Защо писателите получават по-малко пари от тенисистите? Този въпрос увисна над отиващата си седмица и аз съм сигурен, че многократно му е било отговорено, защото отговорът не представлява никаква трудност: първо, със сигурност има добри писатели, които печелят повече пари от мнозина лоши тенисисти, както и обратно; второ, дори и слабите писатели трябва да познават света, в който живеят и който описват, а познавайки го би трябвало да са разбрали, че печеленето на пари в този свят се подчинява на известни икономически закономерности.Печалбата е част от оборота на дадено предприятие или дадено търговско начинание. Ако писането на разкази и романи беше съпроводено с организирани залагания, реклами, телевизионни права и наградни фондове, то със сигурност и романистите щяха да печелят като тенисистите. Един писател печели около 15% от коричната цена на книгата си. За да спечели два милиона и половина – сумата, предизвикала въпросното възмущение, – трябва да продаде книги за около 17 милиона. Просто е. И не е невъзможно. Ако една книга струва петнайсетина долара, от писателя се иска да реализира малко повече от милион и сто хиляди копия. Има писатели, които редовно го правят, и техният брой е горе-долу като броя на тенисистите от категорията на Григор Димитров. Тъй че светът е съвсем логичен, предсказуем и справедлив.
– Ама, чакай! – ще каже някой. – Ти пак искаш да ни изпързаляш! Въпросът е, че литературата е много по-полезна от тениса, пък на писателите плащат по-малко!
Вероятно е така. Със сигурност е кофти два грама кокаин да струват повече от два грама ванилия. И е направо обидно проститутка да печели повече от добра лекарка, която спасява по десет живота седмично. Но това е положението, Минке: цената се определя както от себестойността, така и от търсенето. Как му викаха икономистите? Потребителна стойност.
Ако някой е на мнение, че елитен писател трябва да печели колкото елитен тенисист, нека бъде добър, когато излезе следващата книга на писателя, да речем в тираж 1000 бройки, да отиде и да си я купи приблизително за 3 700 лева бройката.
Но това са очевидни неща и няма какво да ги предъвкваме отново и отново. Не това е интересното в конкретния случай. Интересното е ценност ли е литературата и трябва ли да се насърчават писането, четенето и книгоиздаването.
Я да видя остана ли някой на мястото си, без да подскочи, викайки: „Трябва, как да не трябва!“.
Има най-различни книги. Много от тях си приличат помежду си само по това че са правоъгълни и хартиени. Има книги за любовта и дълга. Има исторически, криминални и приключенски книги. Има научни и научнопопулярни книги. Има книги за самопомощ, за йога, градинарство и готварски рецепти, за световната конспирация, за властелините на света и за най-скритите тайни на историята и вселената, които можете да си купите с меки корици от площад „Славейков“. Има кадърни и некадърни книги, забележителни и незабележими, книги, от които научаваш нещо и книги, с които просто си губиш времето. Има книги, които възвисяват душата ти и такива, които я омерзяват.
Следователно, добре ли е или не е добре да се чете просто по принцип каквото и да е? Странно, но много хора мислят, че е добре. Ако видят младеж с книга – умиляват се. Но дали книгата е „Любовницата на Фройд“, „Десетте фатални грешки на Хитлер“ или „Вибрации и енергийно приложение на традиционни български билки“ – това няма значение, важното е, че младежът е с книга в ръка, важното е, че чете!
Също така е странно, че почти всички които са на мнение, че е добре да се чете все едно какво, не са на мнение, че е добре, например, да се яде все едно какво. И ако яденето само по себе си не представлява ценност, то защо четенето трябва да представлява? Ценно е това, което четеш, а не че просто четеш, както е вкусно онова, което ядеш, а не че просто ядеш. Но може би схващането за абсолютната ценност на четенето и относителната на яденето идва оттам, че докато не всеки може да чете, то абсолютно всеки може да яде. Да ядеш не се учи, то са владее по рождение, докато грамотността изисква известно усилие. А всяко усилие трябва да се награди с уважение.
Не винаги обществата са били на мнение, че е хубаво техните членове да са грамотни и да имат достъп до всевъзможна литература. Напротив, много уважаващи себе си общества са споделяли убеждението, че прекомерната грамотност поражда досадна нужда от цензура. Литературата девалвира след изобретяването на книгопечатането, защото се масовизира. Превръща се в пропаганда и средство за манипулация. Появяват се нечувани по-рано жанрове, предимно развлекателни. Появява се порнографията, появяват се сензационни четива, обслужващи най-дълбоките интелектуални низини. Появяват се революционни четива, които допълнително мътят и бездруго размътени мозъци. Оттук нататък с носталгия ще си спомняме безвъзвратно изгубените времена на тихите монаси, които търпеливо преписват на ръка умни книги.
Как изглеждат нещата от съвременна гледна точка? Днес почти всеки, който умее да яде, умее и да чете. Ако случайно не умее да чете, то умее да гледа любовни сериали по телевизора. Днес въпросът вече не е дали четем, а какво четем, как го четем и защо го четем. И е хубаво на този въпрос да се отговори честно, защото разни класации, в които любимият роман на „българина“ е „Под игото“, при положение че при една импровизирана анкета на улицата вероятно ще се окаже, че 90% от запитаните няма да са в състояние да отговорят за какво се разказва в него, са смехотворни.
Художествените книги (да оставим настрана научнопопулярните, наукоподобните и сензационните) са няколко вида: класически чуждестранни, съвременни чуждестранни, класически български и съвременни български. Може да се направи и по-прецизна класификация според народите и историческите моменти, според идейните течения и художествените достойнства, но в общи линии книгите са това. Как да се ориентираме, как да изберем четивото си така, че то да е полезно за нас, да обогати личността ни и да ни направи по-адекватни?
Не бих задал този сам по себе си ялов въпрос, ако не исках да стигна до отговора: чрез изучаването на литература в училище.
Често можем да се натъкнем на коментари, които се възмущават от това, че в училище инквизират децата, карайки ги да изучават ненужни неща. Като се започне от подбора на авторите и произведенията, та се стигне до малкото теория, заложена в средния курс – наскоро вниманието ми беше привлечено от дълбоко възмутено изказване в социалните мрежи: безобразие било децата в гимназията да учат стилистични фигури и термини като синекдоха, плеоназъм и хронотоп. Защо да е безобразие? Извън помпозното звучене на тези термини, зад тях се крият лесни за разбиране неща. Защо приемаме, че един младеж в гимназията е способен да осмисли спина на електрона в атома като негов собствен момент на импулса, свързан с квантовата му природа, а да не може да разбере, че ако каже на любимата си „Сърце мое, ще те обичам дълбоко, искрено и неизменно до края на моя окаян и никому ненужен живот!“, това е синекдоха и плеоназъм? В крайна сметка искаме ли децата да разбират от литература или не? Искаме ли да развиват мисленето си? Защото най-доброто упражнение за развиване на мисленето е анализирането на чужд художествен текст, а то е невъзможно без макар и елементарни познания по стилистика.
Което пък ни връща на въпроса: искаме ли колкото може повече хора да бъдат колкото може по-грамотни и да прочетат колкото може повече книги? И искаме ли да прочетат книги, които ще изградят културата им, а няма да ги тласнат в миризливото блато на паралелните ценности, измислиците и надменните бълнувания на посредствените умове?
Аз мисля, че отговорът е лесен. Така или иначе сме избрали да развиваме обществото си като гражданско общество. Това означава, че за нас демокрацията, законността и институциите ще бъдат ценности. Светът е достатъчно сложен и за да може един човек да участва в демократичните процеси и да взаимодейства адекватно с институциите, той трябва да бъде надлежно информиран. Човек се информира от медиите, но за да успее да стори това, не е достатъчно да бъде номинално грамотен (да умее да чете и пише), а да бъде и функционално грамотен (да осмисля и разбира прочетеното, да го класифицира и подрежда в конструкцията на вече наученото; иначе казано – аз не мога да си съставя мнение за политиката на Америка в Близкия Изток, ако не знам посоките на света, имената на континентите и значението на думата „политика“). Накратко, отговорът е: да, хората трябва да четат много, да четат честни и качествени текстове и да разбират това, което четат. Само така човек може да осъществи свободата си и да направи избор, за който е справедливо после да носи отговорност.
Затова изучаването на литература в училище е съдбоносно важно. Литературата е синтез на идеите на поколенията. Литературата е опитност, надхвърляща краткия човешки живот. Изучавайки литература обаче, ние трябва да изучаваме и история, защото тъй както литературата е художествена история, така историята е научна литература. Без история за мен Гаврош и Козета няма да са по-различни от Хензел и Гретел.
И понеже започнахме с онези, които творят съвременна българска художествена литература, нека с тях и да завършим. Вие безспорно сте майстори на словото, но не залитайте прекалено по формата. Успокоявайте се с мисълта на Борхес, че ако човек има какво да каже, не е толкова важно как ще го каже. И не се отчайвайте, ако един ден някой тенисист напише книга, продаде я в милионен тираж и пак спечели повече от вас. Както се казва: „Жизнь – это c’est la vie!“ Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
