Вирус на една годинка

Позволете ми да го наричам „Ковида“ – с главна буква и винаги с непълен член като Герака и Моканина. От нàучна гледна точка той е на много повече от една годинка, но за мен е на толкова, защото точно преди година, на 29 февруари 2020 публикувах в „Труд“ статията „Коронавирусът и тънкият гласец на здравия разум“, която само до обяд на същия ден надмина по популярност един от шампионите ми – „Дзен и изкуството да си обършеш…“, – при положение че онази думичка дори я няма в заглавието. Днес прочетох текста отново със свито сърце, защото си представях колко е остарял, колко е заблуден на фона на натрупаната мъдрост. Обаче, за успокоение на моето тщеславие, се оказа съвсем не така. Има само два момента, в които съм се изложил. Ето го първия:

За жалост на природозащитниците пандемия няма да има“.

И съответно втория:

Догодина коронавирусът ще е забравен като лудата крава и птичият грип“.

По дефиниция пандемията е всеобхватна епидемия, но не е казано каква част от човечеството трябва да засегне. Така или иначе Световната здравна организация (СЗО) я обяви, следователно трябва да допуснем, че я има, а аз в лично качество да призная, че преди една година съм се издънил. Що се отнася до това, че към днешна дата, тоест една година след написването на онази статия, Ковида ще е забравен като поредната медийна сензация, пак се издъних. Принципът на пропагандата е абсолютно същият като при лудата крава и птичия грип, но мащабът е несъизмеримо по-внушителен, такъв, какъвто миналата година по това време със скромното си въображение не съм можел да си представя. Всичко останало бих го публикувал и днес.

Светът вече не е същият. За пореден път не е. Случиха се неща, които преди не се бяха случвали – например да ходиш сам по пуста улица с хирургическа маска на лицето или да чакаш на тротоара пред магазина, докато вътре самотна баба търси с кого да си приказва. Пробваха да ни причинят това-онова и се оказа, че става, оказа се, че се приема с разбиране – например кварталното кафене, събиращо не повече от 5-10 души, да е затворено, но не и „Джъмбо“. Да, светът вече не е същият. Но той се промени драстично и през 2001, когато „рухнаха кулите-близнаци“. Тогава пак бяха изпробвани някои нововъведения и се установи, че се приемат със съвсем леко мрънкане и то не във всички случаи. След тази дата свободите бяха ограничени в името на сигурността. Човек винаги е бил склонен да жертва свободата в името на сигурността и на това се гради съвременната „демокрация“. Онзи ден приятел ми сподели, че бил засипан от реклами на една марка, след като няколко пъти споменал името ѝ в телефонен разговор. Сигурно е било в името на сигурността.

Да, светът вече не е същият. Много хубави неща ще изчезнат, но ще изчезнат и много не толкова хубави като евтиния алкохолен и секс туризъм. Медалите имат по две страни. Изолацията може да бъде полезна, стига да я погледнеш от правилния ъгъл. От какво сме готови да се лишим? Има хора, готови да се лишат от живота си, и такива, които не биха се лишили от новия модел смартфон. Пред очите ми е един телевизионен репортаж от първите юлски вечери на протестите през 2020. Помните ли младежите на жълтите павета пред Руската църква и хотел „България“? Помните ли какво ги беше разярило? Мафиотизацията ли? Корупцията? Некомпетентното управление? Все още не. „Мутри вън!“ започна през юли, а през юни трагедията беше, че нощните клубове, дискотеките, та даже и пиано баровете ще бъдат затворени за две седмици по заповед на тогавашния здравен министър Кирил Ананиев. Нарекоха тази мярка „подигравка“, а все още за затваряне на моловете – тези народни светилища –никой не се осмеляваше да подговори. Каква мафия, каква корупция, какви шкафчета, какви пет лева! В началото бе посегателството върху нощния живот на младежта, върху свещеното ѝ право да се забавлява. Преди половин година млада жена изстена или може би е по-добре да кажем: „изока“ в духа на Чудомировото наследство: „Кога ще свърши този филм? Кога ще свърши тази подигравка? Бясна съм!! Щяха да отварят на 15.06, a сега стана до 30.06, a след това какво ли да очакваме!!! На нищо не се учудвам вече….!!!”. Гласове от миналото. Човешки трагедии, как няма да е бясна жената… Истината е, че ако нищо не ти трябва, нищо не могат да ти отнемат. Но кой е способен да се откаже от онова, което е свикнал да мисли, че му трябва и – по-важното! – това, което мисли, че му се полага? Колкото повече можеш да понесеш да ти отнемат, толкова по-недосегаем си. Идете при Прометей така, както е прикован към скалата, и още по-добре в момента, когато орелът кълве черния му дроб. Идете и му кажете, че дискотеките ще бъдат затворени за две седмици!

Никой не може да отрече, че Ковида се изживява твърде драматично, че се осмисля по-фатално, отколкото заслужава. Така е, защото все още няма общоприет отговор на два въпроса: 1.) Вярно ли е всичко, което се говори? и 2.) Демократично избраните от нас власти в наш интерес ли действат или на някакви трети лица? За остротата на първия въпрос решително допринася поведението на СЗО, която ту е така, ту е иначе. За интереса пък е достатъчно да проследим десетките мерки, които очевидно целят всичко останало, но не и здравето на хората. Хората не са чак такива идиоти, въпреки ширещото се сред мнозина рекламисти и политически пиари обратно мнение. Но така или иначе, струва ми се, проблемът с Ковида е колкото медицински, толкова и философски. Проблемът не е само това, което преживяваме, но и начина, по който го преживяваме. Прометей е „бесен“, че дискотеките са затворени!

Каква е третата гледна точка? Както казахме, големият въпрос е: вярно ли е това, което ни се говори? Този въпрос е почти толкова важен, колкото и въпросът за формата на Земята. Няма ли да се окаже, че третата гледна точка е майсторството да не ни интересува? Ако постигнем съвършено безразличие, никой нищо не може да ни стори. Но независимо дали е вярно, дали някой го прави нарочно и с каква цел, очевидно се случва нещо ново, нещо непознато. Може би е най-мъдро да го приемем като изкушение, като изпитание. Като задача, която трябва да реши всеки за себе си и за която ще ни пишат оценка. Изкушенията са забележителни с това, че условието на задачата е универсално, но решенията са индивидуални. При това са допустими безброй много правилни решения, както и обратното. Как ще реагираме, когато мизансценът на нашия живот за пореден път се промени? Ще крещим, че сме „бесни“? Ще посочим с пръст рептилите и ще поискаме тяхната #ОСТАВКА? Или ще се замислим за ценностите, ще преразгледаме възгледите, ще преподредим приоритетите, ще си кажем: виж ти за колко неща не съм бил прав, сякаш едва сега прогледнах! Наред с всичко друго, днес сме разделени на антиваксъри и ваксъри, на маскирани и демаскирани, на скандализирани и присмехулници, на параноици и непукисти, на апологети и скептици. А третата гледна точка е именно това: да оставиш всички тези противопоставящи се двойки от едната страна на разделителната линия и да видиш какво има от другата. Иначе казано, третата гледна точка е да преместиш линията.

Каква е прогнозата за следващата година? Не знам доколко е редно човек като мен, издънил се с предишната прогноза, да прави следваща. В духа на днешния официален мироглед ни учат, че всеки в лично качество е способен да промени света, а това е толкова невярно, че чак е смешно. И все пак, ясно осъзнавайки абсурда, ние продължаваме да се заблуждаваме, че дори да не можем да променим света, можем поне да го разберем. И всеки от нас го разбира толкова по-добре от останалите, че е готов да ги поучава. Какво ще стане оттук нататък ли? Вероятно ще се сменят плашилата, ерата на пандемиите ще смени ерата на тероризма – на динамичното ни съвремие поне това му е хубавото, че ерите се сменят бързо, преди да е станало скучно. Вероятно ще се научим да живеем с маски и да се здрависваме с лакти, а и други подобни маймунджилъци ще усвоим. Може да се въведе и апартейд, но този път няма да ни разделят на бели и черни, а на ваксинирани и неваксинирани. А може пък отново да не съм прав и догодина по това време коронавирусът да е забравен като лудата крава и птичия грип. Ако е угодно Богу, пак ще се видим и пак ще говорим. А дотогава не спирам да мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, макар че това ще се случи и без моето мислене.

За в. „Труд“.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 178 other followers: