Когато някой от нищо прави нещо, обикновено казват, че от мухата прави слон. Ние обаче имаме редкия талант да правим от мухите си не слонове, а тлъсти, кални и миризливи свине. Защото ако слонът спрямо мухата е само нещо много по-голямо, то свинята вече е натоварена и с други конотации.
Жаждата за публично изобличаване и омаскаряване е толкова голяма, че независимо дали ще видим опонента си с шапка или без шапка, ние скачаме, сочим го с крив пръст и от висотата на собствената си чистота заклеймяваме неговото морално падение. Така беше и с историята в Хасково, така беше и броженията около с нищо незабележимото гостуване на Антон Тодоров в Нова телевизия.
Обществото се взриви от отправените към Виктор Николаев заплахи. Взривът беше толкова шумен, че ние, простите граждани, които отдавна сме спрели да наблюдаваме телевизионни спектакли с водещ и събеседник, решихме да издирим материала в интернет и да се запознаем с него.
В един скучен разговор Виктор Николаев се опитваше да бъде остър, изобличаващ и притискащ, а Антон Тодоров – бързо реагиращ, остроумен и интересен. И на двамата не им се получи. В един момент Тодоров каза крилатата си фраза:
„Много силни думи употребявате, ще ви изядат хляба. Вече изядоха хляба на колежката ви – и тя беше тръгнала малко в някаква посока, но нещо виждам, че липсва столчето й“.
Окото на Виктор Николаев не трепна, той не реагира по никакъв начин, продължи със следващия въпрос. И наистина, изказването на Тодоров е просташко, дебелашко, непремерено, неадекватно, излагащо го, показващо го какво представлява, но не и застрашаващо.
Когато телевизионните водещи канят за свои събеседници люде със специфично възпитание и поведение, то трябва да са готови за тях. Още повече когато ги канят, за да се заяждат и да правят шоу. Точно както Жени Марчева не бива да се сърди за „баджаците“, когато накара Бареков да покаже английския си, така и Николаев не бива да се учудва от това, което ще му изсипе събеседник като Антон Тодоров. И в интерес на истината, както вече казахме, човекът не се и учуди. Скандалът се разрази впоследствие, когато определени „анализатори“ стигнаха до извода, че в случката има хляб.
Не помня вече кой първи би тревога, че се посяга на журналистиката, че политиците гнетят медиите и са станали толкова нагли, че вече го правят публично. В отговор започнаха изявления на партии и парламентарни групи, позиции на ръководства на телевизии, журналистически протести, социалистите и ДПС скочиха да правят кампании и да искат оставки. Само ООН се обви в мълчание.
Заговори се даже за оставка на целия кабинет, а Антон Тодоров започна да бълва компромати срещу когото свари, защото бил „господар на документите“ или както там самият той се определи – изобщо, баналният кадрил, от който вече ни се повдига. Всеки път едно и също.
Но да се върнем на журналистите. Нека не използват издрънканото от Тодоров в ефир, за да се правят на големи жертви. Те много добре знаят, че ако някой иска да ги сплаши, да им затвори устата, да стъпче свободното слово, няма да тръгне да го прави по този начин. Никой няма да ги изправи пред очите на публиката и на противниците си и да каже: „Ето, аз те уволнявам, защото си смел борец за справедливост и светъл рицар на истината, пък аз съм мракобесен злодей, който се страхува да не разобличиш низостите му“. Всички са наясно, че не става така. Ако ще те махат, ще те махнат за нещо съвсем друго, дето копче не можеш да им кажеш.
Нима журналистите не ходят на редколегии, оперативки и планьорки, където им се свежда до знание политиката на ръководството и се посочва ясно за какво трябва и за какво не трябва да се говори, кой да се кани за събеседник и кой не, за кой политик трябва да се мълчи и по кой магистрат да се удари? Защо не излязат журналистите да протестират с празни столове срещу тези оперативки? Не са ли именно те мястото, където им „затварят устата“?
Ами другата страна? Там циркът е още по-голям. Обиден от създалите се (или пък винаги съществували) обществени антипатии, депутатът Антон Тодоров подаде оставка. Този акт хвърлил в скръб министър-председателя Бойко Борисов, който не искал да се раздели с такава перла в короната на парламентарната си група. Депутатите обаче не се съобразили с него и гласували оставката на Тодоров. Точно по същия начин, по който не се съобразиха, когато ставаше дума за оставката на Делян Добрев във връзка с хасковската епопея (впрочем и тя изсмукана от пръстите, и тя превърнала мухата в свиня). Само че тогава г-н Борисов искал г-н Добрев да напусне, но депутате решили да остане. Това поне разбрахме ние, простите граждани, от медиите, от същите онези журналисти.
Абе тоя Бойко Борисов никой за нищо не го бръсне, бе!
Трагикомичното в цялата работа е, че ние продължаваме по инерция да припяваме, че живеем в демокрация, без да забелязваме как обемът на това понятие се е изпразнил от съдържание. Какво значи депутат да подаде оставка пред другите депутати? Какво значи лидер на партия и председател на изпълнителната власт да има отношение към оставките в законодателната власт? Че депутатът нали е (или би трябвало да бъде) ярка, компетентна, принципна, морална, твърда, енергична и борбена личност, избрана от народа, изпратена от народа да го представлява и брани? Подава се оставка от някаква служба, откога народното представителство стана професия, длъжност, на която те назначават, от която те уволняват и от която си подаваш оставката?
Хайде да не задаваме глупави въпроси. Всички знаят, че народното представителство е професия със заплата, платен отпуск и режийни за храна. Няма да се учудя, ако се окаже, че депутатите подписват и трудови договори при встъпването си в парламента. Защо тогава повдигаме озадачено вежди, когато ги виждаме да мислят и да се държат като чиновници. При т. нар. „демокрация“ властта се държи от управляващата партия или коалиция. Всички други фигури – депутати, министри, областни управители, шефове на агенции и институции – са служители. И вероятно така трябва да бъде.
Познавам лично поне няколко души, които тук злорадо ще потрият ръце и ще кажат: „Така е, когато нямаме мажоритарна система“.
Системата е без значение. И при мажоритарна система партиите ще вкарват когото си поискат, само че по мажоритарен начин. Ситуация, в която народен представител си подава оставката, вече говори за сериозен разпад на системата. За да стигне дотам, той или е предал интересите на онези, които са го избрали и пратили в парламента, от което му е станало съвестно (ха-ха!), или е предал интересите на онзи, който го е назначил за депутат.
Има и трети вариант, при който с необмисленото си публично поведение депутатът е вкарал работодателя си в неприятен скандал (обикновено устроен от дебнещата опозиция) и за всички е по-лесно да изгори като бушон, независимо от това какъв народен суверен го е пратил да го представлява в парламента и чии народни интереси изразява и защитава. Да изгори като бушон, за да се сложи край на приказките и да вървим нататък! Ето толкова струва един депутат. За съжаление, за голямо съжаление…
Това ни показва всеки следващ колкото крещящ, толкова и несъстоятелен публичен скандал. Но отвъд раздухването на несъществуващи проблеми, отвъд истериите на опозицията, привидяла повод да заеме героична поза и да извиси морален глас, отвъд писъците на ощипаните госпожици с нарушените граждански и професионални права, има и една истинска причина журналистическият скандал (нека го наречем така) да отекне с тази сила.
Причината се нарича „свобода на словото“.
Свободата е първостепенна ценност, защото чрез нея човек взима решения и извършва деяния, за които носи отговорност. Свободата на словото е висша форма на свободата изобщо, защото словото е онова, с което мислим, материалът на нашите идеи, нашата творяща сила.
Свободата на словото не единствената, но е най-видимата придобивка от т. нар. „демократичен преход“. Не всички станаха богати, не всеки разви талантите си, не всеки постигна мечтите си, но всеки може да каже каквото си иска и, дето се вика, всеки може да напсува всекиго, включително и президента. Може да сме бедни, може да нямаме работа, чиновници може да се гаврят с нас, партийни фирми да вадят залъка от устата ни, но никой не може да заглуши гласа на умовете и сърцата ни! Ето към тази свобода ако се посегне, вече става страшно.
Журналистите също са някакъв вид народни представители. Те са изпратени от нас в четвъртата власт, за да осъществят нашата свещена свобода на словото. Журналистите са отговорни пред нас. Те трябва да са информирани, да са чели повече от нас, да са посетили места, където ние не можем да проникнем, да са се срещнали с хора, до които ние нямаме достъп. Те трябва да оформят нашето мнение и да го изразят гласно.
За жалост, властта много често се опитва за пречи на журналистите да оформят и изразят гласно нашето мнение. Това донякъде е хубаво, защото показва, че общественото мнение все още има някакво значение, от което пък следва, че свободата на словото все още не е мъртва.
Но ясно се вижда клика, която иска да я умъртви. Журналистиката пък трябва да отговори с още по-високи стандарти. Ако ще си играем на бигбрадъри, властта може да ни наблюдава през медиите, но през медиите и ние можем да я наблюдаваме нея. Въпрос на добро желание. А като гледам, такова желание не липсва и от двете страни. Пък и всичко е променливо: днес сме граждани, утре сме управляващи, важното е колелото на историята да се върти. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.