Вчера се опитаха да ме убедят, че в страната е налице нужда от нов политически проект (партия) и се обосноваха с ниската избирателна активност на последните европейски избори. Дали е така?
Каква е логиката, защо трябва да има партии? Да вземем земеделците. Техните проблеми отдавна не са проблеми на „земеделските“ партии. Те наистина имат нужда от политическо представителство. Но затова ли се създават партиите у нас?
Във Византийската империя е имало четири циркови партии: сини, зелени, червени и бели според четирите елемента: вода, земя, огън и въздух. На практика обаче партиите са две – сини и зелени, като червените гравитират към сините, а белите към зелените. Смята се, че със сериозна политика извън Хиподрома партиите започват да се занимават в Антиохия някъде през 3-4 век и стават много активни в Константинопол, докато не проявяват неблагоразумието да организират големия метеж Ника и да принудят пълководеца Велизарий (родом от Сапарева баня) да ги изколи на любимия им Хиподром. И то в такава степен да ги изколи, че никога повече не успяват да се съвземат напълно.
Въпреки че Византия е автокрация (което е много различно от абсолютизъм), местното самоуправление и партийният живот са добре развити, колегиалната форма на управление и сенатът са запазени. Сините и зелените на практика очертават един завършен двуполюсен модел. Сините са седели отдясно на императора в цирка и са изразявали интересите на едрите земевладелци и сенаторите. Очевидно още оттогава синьото е цветът на дясното. Зелените пък са били партията на търговците и занаятчиите. Тоест, можем да кажем, че сините са аристокрацията, а зелените – буржоазията. В идеологическо отношение сините са православни, а зелените – монофизити.
И така, по времето на Юстиниан I (респективно на споменатия вече Велизарий от Сапарева баня), когато Византия се е простирала на три континента от Персия до Гибралтар, е имала всичко на всичко две политически партии. За участие на избори през 2019 в България са регистрирани 136 партии. И въпреки това някой идва да ми каже, че се нуждаем от „нов политически проект“?
Само през последната година и половина се сдобихме с 11 „нови проекта“, а може и да са повече. Това са КОД на Москов, „Непослушните“ на Иванчева, „Прогрес“, ВОЛТ, „Подем“, НАРОД, „Коалиция за теб България“; Румен Радев при отчета на първата половина от мандата си заяви, че и той ще подкрепя „нов проект“; предстои да се регистрират „Път на младите“ – опит за рестарт на НДСВ с нови лица и с благословията на Царя; предстои и регистрацията на „Няма такава държава“ на Слави Трифонов, възмутила с името си бившата му секретарка и настояща първа дама.
Добре, да речем, че е нужен „нов проект“. Каква е рецептата?
- Финансирането. Все още се колебая дали да го оставя него на първо място или да сложа лидера, защото и двете са важни. Но, хайде, нека да е финансирането. В света на комуникационните технологии без него е невъзможно. Комуникационните технологии са жизнената среда да всяка реклама, включително и на политическата. Може твоята идеология да е самата ИСТИНА, може да имаш най-гениалната ВИЗИЯ, може твоята управленска ПРОГРАМА гарантирано да въведе народа в земния РАЙ, но ако не ги разкажеш на избирателите, ако не те чуят достатъчно ясно, всичко е напразно. А медиите струват пари.
Освен медии са необходими и структури по места. Това пък колко пари струва! И не само пари. Откъде новият проект си осигурява първоначално финансиране? В идеалния случай тегли кредит, който после връща от субсидията, ако се добере до такава. В още по-идеалния учредителите събират свои пари, но това е възможно и то само на теория при една хипотетична партия на едрите индустриалци или земевладелци. В останалите случаи се разчита на спонсор. Спонсорът е човек, който инвестира в политика пари, за да спечели повече пари. Нали никой не се заблуждава по този въпрос?
- Лидерът. Ако се появи ярка личност, то и процесът на финансирането може да протече по различен начин. Лидерът е важен колкото и финансирането и това се доказва от многото опити на хора с пари да си направят партия, но като не успяват да намерят личност, всичко отива на вятъра.
Обикновено лидерът е герой на своето време. В пещерни времена това е бил най-силният ловец, в античността – най-хармоничният атлет, през средновековието – най-благородният рицар, при ранния капитализъм – най-богатият банкер, а днес – телевизионната звезда.
Лидер, разбира се, може и да се произведе, но е по-скъпо, защото трябва дълго и напоително да го набиваш в главата на публиката. Помните ли Бойко Борисов като главен секретар на МВР? Преди или след него някой друг секретар да е бил медийна звезда? Преди или след него някой друг секретар да е станал кмет на София, а после и министър-председател?
- Универсализмът. Той трябва да се осигури в две направления: 1. проектът да е лицеприятен за всички избиратели; 2. да е удобен за коалиране с всяка от другите партии. В този смисъл задължителни атрибути са: всички са маскари, време е да бъдат сменени; политиците са лоши, хората са добри (сякаш политиците идват отнякъде другаде); ударихме дъното, време е за рестарт; бързо увеличаване на пенсиите; вкарване на престъпниците (политиците) в затвора. В никакъв случай не бива да се допускат разединителни тези. Знаете ли защо в никой партиен документ не пише „споделяме християнските ценности“? Защото веднага възниква въпросът: ами как ще гласуват за нас мюсюлманите от Кърджали и Разград? Затова, за да се погали „консервативното“ ухо, се предпочитат думи като „традиции“, „ценности“, „патриотизъм“ и т.н.
Що се отнася до второто направление на универсализма, то трябва да осигури общ знаменател между всички „проекти“, за да може, когато аритметиката покаже, че има сметка да се коалираме с някого, и двете страни да намерят обща основа в името на народното благо и националните приоритети. Тук е хубаво да се говори за „национален интерес“, „евроатлантическа интеграция“, „общочовешки ценности“, „права и свободи“ и, разбира се, „увеличаване на доходите“. Задължително да се спомене за корупцията и борбата против нея! Всички до днес злоупотребяваха с властта, но като ни изберете нас, ще се отгърне нова страница!
- Обещанията. Не се скъпете, не се срамувайте, обещавайте всичко, каквото ви дойде на ум! Обещавайте, че ще върнете властта на народа чрез референдуми; обещавайте, че ще намалите депутатите наполовина, а субсидията на партиите – 10 пъти; обещавайте, че с колкото намалите субсидиите на гадните политици (от които и вие ще станете част, след като ви изберат), с толкова ще увеличите минималната заплата; обещавайте, че няма да закривате губещи болници и училища, а напротив – ще отворите нови за радост на малчуганите от всички малцинства и мнозинства. Обещавайте смело, защото никога няма да ви се наложи да изпълните обещанията си. Първо, избирателите още на следващата сутрин след изборите няма да помнят какво сте им обещали. Второ, дори и някой да помни и в края на мандата да ви попита: абре, байно льо, защо не ми вдигна заплатата?, ще отговорите: защото суверенът (народът, българинът) не ми даде необходимата власт, не ми даде конституционно мнозинство. Как при това положение да си изпълня обещанията?!
Прибавете накрая и неколцина „лидери на обществено мнение“ да споделят честно и обективно (и разбира се положително) мнение за „новия политически проект“ и сте готови. С достатъчно пари и придържайки се дисциплинирано към тази рецепта, всеки може да създаде „нов политически проект“. Хората обаче не са идиоти и най-вероятно проектът ви ще остане под бариерата за влизане в Парламента или пък в най-добрия случай ще вкарате десетина депутати, които на втората седмица ще ви зарежат.
Не знам каква е избирателната активност там, но Съединените щати от около 200 години не са изпитали нужда от „нов политически проект“. Ние, разбира се, не сме САЩ и у нас рано или късно нов голям проект ще се появи, защото всичко се износва, всичко се компрометира и всичко се изражда. Само че не сега. Ще спечели онзи, който прояви достатъчно търпение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Илюстрация: Тиаго Хоисел (Бразилия), “Сюрреалистично”, алегория на неолибералния политически проект (пародия на Салвадор Дали).
За в. СЕГА