Събаряне на стари къщи в контекста на прогресивизма

Когато става въпрос да се бутат стари къщи и да се дигат нови, аз съм голям простак. Не съм като онези изтънчени души, които успяват да се издигнат над вулгарния плебс със своята чувствителност, естетическия си морал (или нравствена естетика – както предпочитате), огромна обща култура, но най-вече с таланта бурно да се възмущават от всичко, което им попадне пред очите, от всеки намек за отклонение от генералната линия на правилното и прекрасното. Не, не съм такъв човек. Вероятно затова и не успях докрай да разбера онзи „плач и скърцане със зъби“ по съборената къща на Димитър Димов. Хайде, за Къщата с ягодите иди-дойди, тя е поне колоритна, дори да не е архитектурна забележителност. Но къщата на Димов? Най-обикновена безлична (макар и безспорно симпатична) градска къща на хора средна ръка. Вижте обаче заглавията:

Срутиха къщата на автора на „Осъдени души“

Унищожиха къщата на писателя Димитър Димов в София

Още една красива къща отиде в историята заради алчни типове!

„Спаси  София“ прогърмя, че „се заличава автентичният дух на града“. И аз сега не мога да разбера откъде идва трагедията: дали оттам, че се руши шедьовър на докомунистическата архитектура, или пък че в къщата все още е витаел духът на „автора на „Осъдени души“ и сега е окончателно и безвъзвратно пропъден. Ох, дано в суматохата покрай другите дървета в корията не са отсекли и онзи чам, на който веднъж Дядо Вазов пикал, докато обмислял „Великата рилска пустиня“! Господа спасители, автентичният дух на града не се заличава от обновяването на сградния фонд, а от непрестанното прииждане на нови „неавтентични“ граждани. Аз нямам нищо против, но вие изглежда имате и спасявате ли спасявате с досадната енергичност на прозелити.

Смешното е, че тази къща изобщо не е била на братовчеда на Яне Сандански и автор на „Поручик Бенц“, а на първата му жена и той само е живял там няколко месеца в края на 1944 и началото на 1945. Иначе човекът си има друга къща и тя даже е музей (колко ли души я посещават годишно?). И при това положение, ако не е уникалната архитектура, и ако не е духът на твореца, то кое тогава е извор на горестни ридания? Впрочем да се поддържат къщи-музеи е комунистически фетишизъм, но това е тема на друг разговор.

Не прозира ли във всичко това едно отчаяние, прикрито зад бодрата оптимистична гримаса на прогресивизма? Прогресистите изживяват себе си като каймака на обществото, едва ли не като нов биологичен вид, който от ден на ден става все по-съвършен съсъд на новата човешка духовност. Те са модерни, те най-сетне са успели да прозрат философията в нейната цялост и културата в пълната ѝ красота. Но защо отчаяние? Ако приемем, че прогресивизмът е наивното убеждение, че светът с времето става все по-добър, все по-съвършен и тази тенденция е необратима и безкрайна, защото безкраен е космосът, из който ще се разселим, то защо е този плач по миналото? Не трябва ли да се очаква, че всяка следваща къща ще е по-прекрасна от предишната, на чието място е построена? Защо бардовете на прогреса издигат странното твърдение, че модерният свят е неспособен да строи красивите къщи на старомодния? Нима Прогресът унищожи нещо, което сам не е способен да пресъздаде?

По кой свят въздишат спасителите? Духа на кой свят искат да съхранят, водейки кървави битки за Къщата с ягодите, тютюневите складове в Пловдив, къщата на Нели Доспевска (първата жена на Димов)? Очевидно искат да консервират света на Третото българско царство, света на „монархофашизма“, когато жените нямаха право да гласуват до 1938, а хомосексуализмът беше престъпление; света, в който учениците учеха вероучение и се причастяваха на Въведение, света, в който връщането на Македония в границите на България беше национален идеал. Странно, защото повечето от най-кресливите днешни носители на духовни ценности (най-вече в социалните мрежи) са потомци на знатни другари от епохата на социализЪма, за които строителите и първите обитатели на въпросните къщи, дето с пръст не бива да докосваме, ако не искаме да бъдем простаци, диваци и варвари, бяха „бивши хора“. Бяха изселвани от въпросните къщи, за да се нанесат в тях „гробокопачите на капитализма“. „Автентичният градски дух“, г-да спасители, се носи от хората, а не от къщите. Къщите са само черупки, но черупки, които свидетелстват за разстреляни и изселени времена.

Стоновете на „културните“ и „чувствителните“ приличат на мания за консервиране. Откъде тази мания? Защо? Защото не само у нас, но и навсякъде из глобалното село, съзнателно или подсъзнателно, тлее тревогата, че губим нещо. Губим свят, който едва ли сме способни да създадем отново, поне не и в това русло, в което се движим след Втората световна война и особено след 1968. Уж светът става все по-модерен, все по-цивилизован, все по-хубав, а пък, видиш ли, духът му е в материалната култура на окончателно преодоляното минало. Защо не страдаме по сгради от социализма, а страдаме по сгради от Третото царство? Много просто: заради човечността у едните от тях, заради „душата“. Затова стенем, когато се рушат реликвите на Третото царство, дори когато не са нищо особено в художествено отношение. Къщи като къщи. Къщи се строят, събарят се и се вдигат други. Безценните реликви, по които се тръшкат рицарите на културния дух, за времето си също са били „ново строителство“ и може би кич. Само дето кичът на Третото царство, колкото и да е кич, пак не е като онзи след него. Може би там е драмата.

Дошли кой знае откъде и се загрижили за старите градски къщи! Че мнозина от тях обитават ново строителство, издигнато върху точно такива къщи. Предлагане има, когато има търсене. Я да вдигнат ръка всички „спасители“, които живеят в ново строителство! А сега да вдигнат ръка онези, които живеят в ново строителство в „Лозенец“! Старите къщи падат, за да се построят повече домове за прииждащия нов „дух на града“. Добре че в очите на Сципион Африкански Картаген не е бил паметник на културата…

За News.bg

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 185 other followers: