Президентска утопия

През изминалата седмица медиите в спретнат вид показаха обобщение на всички кандидатури за български президент. Аз също се включих заедно с художника Христо Комарницки в една дискусия на тема „Публичният образ на политиците“ по Националната телевизия. Защо точно тези хора искат да бъдат бащи (и майки) на нацията? С кои свои качества те са известни и с кои свои постъпки са достойни да бъдат такива? За мен е малко смущаващо, че един от кандидатите иска да стане президент, само защото е бил заснет от камерите как опалва врата на Волен Сидеров на ул. „Раковска“ пред НАТФИЗ и защото е бил в миманса по посрещането на „рокерите на Путин“. Това ли е минимумът, който е достатъчен да бъдеш лице на нацията и върховен главнокомандващ? Ето, аз вчера помогнах на бабичка да пресече, само вицепрезидент си нямам и това е единственото, което ме спира!

Друга кандидатка за майка на нацията пък се оказва, че битува в социалните мрежи под псевдоним и определя себе си като „Журналист. Физик. Математик. Психолог. Ясновидец. Собствена методика за лечение на различни заболявания“ и срещу 1000 лв. цери рак. Имаме още осъждан за блудство с малолетен, вокалист на рок-група, ветеринарен лекар, бивш комсомолски секретар и настоящ собственик на офшорки от Панамските досиета, контрапротестиращ със 7 присъди, еколог, фармацевтичен и бензинен бос, както и всякакви други знайни и незнайни герои, сред които вечният Жорж Ганчев и Митьо Пищова.

Плашещо впечатление обаче прави, че кандидатите на „сериозните“ партии с шансове за балотаж не се открояват особено от общия фон.

Сякаш или сме забравили, или никога не ни е интересувало какво значи да си президент в парламентарна демокрация. Росен Плевнелиев го каза добре (перифразирам): „Президентът не управлява нацията, но я представлява“. Аз бих добавил: и по-страшно – не само я представлява, но и я олицетворява. И понеже я олицетворява и представлява пред другите нации, аз очаквам да видя кандидати от средите на интелектуалците със забележителни биографии в областта на духовната култура, хора, познаващи света, пред който ще ни представляват, живели в него, изучавали го, говорещи езиците му, чели книгите му и (когато е възможно) лично познаващи се с кандидатите за президенти на неговите държави.

Ние въобще знаем ли какъв трябва да бъде образът на българския президент? Според мен неговият образ, пък и образът на всеки политик от този калибър, у нас зависи от 5 неща в следния ред по важност:

1. Кой издига кандидатурата. Въпреки че изборът на президент по закон е твърде мажоритарен, то от решаващо значение е политическата сила, която застава зад кандидата. Много често неговият рейтинг е всъщност нейният, въпреки че в един идеален свят трябва да е обратното. Представете си, че Цецка Цачева беше кандидат не на ГЕРБ, а да речем, на политическа партия „Българско национално обединение“ (има и такава). Как бихте преценили шансовете ѝ тогава при непроменени личностни качества?

2. Кой е самият кандидат. Каква е неговата история, каква е неговата биография. Разбира се, за нашите нрави не са толкова важни постиженията на човека, колкото неговите падения. Тази година наблюдавам, че компроматите се появяват не дни, а часове след обявяването на една или друга кандидатура. И се появяват в завършен вид, сякаш са били готови отдавна. Ако някой бъде вещо и старателно омаскарен, вече никой не се интересува нито от заслугите му, нито от качествата, нито от политическите му възгледи и идеите за управление. Може би затова настоящите кандидати имат толкова малко забележителни моменти в биографиите си.

3. Какви послания отправя. Слава Богу, това все още е важно за нашия публичен дебат. Защото можеше и да не е, защото сигурно ще дойде време, когато няма да бъде. Ето например ген. Радев се изпусна, че иска преразглеждане на членството в ЕС и НАТО и че ще провери кемтрейлсите на илюминатите. Това беше грешка. Не защото темите не са му по сърце, а защото много свиват електоралната му база. Президентските избори ще бъдат белязани от сблъсъка между прозападните и антизападните настроения и посланията на кандидатите по тази тема ще бъдат важни.

4. Какво прави кандидатът в кампанията. Обикновено кандидатите за някакъв обществен пост, когато са в кампания, правят разни неща, които иначе не правят и за които се приема, че са много лицеприятни. Такива неща се вършат, за да бъдат заснети и излъчени по телевизията. Обикновено се полагат венци пред паметници, пощипват се детски бузки и човечно се разговаря със съсухрени старици по стъгди и пазарища. Разбира се, такива сюжети вече не впечатляват никого, но все още действията на кандидатите по време на кампания имат значение за образа им, стига да са адекватни и да водят до някакви обществено интересни резултати.

5. Как изглежда кандидатът. Това у нас е на последно място по значение за публичния образ. Неслучайно, когато през седмицата разпространиха списъка на кандидатите, разпространиха и техни снимки. На повечето от тях не може да се помогне, защото красотата не е в правилните черти, а в одухотвореността. Но наред с природната външност, от значение за това как изглежда политическият кандидат са поведението му в медиите, снимките, които допуска да му се направят, начинът му на обличане, прическата, аксесоарите и т.н. От значение, но не от решаващо значение. Нужни ли са професионални имиджмейкъри на българските политици? Мисля, че не. Засега това не е решаващо.

Образът на българските президенти се развиваше твърде динамично и твърде интересно през годините.

Първата кампания в условия на реална конкуренция се падна на Желю Желев през 1992, след две години на екзотичния пост „председател (президент)“. Това се случи след протести, след кръгли маси и договорки с Луканов, магазините бяха празни, нямаше хляб и мляко, танковете щяха да идват и не дойдоха, може би единствено защото нямаха бензин или с каквото там гориво вървят – опашките пред бензиностанции бяха километрични и се чакаше до няколко денонощия. Това беше първото управление на социалистите след падането на Берлинската стена. Посланията на Желев бяха за мирен преход от социализъм към демокрация и за връщане на земята на собствениците. Тогава се повдигна за първи път и въпроса за външния вид на президента като важен за кампанията и мандата му. Съпругата на д-р Желев даде първото интервю, целящо да покаже държавния глава в човешка и привлекателна светлина. Кампанията на д-р Желев беше кампания на „прекия контакт“, не на последно място и поради недостатъчно развития медиен сектор.

През 1997 сериозна заявка за президентския пост даде Петър Стоянов.  Той показа и първата модерна, рафинирана и ефективна политическа кампания – кампанията „Той е!“. Посланията бяха много по-категорични. Докато д-р Желев говореше за европейски ценности изобщо, Петър Стоянов посочи като генерален приоритет членството в ЕС и НАТО, с което очерта и последния, вече сбъднат, национален идеал. По това време се направиха демократични иновации като предварителните вътрешни избори. Тази кампания за първи път ангажира и интернет наравно с традиционните медии. По това време се въведе на въоръжение и черният PR. Същият черен PR, който изяде главата на Стоянов за втори мандат. Тогава в условия на идейна криза (нямаше интересен дневен ред, всички вече отправяха едни и същи послания) той реши да използва оръжието на компромата срещу опонента си Богомил Бонев. Но го направи толкова грубо и безвкусно, че отврати публиката и тя избра за президент Георги Първанов за негово собствено изумление.

Ако Стоянов въведе черния PR в президентската борба, то Георги Първанов въведе популизма. Той беше „социалният президент“ и тогава, когато анкетираха хора по улиците и ги питаха какво очакват от „социалния“ президент, те отговаряха нови работни места и увеличаване на пенсиите. Георги Първанов беше и първият български президент с два мандата. Но това не се отрази нито на заетостта, нито на пенсиите.

От 2012 насам българският президент е посоченият от ГЕРБ кандидат. Росен Плевнелиев, който се отказа или беше разубеден да се кандидатира за втори мандат, показа една вече съвсем хладно технократска и безстрастна кампания, включваща 40 конкретни ангажимента към политиката и дейността на президента. Вече нямаше барикади, митинги и кръгли маси. Светът беше станал предсказуем и чиновнически.

Сега сме на път да изберем петия български президент. Кой е той според конституцията? Това е човекът, който дава гражданство, помилва затворници, налага вето (с което никой не се съобразява), води се главнокомандващ на армията, но генералният щаб е на подчинение на правителството, обявява война, военно положение и мобилизация. Тоест, нищо особено. Единствената реална функция на българския президент е, както вече казахме, да олицетворява и представлява нацията. Кой от сегашните кандидати е лицето на нацията? Не казвайте „всички“, защото е страшно като се замислиш, че може да е вярно. Когато хората избират свой представител за пред света, гледат да е най-добрият, най-умният и най-уважаваният и то не само в пределите на родината. Наистина „баща на нацията“, какъвто е бил например Патриарх Евтимий. Очевидно с политически номинации и с финансирани от олигарси инициативни комитети това не може да стане. Аз знам как би могло, но понеже няма да го бъде, млъквам. Ако някой се интересува, да ми пише на лично съобщение във Фейсбук. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tags:

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 192 other followers: