Културата, за която си плащаме

Инсталацията, на която се очаква гражданите да посядат и да обсъждат миналото като бъдеще и бъдещето като минало под ръководството на модеатор.

Изглежда по лицето на земята има прокълнати места и мястото, където беше мавзолеят на Георги Димитров, е едно от тях. На тези параноични подозрения ме навежда упорството на Столична община периодично да монтира там всевъзможни необясними инсталации с набързо лепнати етикети „изкуство“ и „култура“. За последните намерения на Общината научавам от сайта „Площад Славейков“ и това е донякъде гротескно, защото (малцина знаят) аз съм член на Обществения съвет към дирекция „Култура“ на Столична община от името на БНТ и по културната политика на Общината би трябвало да се информирам от по-първа ръка. Да, но не се информирам. В началото ми беше интересно, но след това престанах да участвам в заседанията и да чета документите, което в никакъв случай не би трябвало да означава, че заседанията са безсмислени, а документите – формална санкция на формално взети решения. Престанах да участвам, защото много от „културните“ проекти, предложени за одобрение и финансиране, намирам за безумни, ненужни, а в някои случаи и вредни. И тъй като едва ли мога да променя нещо в рамките на Обществения съвет, просто се оттеглих и замълчах, за да не се заяждам с колегите и да пилея както тяхното, така и своето време.

От публикацията в „Площад „Славейков“ научих, че на мястото на инсталацията „Един човек“, за която писахме, в най-скоро време ще се появи нова „инсталация“ на стойност 100 хил. лв. за радост и разтуха на столичани, вкиснати от последните си сметки за ток. Какво представлява тя? Големи букви, наредени в кръг, нищо повече. Буквите изписват: „Между миналото, което е на път да се случи, и бъдещето, което вече е било“ и ще светят в тъмното. Очаква се гражданите да присядат върху буквите и да размишляват за миналото като бъдеще и за бъдещето като минало под вещото ръководство на модератор. Защо буквите са наредени в кръг? Ами, много просто: защото кръгът е „символ на йерархична структура на общуване, на демократичността при вземането на решения или просто на неформалното общуване“. Целта на инсталацията, вдъхновена от движението „Животът на чернокожите има значение“, е да „усуче историческото време, при което миналото се преработва, пренаписва и въобразява наново в забързани темпове“. Много ми се искаше да коментирам този замисъл, но тъй като той надхвърля пределите на скромния ми интелект, ще се въздържа.

Друга културна изява, която ще финансира Общината, е временна инсталация, която ще се появи в езерото на кв. „Дружба 1“ за радост и катарзис на живущите в околните блокове. Инсталацията ще представлява умален панелен блок и ще плува във водите на езерото. Всъщност, дълбоко в себе си, умаленият панелен блок щял да бъде къщичка за патици. Инсталацията, както и сами можете да се досетите, ще се нарича „Блок в езерото“ и „ще позволи на посетителите на парка да се вгледат със самоирония в себе си, своя живот и имот, и междувременно ще предложи подслон за полудивите патици в района“. Сърцето ми се къса като си представя деня, в който инсталацията ще бъде демонтирана, а пък патиците ще са свикнали да се прислоняват в нея и ще останат уязвими. Тук, мисля, е редно да се намесят зелените и срещу няколко милион евро от ОПОС да проведат курс по реадаптация на патиците, когато вече няма да имат къщичка-инсталация. В този курс ще могат да се запишат и онези жители на „Дружба“, на които им е харесало да бъдат самоиронични, но вече нямат повод.

И не е само Общината, която дава пари за „култура“, ами и самата държава. По случай 8 март – международния ден на жената (по инициатива на Американската социалистическа партия от 1909) – Министерство на културата финансира организирането на изложба фотографии, изобразяващи транссексуални гражданки (бивши граждани) в носии и в сюжети от картини на Владимир Димитров – Майстора. На простичкия въпрос: „Защо?“ държавата отговаря, че културният проект има силни страни, сред които „маргинална тема, иновативно изразно средство и силен медиен отзвук“. Ех, тези иновативни изразни средства! Ех, тази мода и този „прогрес“!

Но како от това, какъв е приносът на една такава изложба към националната култура, че да бъде финансирана от държавата? Защо държавата не поръча едно социологическо проучване, което да покаже как се отразява изложбата с трансджендърите и Майстора на националната култура, с какво я обогатява, как я променя? Защо столична община не поръча едно социологическо проучване, което да покаже какъв е бил ефектът от „Бронзовата къща“ и „Един човек“ върху културата. След тези две инсталации станаха ли столичани по-културни, по-чувствителни, промени ли се мирогледът им, погледнаха ли себе си с други очи? Или пък изпитаха такава естетическа наслада, от която още не могат да се опомнят? Каква част от населението е станала по-добра и човечна и каква част от населението е изпаднала в състояние на самоирония, при вида на плаващата инсталация „Блок в езерото“?

Има различни видове култура. Има елитарна и простонародна култура. Има печеливша и губеща. Има такава, която се самоиздържа, и такава, която се финансира с публичен ресурс, тоест с нашите пари, събрани под формата на данъци с обещанието, че ще бъдат върнати във вид на разнообразни социални услуги. Тоест аз, както и всеки мой съгражданин, си е платил, за да има за известно време „Бронзова къща“, човек, сглобен от монитори, светещи букви, наредени в кръг и вдъхновени от движението „Животът на чернокожите има значение“, и плаващ макет на панелен блок, който всъщност е къщичка за патици. Такава е културната политика на Общината и държавата – да се поощряват „иновации“, за да види светът колко сме модерни, колко сме напредничави.

При печелившата култура, тази, която успява да се самоиздържа, нещата са ясни – хората получават това, което желаят и за което са готови да платят. В този случай културата се диктува от публиката и задоволява нейните често неособено високи нравствено-естетически критерии. Тук културният продукт е стока и се подчинява на законите на търсенето и предлагането.

При другия вид култура, която се субсидира с публични средства от бюджета, нещата са съвсем различни. Тук субсидията спокойно може да се разглежда като инвестиция, тоест да се влага при очакване на някакъв резултат. Когато финансират някаква „култура“, и държавата, и общината трябва да са наясно какъв резултат търсят и този резултат да е в синхрон с тяхната политика и с предизборните обещания, с които са дошли на власт. Когато властта провежда културна политика, тя си поставя за цел да формулира някакъв национален идеал, да утвърди или отрече някакъв мироглед, да дефинира и защити ценности. Какво от всичко това постига властта чрез финансиране на бронзови къщи и плаващи панелни блокове? За какво държавата влага общите пари, какво си купува срещу тях? Културата формира населението, възпитава човека на утрешния ден. Има ли властта идея какво население желае да формира и какъв човек на утрешния ден да възпита?

За жалост никой не се замисля, а това е крайно глупаво. Създала се е гилдия от „творци“ чиито умения не са в извайването на мрамора или богатството на палитрата, а в процедурите на попълване на документи за кандидатстване за финансиране. Огромен е списъкът от фестивали, хепънинги и пърформанси, финансирани по бюрократичен начин. Тяхната единствена цел е да изглеждат добре на хартия.

Но това все още не е толкова лошо, защото властта по същата схема би могла да финансира и смислени проекти и после пак да се бие в гърдите как се е погрижила за културата. Проблемът е, че и властта, и „творците“ са забравили какво представлява истинската природа на духовната култура. Духовната култура е език, на който се разказва за невидимата връзка между материалното и нематериалното. На този език се назовават понятия, за които няма думи в ежедневната реч. Днес най-авангардните културтрегери са се отказали от тази функция на културата. Ще перифразираме Жерар Женет, за да кажем, че ако досега на културата се е гледало като послание без код, сега се гледа като на код без послание, тоест съдържанието вече няма значение, значение има единствено формата. И колкото по-откачена е тя, толкова по-стойностна е и творбата. Нека, няма лошо. Но така губим връзката с духовния свят, колкото и да претендираме за невиждана духовност. Добре е чрез начина, по който властта финансира културата, да можем да си направим извода кое за нея е добро и кое е красиво. Ние и сега си го правим. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: „Площад „Славейков“.

За в. „Труд„.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 190 other followers: