Личният умнокрасивитет на Президента

Днес Кирил Петков е един от най-популярните българи. С какво нашумя той? Дали с това, че де факто (макар и не де юре) смени борда на ББР? Дали защото поведе битка за връщане на дружествата от Държавната консолидационна компания (в т.ч. и оръжейните заводи) обратно в лоното на МИ? Дали защото иска да прати язовирите в Министерство на земеделието, а рекултивиращите фирми в Министерство на околната среда? Дали защото иска да закрие Държавната петролна компания и да въведе нов механизъм за управление на петролния резерв? Не, Кирил Петков не нашумя с нищо такова. Кирил Петков нашумя с канадското си гражданство. C’est la vie.

Но пък нашумяването само по себе си, независимо от своите причини и тематична насоченост, отприщи очакваната политическа енергия. Вече се заговори, че Кирил Петков трябвало да бъде направен министър-председател, организират се групи и кръжоци в социалните мрежи, чу се даже глас, че „цялата власт трябва да се даде на Кирил Петков“. Какво означава това, нещо като диктатор в добрия, в римския смисъл на думата? Роди ли се нов Супермен?

Не, все още не. Сега все още актуален е скандалът. Заради гражданството на Кирил Петков, заради декларацията му с невярно съдържание при встъпване в длъжност, под въпрос е поставена цялата легитимност на служебното правителство. Според мен това е пресилено. Не виждам с какво гражданството влияе върху действията на един министър. Мигар ще се води от интересите на другата държава! Пък и ако е решил да ги защитава, то надали ще се яви в качеството си на неин гражданин, нали така? Щирлиц не се появи в Третия райх със своя съветски паспорт, възпят от Маяковски в прочувствени строфи, нали? Но както се казва: dura lex sed lex.

Да си канадец не означава, че делата ти са лоши, но и да не си канадец не означава, че делата ти са добри. В случая сме по-скоро свидетели на „каквото повикало, такова се обадило“ – дебнене, заяждане и преследване „по устав“. Каквото повикало, такова се обадило. Апропо, какво стана с онзи цирк в Парламента с Илчовски? Какво изобщо стана с онази баснословна „комисия за ревизия“ на Мая Манолова, какви плодове даде? Какво стана с кръстоносния поход на Рашков? Какво стана с всички закани в бъдеще време, които не доведоха до нищо? Единственият ефект е, че се създаде изключително гнусна атмосфера (за която ви предупреждаваха още тогава) и сега никой да не се сърди, че бият Петков, задето е без шапка.

Но пък всеки медал си има две страни. Както вече казахме, от скандала може да се роди нов феникс, нов народен герой. Колкото повече занимават публиката с Кирил Петков, толкова повече капитализират неговата популярност, а популярността често е ирационална – много „VIP-ове“ са известни единствено с това, че са известни и с нищо друго, обаче кухата им известност лесно се превръща в конкретни постижения. Мои приятели кинаджии са ми разправяли, че в киното има такова правило: ставаш звезда след еди-колко-си (не помня колко, май беше 30) близки плана. Все едно каква роля изпълняваш, все едно дали я изпълняваш добре. Достатъчно е да запълниш някакъв минимум време на големия екран, през което лицето ти се показва в крупен план и – готово, вече си звезда. Помните ли, че и Бойко Борисов навремето стана звезда по абсолютно същия начин – стане някъде нещо и Главният секретар се появява с кожената тужурка, стои, мълчи и гледа строго. И камерите го снимат. Така се прави! Популярността е conditio sine qua non, може да не е достатъчно условие (както се оказва в много случаи), но необходимо условие със сигурност е. И правилно: кой дава доверието си на филанкишията. На този принцип звезди станаха и хора като Волен Сидеров, който месеци наред (ако не и години) всеки ден като Кашпировски облъчваше бъдещия си електорат от телевизионния екран; хора като Валери Симеонов, който след Сидеров повтори абсолютно същото в абсолютно същата телевизия с абсолютно същия успешен резултат. Така изгря и Николай Бареков, а за Слави Трифонов да не говорим! Дори разумен и уравновесен човек като Пепи Москов не устоя на изкушението да обяви, че ЩЕ привлече под знамената си не кой да е, а Кубрат Пулев. Забележете бъдещността на действието – ЩЕ привлече, вероятно дори не е говорил с него, но популярността пак работи, такава си е тя. Пулев пък, като чу това, прецени, че може сам и за своя сметка да употреби това богатство – абстрактната популярност – и нищо чудно един ден наистина да го употреби, да го видим начело на някой нов „политически проект“, начело на своя партия, устремена към властта. Ами Десислава Иванчева? Нейната популярност не беше даже абстрактна (казвам „беше“, защото вече не е – sic transit gloria mundi), а негативна, хванаха я с подкуп, съдиха я, лежа в затвора – и пак се кандидатира за депутат. Само Митьо Очите, дето наскоро го пуснаха, само той, завалията, не е основал партия, но то е защото не се е сетил или просто го мързи. Такива са чудните движения на популярността.

Интересно ми е какви причинно-следствени връзки стават в главите на избирателите, които гласуват за когото и да било от споменатите по-горе личности или за подобни тям. Защо им дават власт, какво очакват в замяна? Вероятно си представят, че светът се намира на дъното на басейн, който се пълни от N на брой тръби (като в онези задачи) и от тези тръби текат нескончаеми блага. Обаче има злодеи (политиците, депутатите, статуквото, системата), които са застанали на тръбите и им пречат да се изливат върху народа. Трябва просто един честен (наш) човек да ги разкара оттам, да застане на тяхно място и тогава благата ще рукнат безпрепятствено. Разбира се, злодеите (политиците, депутатите, статуквото, системата) ще бъдат строго, но справедливо наказани от нашия човек, ще бъдат вкарани в затвора, като преди това майбасите им ще бъдат отнети и раздадени на простолюдието. Какво пък, това също е някаква политическа визия!

И сега какво, Кирил Петков и Асен Василев ще правят ли партия? Румен Радев ще си отгледа ли личен умнокрасивитет? Асен Василев също отговаря на изискванията за „звезда“, защото и той „нашумя“ в публичното пространство, обвинен от датски инвеститори, че ги е измамил, продавайки софтуерен код на китайска компания. „Той е измамник, но е много, много умен“ – казали инвеститорите, с което направо изрисували портрета на всеки пореден народен любимец. Колко процента ще вземе една евентуална партия на Петков и Василев на едни евентуални бъдещи избори? Сигурен съм, че ще се представи добре, ако междувременно не я забравят.

Партии, създадени на този принцип, на принципа на абстрактната популярност, са нездрави, излъчват нещо гнило. Те нямат автентична социална база, следователно са извън демокрацията, щом демосът е изключен. Разликата между истинската партия и политическия проект е тази, че когато се обособи някаква социална група – класа или прослойка – тя излъчва партия, чрез която да участва в демократичните процеси – партията на занаятчиите, на аграрните стопани, на средната буржоазия, на банкерите, на интелигенцията и т.н. При проекта е точно обратното – регистрира се политически субект със заявка за парче от властта или за цялата власт и чак след това започва да му се търси социална база. И тази база не се търси по конкретен признак, а с общи приказки, които ще се харесат на всякакви балами – нещо като „по-добре добре, отколкото зле“. Такива общи каузи понякога наистина се появяват – например националният идеал, който така всеобхватно бе увлякъл цялото общество, че Дядо Вазов рече за „богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът“ – понякога се появяват, но не са на разположение във всеки един момент, когато на някого му се прииска да е Крали Марко.

Заради тези две неща – начина, по който изгряват лидерите, и начина, по който се създават партиите, – демокрацията е обречена. Превърната е в извинение, във фасада на нещо друго, в средство за саморазправа между кланове.

Моля да ми простите! Започнахме с клюката как Кирил Петков ще става министър-председател, пък вижте докъде стигнахме – до основите на демокрацията и до особеностите на нейната фасадна разновидност. Ако продължим така, кой знае коя ще се окаже следващата ни спирка. Затова предлагам да спрем. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд“.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 184 other followers: