Монументалната скулптура е едно от най-продажните изкуства наред с архитектурата и киното. Продажни, разбира се, в добрия смисъл, защото са толкова скъпи, че творецът, освен ако не е милионер с болна мания за самоизява, е невъзможно да финансира сам заниманията си. Неговото изкуство не може да започва и да свършва единствено в него самия, като изкуството на малкото овчарче с медния кавал, подпряно на някой пън.
Бидейки продажно изкуство, монументалната скулптура не е диалог между твореца и зрителя, а полифонична какофония в полето на обществения дебат. В нея се преплитат вижданията на автора, капризите на спонсора (бил той частен Меценат или разпоредител с публични пари) и очакванията на обществото. Ето защо монументалната скулптура не е документ, изразяващ единствено душевното състояние и интелектуалното развитие на автора си, а и свидетелство за състоянието на цялото общество и за неговото ниво в културно и нравствено отношение. Паметниците са символи колкото на онези исторически личности, за които напомнят, толкова и на тези, които ги издигат в съвремието.
Нашумелият напоследък скулптор Александър Хайтов, превърнал се в знаков творец на новото време с технологичния порив на мисълта и с разкрепостените си разбирания за мултимедията, превръщаща монументалната скулптура в тотален жанр, атакува поредно сетиво. След като задоволи зрението с фосфоресциращите очи на клетия цар Самуил и лампичките върху Срацимир в бяло зелено и червено – цветовете на нацията, произволно пришити върху инсигниите на самодържието в някакъв шокиращ семиотичен оксиморон – с новооткрития паметник на ген. Иван Колев вече отправя предизвикателство и към слуха ни. Докато досегашното творчество на автора само светеше, сега навлиза в нов период на развитие, в който издава и звуци. Ето това е тоталния жанр, това е тоталната скулптура!
Кое ли ще бъде следващото сетиво, към което ще насочи внушението си творецът? След осезанието, зрението и слуха, логично е да дойде ред и на обонянието. Позволявам си да пророкувам, че не след дълго творбите на Хайтов не само ще светят и ще издават звуци, но и ще миришат. Просто му трябва да се развихри още мъничко. Моля се само да не се появи някой родолюбив спонсор като Валери Симеонов и да подпомогне (воден единствено от високи идеали, разбира се) създаването на паметник на Вазовия герой Рачко Пръдлето. Представяте ли си го? Свръхреалистичен като всеки образец на тоталитарното изкуство, с депресивно изражение на лицето като останалите творби от същия автор, Пръдлето ще стои леко приклекнал пред къщата-музей на Иван Вазов и ще се вглежда в минувачите със светещите очи на напрегнатото си бронзово лице. Бузите му ще са леко издути, за да доподчертаят драматизма на ситуацията. И ето: вие, удивени и притихнали, се приближавате към творбата и изведнъж се задейства специален електронен датчик! Блясват диоди в цветовете на националния флаг, а отзад в звук и аромат… Но млъкни, сърце!
Когато овладее обонянието на публиката, творецът със сигурност ще насочи търсенията си и към последното сетиво – вкусът. Обаче за лизане на паметници ще говорим друг път.
На министър-председателя паметникът много му хареса. “Огромни поздравления за скулптурата – произнесе се той в Добрич. – Толкова жив паметник отдавна не си спомням да съм виждал”. Разбира се, ако паметникът мърдаше някои свои части, щеше да му се види още по-жив, но и за това има време. Да пожелаем на Хайтов творческо дълголетие и ще видим още чудеса под плодоносното финансиране на бюджета. Но защо именно това толкова лесно се превърна в официално държавно изкуство? Защо така органично се вписа в бутафорните крепости, газобетонните катедрали и чудотворните аязма? Много просто, защото е идеологически и пропагандно удобно. А защо е удобно? По няколко важни причини.
Първо. Такова изкуство е просто, еднопластово и лесносмилаемо. Неговото възприемане не изисква интелектуално усилие. То не съдържа препратки към други творби, поради което не изисква и кой знае каква култура, за да бъде възприемано.
Второ. Такова изкуство не съдържа никакво съмнение. Какво съмнение съдържат работникът и колхозничката на Вера Мухина? Такова изкуство, дори да поставя някакви въпроси, то тези въпроси имат само по един отговор.
Трето. Естетическите му критерии са страшно ниски, което е полезно при ухажването на масите – ето, аз разбирам царя със светещите очи, следователно аз разбирам изкуството изобщо. Изкуството е масова комуникация и като такава трябва да изпълнява две основни функции: да задоволява и да надгражда, да доставя удоволствие, но и да буди размисъл. Изкуството, което обсъждаме, е като чалгата – води се от най-малкото общо кратно на всички потребителски вкусове и единствено задоволява. Това го прави тъй удобно и желано в диалога между властта и народа.
Четвърто. Такова изкуство създава фалшиво и долнопробно самочувствие. Ако не можеш да се гордееш със себе си, гордееш се със събития, които са се случвали преди векове на обитаваната от теб територия, но с които ти нямаш нищо общо и за които нямаш никаква заслуга. Какво общо имат днешните македонци с Александър Велики? Та по негово време техните прадеди още не са били дошли по тези земи. Какво общо имат египетските араби с фараоните? Но арабите поне си траят, докато македонците ще се пръснат от надуване. За жалост по този показател ние не сме като арабите.
Целта на такива паметници като Александър Хайтовите не е да пазят историята и да я преосмислят, а да я подменят. Затова са удобни.
Но освен удобно, това изкуство, за съжаление, е и единствено постижимо. То изразява съвсем точно духовното състояние на Отечеството, каквато е и една от задачите на всяко изкуство. В този смисъл то е напълно адекватно и закономерно. Когато естественият елит на нацията, хората с познания, култура и вкус са натикани в ъгъла, за да могат на тяхно място да се разпищолват космати дебелаци, тогава и официалното изкуство е такова. Когато налудничавият аристократ Дон Кихот е лишен от право на глас и всички решения се взимат от пресметливата селска мижитурка Санчо Панса, тогава бронзовите очи на царете светят в безрадостните нощи, а търбусите на конете пеят „Шуми Марица“.
Нека г-н Борисов разправя колко много харесва творчеството на Александър Хайтов – член на националното ръководство на присъдружната му партия НФСБ. Нека това даже послужи за пример и на други членове на национални ръководства на политически партии да си пробват силите я в операта, я в архитектурата, я в киното. Мога да си представя какви творби ще се появят. „Пръстенът на Нибелунгите“ куфарите им ще носи! Сигурно властта и тях ще хареса, и тях ще финансира, както финансира и строителите на магистрали. Дано само възхищението на министър-председателя не се превърне във вдъхновение за твореца и той да седне да извае един негов паметник (между другото, защо още няма паметник на Бойко Борисов?). Тогава ще станем свидетели на непознати върхове в мултимедийната монументалистика!
Аз даже виждам този паметник. Бронзовият г-н Борисов символично се извисява в геометричния център на четириъгълника, образуван от столичното кметство, Народното събрание, Президентството и Министерски съвет. Седнал е в позата на Буда и е затворил очи. Главата му ритмично се поклаща и тиктака. В гърдите му е вграден голям градски часовник. На всеки кръгъл час устата на паметника се отваря и оттам се появява стилизиран Божидар Димитров, който с малко черешово топче гърми по посока на Високата порта толкова пъти, колкото е часът в момента. Ако любопитен турист се приближи към монумента, специален датчик улавя това движение и бронзовият г-н Борисов запява с гласа на Паша Христова „Вземи във този хубав ден една българска роза от мен“. Успоредно с това се разнася и ароматът на легендарното българско розово масло. Ако туристът съобрази да се приближи още малко и близне паметника, ще установи, че той има вкус на шопска салата, мешана скара и малка сливова…
***
И точно в този момент някой може би ще ми каже: Абе, ти като не разбираш от изкуство, защо не си траеш?! Защо се бъркаш там, където не ти е работа? На което аз, понеже съм нагло копеле, ще отговоря така: аз и от готвене не разбирам, но имам мнение за ресторантите, които посещавам. Паметниците са част от градската среда. Обикновените хора като мен, дори и онези от тях, които нищо не разбират от изкуство и са чужди на възвишения свят на прекрасното такъв, какъвто го разбират членовете на законодателната и изпълнителната власт, членовете на партийните ръководства и директорите на историческите музеи, се движат в тази среда и е редно да бъдат питани кое им харесва и кое не им харесва. Е, на мен не ми харесва да ми свети с очи някакъв кич пред църквата „Св. София“, в която съм кръстен. Не ми харесва и „Шуми Марица“, която съм научил от своя дядо в крехка детска възраст, да звучи от търбуха на бронзов кон в центъра на Добрич. Не ми харесва и абсолютни профани в хералдиката и символиката, както и бивши милиционери да прокарват една концепция за историчност и континуитет, която би била обидна дори в училище за бавноразвиващи се.
Самодоволството е приятно чувство, но не е продуктивно в дългосрочен план. Да превръщаш чалгата и кича в официална доктрина на властта, не е донесло полза за никоя власт. Да откриваш с бравурни церемонии светещи и пеещи псевдопаметници, докато оставяш да се крадат паметниците в Борисовата градина и да се продават за вторични суровини – това е безобразие. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.