Приказка за двамата българи

На пръв поглед Българинът изглежда един – оня, дето си го знаете, косматият, потният и самотният. Погледнете само вестникарските заглавия: „Българинът по правило е подозрителен“; „Унизеният човек у българина негодува, роптае“; „Духът на българина е в нашия фолклор“; „Българинът е пътувал най-много до Турция“; „Жестока схема дере джоба на българина“; „Ковид пощади сексуалната мощ на българина“; „Българинът посегна на най-скъпото си“; „Какво е психичното здраве на българина?“; „Докога ще спи българинът?“ и още много, много такива. Да, на пръв поглед българинът изглежда един, но всъщност са двама – единият е този, дето си го знаем и винаги е в единствено число и с главна буква, а другият е онзи, който коментира, анализира и оценява първия, често с възмущение, презрение или пък с надменно снизхождение. Нека наречем първия Пешо, а втория – Пиер.

Пиер също е българин. Достатъчно интелигентен е да знае, че не може да скрие това, но все пак се чувства фрустриран. Той, също като Дядо Славейков, казва: „не сме народ, а мърша“, но винаги има предвид: „вие сте мърша, а пък ние (аз) сме нещо друго, защото няма откъде една мърша да знае, че е мърша, нали така? И щом казвам, че съм мърша, това вече доказва, че не съм. Мърши сте всички вие, които не казвате, че сте мърши, защото не можете да го осъзнаете с мършавите си умове“. Горе-долу така текат мислите на Пиер.

Кой е Пиер? Понякога той е представител на дребната интелигенция, който изведнъж е попаднал на работа в някаква транснационална корпорация или пък в голяма западна фирма, да речем американска, немска или френска. И веднага започва да се чувства като американец, немец или французин, дори работата му да е само да вдига телефони или да продава иригатори на аптекарите: „Ах, Българинът е такъв провинциалист! Олеле колко груб и прост е той! Ние му поднасяме цивилизацията на тепсия (ау, че селяндурска дума!), обаче той руча доматите с колците“. Пиер се мъчи да удави срама си в комбуча и лимец, но против българската простотия ваксини няма открити, няма открити!

Пиер мрази държавата си до степен да отрича нейното съществуване – „няма държава!“. В неговите възмутени забележки „ние“ (а не вие или те) „копаем дъното“, мрем от глад, въпреки че самият Пиер до такава степен е обладан от духа на денонощното плюскане, че час по час снима собствената си чиния и я публикува в интернет.

Друг път Пиер е представител не на дребната техническа, а на дребната художествено-творческа интелигенция. О, тогава душата му е като отворена рана! Той обладава тънка чувствителност, недоловима от грубите сетива на Пешо Българина. Артистическият Пиер обитава светове на пърформанси и инсталации, на хепънинги и проекти, ужасява се от климатици по фасадите на сградите, особено когато тези сгради му приличат на паметници на културата или пък притежават някаква тънка художествена стойност, която дори Институтът за недвижимо културно наследство не е в състояние да долови. За музика изобщо да не говорим! Нито за мода в облеклото и прическите. В тези сфери, ако Пиер е Монблан, то по сравнението на покойния проф. Иван Славов (Бог да го прости!) във връзка с едно негово самолетно пътуване с Бисер Киров от Хавана към София – горкият Пешо е молекула.

Има случаи, в които Пиер е и някакъв баровец – дипломат, външен търговец или нещо от подобен калибър. Може да заема и някаква обществена или стопанска позиция с достатъчно потенциал да изпълни цивилизованата му душа с дълбоко презрение към всичко Пешовско. Интересно, че истинските баровци, истински богатите хора, които действително притежават всичко свое, а не им е дадено за служебно ползване от работодателя, те нямат нищо против Българина и не мислят, че сме мърша. Напротив, Пиер мисли, че те са мърша.

Е, как няма Българинът да е прост, порочен и всякакъв, щом се състои само от Пешо, а Пиер е нещо друго! Ако гледаме само най-лошото и го наричаме „Българина“, то, да, мърша сме. Но един народ се състои от най-различни хора. Време е да се разделим с наследството на комунизма и пролетарския интернационализъм, според които народът (добрите) е едно, а буржоазията, интелигенцията, земевладелците, чиновниците (лошите) са нещо друго. Ако не го направим, ще продължат недоразуменията с понятията „Народа“ и „Българина“.

Я ми кажете, но първо помислете добре: ако сте лекар, кого чувствате по-близък – виетнамския лекар или българския кофражист? Със сигурност различните хора ще дадат различни отговори и ако са искрени, всеки ще бъде прав, защото чувството за близост е нещо индивидуално. Според мен обаче този въпрос, доколкото е затворен, все пак няма правилен отговор. Всеки от двата избора е по своему тоталитарен. Ако кажете: „виетнамския лекар“, значи за вас е водещо социалното и избирате на класов принцип. С виетнамския лекар ви свързва ниво на културност, горе-долу еднакво интелектуално ниво. Вероятно и двамата слушате Гершуин, докато българският кофражист „куфее“ на някаква чалга. Ето как българският кофражист се превръща в Българина в очите на българския лекар. Да отдаваш предпочитанията си на социален, на класов принцип, клони към комунизъм.

Обратно: ако си български лекар и посочиш българския кофражист като по-близък от виетнамския лекар, защото говорите един език, гледате залеза над едни и същи планини и най-сетне битувате пред света под един и същи етикет – „булгар“ – то тогава избирате не на социален, а на национален принцип, отпред пред класата излиза расата и това ви прави донякъде нацист.

Затова казваме, че и двата отговора на нашия затворен въпрос са посвоему тоталитарни, но това не означава, че моделите не са такива, въпреки че логично е етикетът да не доминира над личността – ако човекът е свестен, какво значение има какъв е по професия и по народност? Да, обаче по някаква причина винаги се оказва, че има. Етикетът – лекар, кофражист, българин, виетнамец – има значение и затова може и е нужно да се въведе някаква йерархия на етикетите: национална, социална, професионална и т.н.

Щем или не щем, националността е принадлежност, защото народите имат своя душа. Да принадлежиш към даден народ и да споделяш съдбата му е като да си носиш кръста. Не гледат с добро око на някого, който си захвърля кръста и отказва да го носи. Не изпитват уважение към някого, който използва презрението към народа си като аргумент за собствената си изтънченост. Да, около нас може да е пълно с простаци и скотове, с гадове и мошеници, но те са такива, защото са такива, а не защото са от презрения народ, към който по някакво вселенско недоразумение принадлежим и ние. Народът ти може да е наказан от Провидението, но твоето място е при него, това е твое послушание. И според законите на висшата справедливост нито си получил нещо, което не ти се полага, нито си пропуснал да получиш нещо, което ти се полага. Смешното е, че мнозина, които кривят лице в презрителна гримаса, докато казват „булгар“, „българан“, „Ганьо“ или „Българина“ и се изживяват като световни интелектуалци, все още могат да намерят цървулите на дядо си на тавана.

И сега идва най-интересното. Когато тръгне да критикува и да обобщава за „Българина“, всеки вярва, че е Пиер, но на никого и през ум не му минава, че е Пешо. Най-често Пешо е в трето лице, много рядко във второ и никога в първо. Какъв тогава е Пешо? Излиза, че Пешо е абстракция, абстрактното национално унижение. Никой не е Пешо, обаче Пешо е навсякъде, накъдето се обърнеш. Налудничаво, нали? Пешо е всичко, което ни е страх да открием в себе си и затова бързаме да го извадим и да го лепнем някому. И веднъж лепнали го, решаваме, че вече сме блестящи от чистота за разлика от „Българина“, дето всички го знаем какъв нещастник е.

Да, българите са двама. Този който клейми „Българина“ и му се подиграва, също е българин. И не си дава сметка колко е жалък, когато черпи чувството си за превъзходство от презрителното порицание на нещо, което е и самият той. Как тогава светът да те харесва и да ти ръкопляска? Но майната му на света какво мисли за нас! Най-лошото е, че по този начин убиваме обичта и уважението помежду си: „Кой, бе! Тоя ли ще ме управлява? Знам го аз него – Пешо Българина!“.

Такива ми ти работи. Докато Българинът си мисли, че Българина е някой друг, никога няма „да се оправи“. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Колаж върху рисунка на Борис Ангелушев.

За в. „Труд“.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 184 other followers: