Както казах преди няколко месеца, аз съм много лош кръстник. Не се срещам редовно със своите кръщелници, които са на най-различна възраст – от мои връстници, до съвсем малки деца, – не се срещам с тях, а и да се срещна, не разговаряме на теми и по начин, по който е длъжен да говори един кръстник. Те ме знаят като светски човек, какъвто съм изцяло – понякога пернат в устата, горделив и надменен, гневлив и властолюбив, умерен чревоугодник и пияница, егоист, не особено сърдечен към ближния, суетен и тщеславен. А кръстникът не бива да се показва такъв пред кръщелниците си, поне не и непрекъснато.
Предишния път, измъчван от тези угризения, им написах това, което винаги съм искал да им кажа за вярата и за Църквата – нещо, което съм гарантирал за тях при Кръщението им, и съм поел отговорността на научат и да не забравят. Защото да си християнин е стандарт. Да вярваш, да повярваш означава да приемеш знание, без да са ти потребни доказателства на разума. Да кажеш: да, приемам истината, дори когато е извън моите сетива, даже да е и извън моя разум. Да повярваш означава още, че приемаш знанието от другиго, а не от себе си, не да си го измислиш сам и да се успокояваш, че вярваш в това, което си изобретил – това не е трудно, това е механизмът на всяка заблуда. При християнството Другият, от Когото приемаш истината, без да я подлагаш на светско мъдруване, е Богочовекът Исус Христос и Той ни преподава тази истина чрез Евангелието. Човек, който безпрекословно я приема за своя истина, наричаме „християнин“.
Накратко, за това си говорихме предния път с моите кръщелници. Сега ми се ще да поговорим за молитвата „Отче наш“, Господнята молитва. Много модерни хора извън църквата смятат молитвите за насилствено самоунижение или пък за търговия с Бога. Това не е така. Молитвите са текстове, внимателно съставени според духа и буквата на цялото Свещено Писание и цялото Свещено Предание на Църквата. Те са точната формула, чрез която човекът застава пред лицето на своя Творец и общува с него не в преносен, а в съвсем буквален смисъл. Те помагат на разумната душа да се докосне до онази част от Творението, която не е познаваема сетивно, а е само умопостижима.
Една от най-важните молитви е „Отче наш“, тя е съставена и преподадена от самият Исус Христос (Матей 6: 9-13, Лука 11: 2-4): „И когато Той беше на едно място и се молеше, след като свърши молитвата, един от неговите ученици Mу рече: Господи, нaучи ни да се молим, както и Йоан научи учениците си. А Той им рече: Когато се молите, казвайте:
Отче наш, Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето Царство,
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни днес,
и прости нам дълговете ни,
както и ние прощаваме на нашите длъжници,
и не въведи нас в изкушение,
но избави ни от лукавия;
защото Твое е царството,
и силата, и славата вовеки.
Амин“.
Ще отворя скоба, за да кажа, скъпи кръщелници, че молитвите трябва да се почувстват със сърцето, но също така трябва да се обемат и с разума, тоест да се осмислят. Ако искате да беседвате с някого за смисъла и значението на „Отче наш“, то аз ви препоръчвам свещениците във вашата енорийска църква – те са за това. Ако пък предпочитате да четете, няма да сбъркате, ако се насочите към тълкуванието на св. Йоан Златоуст. Тук аз ще ви кажа съвсем накратко какво разбирам и какво чувствам от молитвата „Отче наш“. Бъдете спокойни, нищо не съм си измислял, нито съм новаторствал (да не бъде!). Скромното ми желание е само да събудя интереса ви, за да продължите нататък сами, с подкрепата на по-достойни, по-информирани и по-добри хора.
И така, чрез молитвата човек иска да се промени и усъвършенства, да пренастрои своята духовна същност, да я обърне отново към Бога, което значи да се покае – покаянието не е самобичуване за лоши постъпки, а дълбок стремеж духът да се върне към своя Първоизточник, да възстанови разрушената от греха връзка. Как искаме да се променим, какви искаме да бъдем след промяната, ако тя се окаже успешна? Ето такива:
Отче наш, който си на небесата!
Чудото е още в първия стих. Случило се е нещо, което ни позволява на нас като творение, да се изправим лично пред своя Творец и да беседваме с него. Ако се опитаме да съпоставим мащабите, ще осъзнаем, че това е една твърде необичайна привилегия: аз, който съм трудно забележим дори на картата на квартала си, чийто живот е проблеснал като случайно мигновение от най-малкия миг, аз се изправям пред Онова, от което нищо по-голямо не може да бъде мислено („небесата“ не са небето като част от Творението, а всички небеса, всичко мислимо и немислимо, всичко), Онзи, за Когото вселената е по-нищожна, отколкото нищожен съм аз за вселената. Изправям се и Го занимавам с моите глупости, с грешките си, със страстите си, със слабостите и несъвършенствата си, с наивните си желания и дребни делнични притеснения. А Той ме слуша с внимание…
Да се свети Твоето име,
Нещо е свято, когато от него няма по-висше и по-неповредено от някакъв недостатък. Признавайки Божието име за свято, ние го славим като най-велико. Тоест с тези думи ние очертаваме, дефинираме и заявяваме своята ценностна система. За нас няма по-висша ценност, няма по-голяма цел и по-дълбок смисъл от Бог, по Чийто образ сме създадени и към Чието съвършенство искаме да се върнем, уподобявайки се по благодат. Като прославяме името на Бога, ние казваме: Божии сме. И като такива казваме още:
Да дойде твоето Царство,
Земното царство (държавата) е най-висшата форма за устройване и регулиране на човешките отношения. То е най-висшият закон, който цивилизованият, разумният човек е създал за себе си на земята. Законът е опит да се живее в добро, а злото да бъде неутрализирано. Царството Божие не е държава, а нещо неизмеримо повече. То е закон. То е неповреден от злото промисъл за любов между хората. Когато искаме да дойде то, ние призоваваме божествения ред, който ще се установи в Осмия ден, денят след Страшния съд след окончателното отпадане на злото и смъртта, и изразяваме желание, надяваме се и се молим да станем негови граждани.
Да бъде твоята воля,
Не моята, а Твоята воля – това е фундаментално! Човек може да различава добро и зло и има свободна воля, за да избере едното от тях, като, разбира се, желателно за всички е това да бъде доброто. Тази логика ни води до едно единствено заключение („логика“ идва от „логос“; всяко нещо е логично, защото произлиза от Словото, „чрез което всичко е станало“): своята висша свобода човешката свободна воля ще осъществи едва тогава, когато се оттегли, за да допусне на своето място Божията воля. Свободата е сила – силата да отречеш себе си, за да се осъществиш. Парадоксално? Може би. Но кое в християнството не е! Доколкото аз съм образ Божий, то Божията воля е моята воля, само че в неповреден вид. Да бъде, Господи, Твоята воля, защото моята е слаба, дори когато иска да върви по твоите стъпки. Моята воля е грешна и лъжовна, от нея произлизат страстите и пороците. Демоните ме погубват с изкушения и съблазни, но страстите и пороците са си мои.
както на небето, тъй и на земята;
Тоест, нека волята на Бог обхване цялото творение, което се състои от духовен (небето) и материален (земята) свят, това е волята, причина за съществуването на всичко и единствено тя отговаря на вечния замисъл на неговото сътворяване. Тоест, когато молим волята Божия да бъде над цялото Творение, ние искаме Творението да не се отклонява от божествения си план. И още: ние искаме Божията воля да се прояви на земята по същия начин, по който се проявява и на небето. Ангелите следват божията воля, техните воли и тази на Бог са едно. Тук се молим по смирение и любов към Бога да бъдем като ангелите.
насъщния ни хляб дай ни днес,
Тези думи могат да се тълкуват по два начина, като никой от тях не изключва другия:
1. Дай необходимия минимум. Изразяваме смиреното убеждение, че Бог знае какво ни е потребно по-добре от нас. Затова не ламтим за нищо повече, за да не отклонят тези ламтежи пътя на душата ни в неправилна и пагубна посока;
2. Дай ни истинската храна, а не онова, което ние си мислим за храна. Истинската храна на човека не е материалната храна, с нея той е принуден да се храни, защото връзката му с Бог е прекъсната. Хранейки се с материална храна, изяждайки Творението, човек умира. Тоест, като молим Бог за „истинска храна“, ние разкаяно го молим да възстанови връзката между нас и Себе Си и Той го прави чрез Боговъплъщението. С раждането Си Христос очисти човешката природа (човечеството) чрез божествената Си природа (божеството) от греха и ние се молим да намерим у себе си сили, за да се възползваме от това неописуемо благодеяние. Разбира се, у себе си ние сили няма да намерим, ако не се влеят такива чрез благодатта на Светия Дух.
и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници,
Какво е прошката? Има два вида прошка: когато Бог ни прощава и когато ние си прощаваме един на друг. Когато Бог ни прощава, Той изглажда нашите несъвършенства, премахва недостатъците ни, които ни пречат, веднъж създадени по Негов образ, да се превърнем и в Негово подобие. Когато Бог ни прощава, той ни помага да се превърнем в такива богове по благодат, какъвто е Той по природа. Това е смисълът и целта както на човешкото съществуване, така и на съществуването на цялото Творение. От своя страна, когато ние си прощаваме един на друг, ние го правим с любов и чисто сърце, като така се подготвяме да приемем и Божията прошка. Когато прощаваме, освен вяра и любов, ние показваме две неща:
1. Смирение. То е най-висшата добродетел, защото е обратното на най-големия грях – гордостта. Смирението е единствената добродетел, която може да лекува гордостта.
2. Надежда. Единствен Бог може да очисти това, за което ние сме немощни и неспособни да очистим. Затова ние с любов, вяра и смирение се надяваме, че Той ще го направи. Когато прощаваме, ние даваме на ближния същото, каквото се надяваме да получим от Бог за себе си.
и не въведи нас в изкушения, но избави ни от лукавия;
Злото в света не е сътворено от Бог. Всички неща съществуват по две причини: по Божие благоволение и по Божие допущение. Бог твори само добро, но допуска сатаната да твори зло, за да се осъществи съдбата на човека да бъде изправен пред избор. Злото е навсякъде около нас, нашият свят „лежи в зло“ (Първо съборно послание на св. Йоан Богослов, 5:19), но ние се уповаваме на Бога да ни спаси от него, защото Бог има власт над сатаната, който е източник на всяко зло (сатаната не е Бог с обратен знак; сатаната при цялата си мощ е просто възгордяло се творение, а Бог е Творец). С тези думи в края на молитвата, ние още веднъж признаваме, че сами по себе си сме немощни да се справим с греха, но винаги се уповаваме на Бога да подкрепи със своето могъщество нашето искрено желание. Това се нарича „синергия“ – взаимодействие между Бога и човека в името на човешкото спасение и богоуподобяване.
защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки.
Няма добро, няма истина, няма живот, който да не произхожда от Светата Троица. С това твърдение слагаме своеобразна точка на своята молитва, като още веднъж потвърждаваме вярата си в Божествения произход на света и на човека.
Амин.
И така, скъпи кръщелници, молитвата „Отче наш“ е дълбок богословски трактат в едно изречение. Тя е Господнята молитва. Има и друга, Христовата молитва, която също по смисъл е цял трактат и също е само едно изречение, даже още по-кратко:
„Господи Исусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния!“
Реших, че е добре да ви каже тези неща, пък ако сте ги знаели и без мен – още по-добре. Когато поискате да се помолите, можете, разбира се, да го направите и със свои думи, стига сърцето ви да е отворено и устремено към Бога. Но все е по-хубаво да използвате установените през вековете формули, съставени от вещи богослови, каквито вече няма.
Надявам се, че с горното се приближих още мъничко към изпълнението на дълга си към вас като ваш кръстник.
Илюстрация: „Дейсис“ – мозайка, Света София, Цариград.
Дейсисът е иконографски каноничен жанр, който изобразява Христос в царска слава в деня на Страшния съд, а от двете му страни най-светите човеци – Св. Богородица и Йоан Предтеча – Го молят за душите на хората.
