NEWS.BG

Барутният ексхибиционизъм на масовия човек

от

Няма да крия, че и аз съм огърмявал новогодишната нощ с личното си огнестрелно оръжие (наред с всичко останало имам и един изключително шумен magnum, който звучи като оръдие на фона на масовите пльокала), но това не ми пречи днес да мърморя като вкиснато махленско старче, слушайки далечната празнична пукотевица в коледната нощ. У нас всички юначни моменти започват с щедра стрелба във въздуха, докато не дойде аскерът. Вероятно в миналото нашите героични предци по този начин са показвали на душманите, че и те са въоръжени и бранят с живота си своите огнища, но през поколенията стрелбата започна да се свързва все повече с алкохола и с празничното настроение. Героизмът се пренесе от балканските дебри на софрата. И в много от случаите се пренася на крилата на македонската песен. Помня веднъж бяхме взели с компания къща в Лещен. Повикахме оркестър с певец (казаха, че бил много известен и аз се съгласих поради липса на собствени критерии), заръчахме да ни донесат от кръчмата в кошници неща от първа необходимост като кокошки в гърнета, суджук и капама, което ще да рече, че е било през зимата и аз до ден днешен нямам отговор на въпроса защо спомените ми са свързани с чардака. Кръчмарят със сълзи на очи ни молеше да не стреляме, защото кокошките се плашели и спирали да носят. Ние му обещахме, че няма, но по-късно, след няколко литра червено вино и при думите на певеца: „Аз уших байрака, аз му турих знака!“ всеки извади с каквото разполагаше и огласихме нощта, като се стараехме изстрелите ни да съвпадат с гордото възрожденско местоимение „аз“. Понякога се чудя дали е вярно това, което се говори, че и днес има столичани, които гледат кокошки в блоковете си, и дали тези кокошки се плашат и не снасят яйца на сутринта след данданията или са свикнали. Чудя се също дали домашните птици се впечатляват толкова от пиратките и китайските фойерверки, колкото от нашите горди лещенски оръжия.

Ето такива мисли ме споходиха в рождественската нощ, която, макар да я наричат „тиха и свята“, биде огласена от пиянския пукот на евтина пиротехника, съпроводен от неразумни емисии фини прахови частици. Докато слушах гърмежите, безмилостният глас на логиката ми напомни, че само седмица по-късно, в новогодишната нощ, ще бъде още по-героично. Ще бъде по-батално от предишни години, защото в столичния град ще останат повече комити заради ковида от една страна и от друга заради тенденцията все по-малко столичани да се завръщат по родните места, за да колят прасето с предците си. Урбанизацията неумолимо прокъсва пъпната връв със селото. Знаете ли, че у нас гражданите стават повече от селяните чак при социализма, комуто дължим мегаполисите си с всички техни прелести?

Със сигурност пиротехническата шумотевица вече не е дрънкане на оръжие, каквато може би е била в едни далечни и по-сурови времена. Кой враг ще се респектира, когато научи, че разполагате с пиратки и знаете как да ги използвате! Очевидно целта на огненото шоу е друга. Очевидно целта е да привлечете внимание към себе си и да предизвикате възхищение у ближния, у съседа, за когото е точно толкова лесно да си купи пиратки, колкото и за вас. Твърде ирационален стремеж, защото надали някой ще научи, че тъкмо вие сте хвърлили пиратката, та да ви се възхити. То е същото като, когато пътувате в своята наскоро закупена на старо кола, пуснете уредбата „на мах“ – никой от онези, за които е предназначено посланието, няма да чуе повече от един-два такта от парчето и я го познае, я не, докато тежко дефилирате покрай него сред облаци и дъх на нафта. Пък и да го познае какво – ще се възхити на вкуса ви? Ще се възхити на смелостта? На волния дух? Или ще се възхити на вашето богатство, което ви позволява да отделите двеста лева за уредба, за да не сте като другите (които са абсолютно същите като вас)? Минавате покрай мен, нещо в автомобила ви бучи, отминавате, преди да съм разбрал какво, нито ви знам, нито ви познавам, но вие, с кипнал от субуферния тътен адреналин, се клатите на светофара, здраво стиснали волана, и си представяте, че сте господарят на света.

Вчера си направих експеримент да преброя графитите от моя офис до дома ми. Тези две локации се намират на около 350 метра една от друга. Преброих 104, като това не са отделните композиции, а осквернените фасади, входни врати, трафопостове и кепенци на магазини. Самостоятелните композиции са много повече. Пък и съм броил само по пътя си, но не и по съседните улици. И в нито един  образец на тази „градска култура“ нямаше нищо естетично, нито остроумно, нито красиво – сякаш разгонен хипопотам е маркирал територия, разпръсквайки изпражнения с вентилатора на късата си опашчица. Нали сте виждали по телевизията как го правят?

Но защо се учудваме, след като този вид „градска култура“ не само не се осъжда, не само не се преследва и наказва, но даже се и поощрява чрез нарочни фестивали (ах, колко либерална е властта, ах, как разбира тя душата на младежта!)? Това било „изкуство“, начин да „сбъдваш мечти“ и да „изразяваш себе си“. Такава е глобалната културна политика на великодушие и толерантност, водеща до безметежна и самодоволна идиокрация. А у нас просто послушно се копира както всичко останало. Не икономическата, а културната политика е най-печалният провал на т. нар. „преход“ и особено на последните години. Що за краен и вреден либерализъм? „Оставете младежите да преследват мечтите си и да бъдат такива, каквито са!“. Обаче когато пораснат, няма да са ви благодарни, а ще ви проклинат.

Какво е общото между битовите празнични гърмежи, музикалния трясък в автомобилите и т. нар. „графити“, които в голямата си част не са нещо повече шрифтови вариации на думата „кур“, размяна на мнения за „Левски“ и ЦСКА и от време на време протест срещу световния капитализъм с лек призив за анархия? Общото е, че всички те са форми на ексхибиционизма на масовия човек, на порива му за изява, на необходимостта да привлече внимание и възхищение към себе си. Не може всеки да е център на вселената, не може всеки да е повече от другите, защото в един момент други просто няма да останат, ще има милиарди центрове без никаква периферия. Обаче на масовия човек се втълпява, че може, и той вярва, потънал до гуша в маймунска суета.

Когато хвърля бомбички, когато драска по стените, той си въобразява, че е едва ли не бунтовник, който си играе със смъртта, вършейки забранени неща, каквито другите не се осмеляват да вършат. И не вижда, че нещата уж са забранени, но никой не го преследва, а напротив – с бащинска усмивка го оставят да излее героизма си по този безобиден начин, за да не го излее по друг. Всеки се мисли за някакъв вид бунтар, но всъщност е най-обикновен конформист. Вече не е смелост да си боядисаш косата розова и да признаеш на висок глас, че си сексуално извратен (дори да не си). Не си уникален, ако се опълчиш против патриархалните предразсъдъци на обществото, защото всички отдавна го правят. Напротив, скандални чудаци останаха онези, които продължават да мислят по стария, „класическия“ начин. Те се превръщат във все по-бутиково малцинство и гледат вече да не се набиват много на очи, за да не ги линчуват „бунтарите“ в медиите и социалните мрежи – друго поприще за масов ексхибиционизъм, впрочем. Днешните „бунтари“ са като някогашните активни борци против фашизма, когато нямаше никакъв фашизъм. Герои в битка, в която никой не се опълчва срещу тях…

Часовникът тиктака, кукувичката му кука все по-многозначително, старата година се изнизва като мазна връв. И в този момент, като ви пожелавам много истинско, ама наистина истинско щастие през новата година – по-малко въглеродни емисии, да не се топят полярните ледове, да не намаляват дъждовните гори, икономиката да става все по-кръгова, а Бог да не ни праща изпитания, по-тежки от обичайните животински грипове, – като ви пожелавам всичко това, отивам да измисля как по най-оригинален начин да изразя себе си в новогодишната нощ, та всички да видят, че имам смелостта да следвам мечтите си. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, но това едва ли ме прави някакъв неповторим неформал. Наздраве!

За News.bg

Може да харесате и: