Ето че отново дойде време да се вълнуваме коя партия кого ще издигне за президент. С поредната си ярка изява в четвъртък Корнелия Нинова сякаш вече официално постави темата на дневен ред. Нинова предизвика Бойко Борисов да обяви личната си кандидатура за президент, след което същото щяла да направи и тя, за да се сблъскат като два титана на изборите. Явно на Нинова ѝ се ще някой да повярва, че титаните в България са ГЕРБ и БСП.
След като ходиха с Първанов да се кланят в Москва, Нинова отново развя знамето на АЕЦ „Белене“ и поиска оставките на двама министри с обвинението че са пронатовци, сякаш България не е член на НАТО. Именно по тази и по подобни на нея причини, тази година президентската интрига е по-различна и първи я артикулира Радан Кънев, като призова към общ фронт за Плевнелиев в името на евроатлантическия избор и ориентация. Тази година интригата не е политическа, а сякаш е географска. Интригата е Изток-Запад и комай ще трябва да избираме с компас в ръка. Създават ни изкуствени полюси и ги населват с несъществуващи чудовища, след което ни карат да изберем един от двата. А такъв избор в действителност няма.
Как всъщност се определят политическите възгледи, какъв е естественият начин за това? Ако приемем, че човекът наистина е разумно същество и че това същество е нормално, без ментални увреждания или тежки интелектуални дефицити, то политическите му решения се формират по една от следните три групи мотиви или в някаква комбинация от тях:
1. Идеологически. Според философията, от която се ръководи даден политически субект и дали тя съвпада със собствената ни философия. Според неговите представи за добро, полезно, целесъобразно, според представите му за устройството на обществото, за историческото развитие, за бъдещето и за мястото на всеки в него. Най-сетне и според политическото верую: демокрация, либерализъм, консерватизъм, прагматизъм, национализъм, глобализъм и т.н.
2. Икономически. Според това чии (на коя класа или обществена група) интереси изразява и защитава политическият субект – работодатели/работници; едри/дребни индустриалци; търговци/потребители и т.н.
3. Шуробаджанашки. Когато във властта влизат наши роднини и приятели и ние се надяваме да просперираме благодарение на познанството си с тях. Това буквално означава „ние сме на власт“.
И трите групи мотиви са напълно естествени при определяне на политическите ни предпочитания, защото в крайна сметка политиката е нещо утилитарно, тя е начинът, по който стоим в обществото. Когато обаче ни накарат да избираме на принципа Изток/Запад, нещата стават други – по-сложни, не така естествени и на моменти направо налудничави.
Принципът Изток/Запад, който, за съжаление, вече окончателно ни натрапиха като начин на мислене, е типично български и е резултат от борбата за душите на обикновените хора, родени и живеещи на сложен световен кръстопът. Този принцип произтича (освен от откровеното желание на различни външни сили за влияние на Балканите) и от едно реално противопоставяне в ЕС – Еврофедералисти/Евроскептици. Много актуално противопоставяне! В България обаче евродебатът беше превърнат от дебат за един или друг вид Европа в дебат за Европа или Русия. Тоест, ще бъдем ли част от нещо, на което принадлежим и към което сме се стремили, което е било наша национална доктрина (последната голяма, която сме имали), или ще го напуснем, за да станем част от нещо друго, което не само не го знаем какво е, ами не е и ясно дали даже съществува. Разбира се, в защита на националната интелигентност и адекватност трябва да кажем, че това параноично състояние не е вродено, а се случва не без външна пропагандна намеса.
Европа е отвратителна, казва пропагандата. Но каква е алтернативата, какво правим като се махнем от Европа? Това пропагандата, разбира се, не казва.
Отново се очертава фигурата на идиота с компас, който е поканен да избира между два несъществуващи полюса, населени с измислени чудовища. Да, Изтокът и Западът са много различни, но не са полюси, съществуването на едното не минава през отрицанието на другото. Полюси може да са доброто и злото, но Изтокът и Западът не са.
Полярното мислене минава през пакетиране на ценностите. Много лукава техника. Помня през 70-те, по времето на „прекрасния“ социализъм, когато издадоха „Брулени хълмове“, продаваха я по книжарниците в „подаръчен комплект“ с „Овчарчето Калитко“ – някаква партизанска творба, която всеки беше длъжен да прочете. Ето това е пакетиране на ценностите.
Когато България е избрала своята евро-атлантическа ориентация, тя е избрала конкретни неща, а не пакет. Избрала е определен вид държавно и обществено устройство – многопартийна система, парламентарна демокрация, разделение на властите, свободен пазар, свобода на придвижването, на самоопределението, върховенство на закона и не на последно място – свобода на словото. Дали това е западно, източно, северозападно или югоизточно – няма значение. Ако цивилизацията, към която се числим, проявява слабости, то не значи, че ги одобряваме и сме ги избрали, нито значи, че заради тях трябва да се откажем от избора си. Да, цивилизацията, към която се числим, е пълна с недъзи като свърхлиберализъм, подмяна на индивидуалните права с групови, бюрокрация, чиновнически безобразия, толерантност към уродливи явления в името на криворазбрани свободи. Но това не значи, че тези са нашите ценности. Покварата е резултат от хуманизма, страничен ефект, а не негов фундамент. Същото е и при камилата – тя е добър начин да се справяш в пустинята, въпреки че мирише и плюе. Ние одобряваме камилата и сме я взели не защото мирише и плюе, а заради други нейни качества, които сме приели за основни и определящи.
Но хибридната пропаганда има различна логика. Логиката на полюсите, логиката на „пакетите“, по която хората се разделят на „про“ и „анти“. Но забележете кои са принципите на разделение според пропагандата, кой е „пакетът ценности“:
Прозападни са тези, които обичат евреите, банкерите, чиновниците и педерастите.
Антизападни са патриотите, православните и онези, които обичат Русия.
Тоест, ако не харесваш гей-парадите, задължително харесваш Путин. Или пък ако си православен християнин, задължително мразиш Европа и Америка. Не можеш да обичаш родината си и да си християнин, без да обичаш Русия. Ето това е пакетирането. А всъщност днешните „русофили“ са същите фенове на СССР от втората половина на ХХ век, само че сега милеят за родината, която винаги са предавали в името на „пролетарския интернационализъм“, и за вярата, която са наричали „опиум за народите“ и с подигравки са преследвали жестоко. Вижте ги само! Вижте кои са най-шумните „православни патриоти“ днес – ченгета и комунисти.
Мисля си, че не е трудно да не допуснем да бъдем пакетирани. Трудно ли е да отстояваме свободата, без да сме „соросоиди“? Трудно ли е да обичаме родината си, без да величаем нечии чужди родини? Трудно ли е да бъдем православни християни, без да сме „путиноиди“? И толкова ли сме жалки, че непременно трябва да се крием под нечия пола – ако не тая на Европа, то тая на Русия? Изобщо, така ли трябва да гледаме на себе си?
Прогнозата
Всъщност, всичките тези разсъждения тръгнаха от предстоящата президентска интрига. Кого ще издигнат и кого ще изберат? Зависи какво ще направи БСП. Заради чувствата на собствения си електорат те няма да заложат на Първанов, Калфин или Татяна Дончева, защото на тях все още се гледа като на предатели. Може да издигнат Михо Михов (но по-скоро за вице на някого, който още не се знае) или пък Андрей Пантев, изразено ляв интелектуалец, след като СДС не пожела да го впише в листите си през 2001. Какъв ще бъде отговорът на ГЕРБ. Мълви се, че въпреки клюките, няма да е жена – нито Цецка Цачева, нито Йорданка Фандъкова. По-вероятно е да се кандидатира Томислав Дончев, а защо не и самият Борисов при определено стечение на обстоятелствата. Какво ще направят останалите? Кой ги знае, пък и надали е толкова интересно. В крайна сметка може да се обозначат с някакви свои кандидати, но каква ще бъде реалната им политика ще се види на един евентуален балотаж.
За мен продължава да е интересен Плевнелиев. Не съм го отписал като кандидат. Вярно, каза, че няма да поиска втори мандат, но го каза, принуден от Радан Кънев. Предложението на Кънев беше примамливо – кандидатура на широка проевропейска основа. Но ако беше приел, Плевнелиев щеше да бъде припознат не като себе си, а пак като нечий кандидат. Обаче пък ако от ляво се оформи противоположна „широка основа“, която да се обедини на антиевропейски и (което е по-лошо) на проруски принцип, тогава ще оживеят други страхове и Плевнелиев спокойно ще може да излезе, да ги яхне и да каже: „Ето, аз не исках да се кандидатирам, но цивилизационният избор е застрашен, застрашено е всичко, към което се стремихме, политически спекуланти тласкат страната към катастрофа в името на краткосрочните си интереси, продажници търсят реванш. Аз не мога да гледам отстрани и ще жертвам личното в името на общото. Кандидатирам се с болка и омерзение!“
Все ми е едно дали ще стане така или не, но ако стане, за пореден път ще има: „Казах ли ви?“. Всичко е възможно, когато сме разчекнати между полюси и ценностите ни са пакетирани. Всичко е възможно, когато професионалните манипулатори разполагат с евтини и влиятелни медии. Мисля, че картинката, макар и тъжна, е ясна. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Илюстрация: Джулио Романо – “Битката за Милвийския мост” – Битката при Сакса Рубра (312), където Константин Велики побеждава Максенций и по този начин се слага началото на дълга верига от събития, довели 1000 години по-късно до разделянето на Европа на Източна и Западна. Преди тази битка Константин и войниците му виждат в небето кръст с думите In hoc signo vinces.
