Топ Новини

Колко е голям „малкият човек“

от

Миналата седмица на същото това място написах текст, провокиран от друг текст на друго място, вече не помня къде. В другия текст писателка под формата на интервю със смешно маниерни стенания прокарваше тезата, че стопаните на умъртвените прасета трябва да бъдат компенсирани – теза иначе напълно резонна и справедлива. В процеса на художествената защита, изпълнена с естетически внушенията, обикновеният човек сведоха до „малък човек“ (между другото, доста често се поставя този странен знак на равенство: обикновен=малък), отъждествен с прасето си, което не е просто част от семейството му, а част от неговия живот, без което настава „смърт и мрак“, а пък онези, другите, гражданите, дето не гледат прасета, обрисуваха като „милионери“ с неограничени финансови възможности и без сърца. Те заслужават да бъдат мразени с цялата налична класова острота, докато на „малкия човек“ се полагат химни от неговата художествено-творческа интелигенция.

След като написах текста, намериха се няколко души да ми скочат, че нямам право да се изказвам, защото никога на съм гледал прасе и никога не съм живял на село – нито аз, нито дедите ми. Дама с шапка подигравателно ме обвини, че съм роден със „сребърна лъжичка“ в „английския кралски двор“, а пък някакъв човек ми каза, че съм „затънал в софиЯнски л@йна и че „наесен ще видя“ (?)“. Вината ми очевидно беше, че се застъпих за „малкия човек“. Дори ми се наложи да напиша в отговор на някакво почвеническо възмущение следното: „Ако прочетете внимателно статията, може би ще видите, че темата не е „Прасето“ или „Познавате ли тежкия живот на село“, а „Колко е голям „малкият човек“?“.

Малцина помнят откъде произлиза изразът. Някои го свързват с Чарли Чаплин, други – с Акакий Акакиевич на Гогол – все още се пишат реферати със заглавия (буквално): „Образът на малкия човек в повестта „Шинел“. В действителност изразът е евангелски. Иисус Христос казва: „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40). Това не са „малки хора“, а малки братя на Бог и как няма да са малки в сравнение с Някого, „от Когото нищо по-голямо не можем да мислим“ (Анселм Кентърбърийски)! Те са малки, както и всички ние, защото волята ни не означава нищо в сравнение с Божията воля; малки сме, защото сме се смалили в смирението, с което приемаме енергията на благодатта – решаваща съставка в синергѝята на човешкото богоуподобяване. Сам Бог се умалява (кеносис), самоограничава се чрез Боговъплъщението, за да участва в Домостроителството на човека. Оттук идва изразът „малък човек“. И не е нужно непременно да си отгледал прасе, за да го проумееш.

Простете, че ви говоря като исихаст, но се налага, тъй като с идването на епохата на класовото осъзнаване, „малък“ все по-често започна да означава „нищожен“ – „на крак, о парии презрени!“ (Интернационалът). Човекът е създаден по образ и подобие Божие, а как Божият образ може да бъде нищожен? Може да бъде нищожна само предполагаемата говореща маймуна, еволюирала от коацерватна капка след милиони години случайни мутации. А нищожната говореща маймуна е нужна в ролята си на бурмичка в голямата колективистична машина на тоталитарната държава. Съборният човек, църковният човек външно може да е „малък“, но отвътре е безкраен и безсмъртен. Той смирено приема светската власт и ѝ се подчинява (по-скоро не ѝ се противи), защото не го интересува, защото знае, че е чужденец на този свят, че е гражданин на другия и че е тук само временно.

Не аз съм „интелектуалецът“ със „сребърната лъжичка“, а всички онези с поетичните изстъпления и кабинетното сиромахомилство. Те са си измислили някакъв „малък човек“, който трябва да бъде държан под похлупак и от време на време ваден и развяван като знаме на левичарски каузи. Всеки човек трябва да бъде уважаван, но уважението не означава великодушно снизхождение, често засвидетелствано даже не и пред „малкия човек“, а пред онези, другите, безчувствените, които трябва да видят и проумеят какви нравствени гиганти сме ние, как не могат да ни се намажат на малкия пръст по човещина.

Сиромахомилите не правят услуга на техния „малък човек“, като го възпитават в завист и омраза. Учат го да мрази богатите, интелигенцията, гражданите, властта. Защо? Коя е разликата между едните и другите? Че едните отнемат на другите възможността да се развиват и ги принуждават да преживяват на прасенца? Тези, на които без прасенцето „животът свършва“, какво направиха за себе си, какво потърсиха, което им беше отказано?

Юг-югоизток. Имам приятел с оранжерии. Сигурно и той е „малък човек“, даже миниатюрен, защото стопанството му е в село, попадащо в общината на друго село. Произвежда по 700 тона домати годишно. Най-големият му проблем е, че не може да си намери работници, въпреки че предлага големи заплати на другите „малки хора“, но те предпочитат да ходят сезонно в Гърция и със сигурност притежават банкови сметки (смешен мотив от миналия път – „Прасето за обикновения човек е като банковата сметка за милионера“).

Северозапад. Друг мой познат внесе машини (ако не се лъжа, от Италия) с желанието да развива някаква промишленост в Монтанско. Защо точно там ли? Ами, защото всеки роден със „сребърна лъжичка“ в устата е чувал, че там има голяма безработица – следователно, изобилие от свободна работна ръка, – и че поради икономическите особености на региона европейското финансиране е по-щедро и по-облекчено. В прашен летен ден инвеститорът-индустриалец попада в кръчмата на едно село, където мъжката работна ръка пладнува на чаша домашна ракия. Казва, че предлага работа, на което работната ръка с присмех и тук-там някоя попръжня му обяснява, че си има здрави и прави жени да работят, и че им стигат пенсиите на майките им, които при това гледат домати, кокошки, а навярно и прасенца.

Югоизток. „Малки хора“ правят МИГ – местна инициативна група, сдружение на общността, представено от местната власт, бизнеса и неправителствения сектор, с цел да разпределя европейски пари за различни инициативи и проекти на населението. В продължение на 4-5 години не могат да се регистрират, докато не се появяват някакви консултанти (вероятно затънали в „л@йна“ граждани и „милионери“) и успяват да им осигурят бюджет 10 млн. лева за период от 2-3 години напред. Десет милиона за община от двайсетина хиляди души барабар със селата – все „малки хора“. Оттогава досега бюджетът е използван единствено за да се назначат на заплата няколко души, да си купят служебни айфони и да идат на „обмяна на опит“ в Италия и Франция. Не е стартиран дори един проект за гледане на прасенца.

Тази картина не е само във въпросната МИГ. И не само в МИГ. Има мерки за финансиране на всичко, включително и за стартиране („Млад фермер“), включително и за неселскостопански дейности – магазинчета, цехчета, услуги, даже и за нашумелите напоследък къщи за гости. Има пари за всичко, но то не става като от „хладни механи“ мъже се „зъбят на тирана“ (Ботев) и чакат Слави Трифонов да „помете статуквото“.

Това е общото положение в общините, а не сърцераздирателните стенания на писатели и интелектуалци за съсипания „малък човек“.

Няма малки хора. Всеки носи еднакво голяма отговорност за делата си. Със завист и омраза нищо не става, нужно е смирение и трудолюбие, точно в този ред. Ако т.нар. „малък човек“ се е превърнал в недоволно мрънкало, което все чака някой да го „оправи“ и все някой друг му е крив, затова е виновен неговият, израсъл из недрата му, „интелектуален елит“.

Доброто и злото не просто присъстват едновременно, но са смесени във всичко. Няма отделно добри неща и отделно лоши неща – във всяко нещо има и добро, и зло. Най-вече у хората. Затова трябва да виждаме доброто у другия, въпреки че у него има и зло, и злото у себе си, въпреки че у нас има и добро. За съжаление правим точно обратното – у другите търсим злото, за се възмущаваме и да му се присмиваме, а у себе си виждаме само доброто, за да се превъзнасяме. От това произтичат всички беди, независимо колко сме големи или малки. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За Топ Новини

Може да харесате и: