Изборите във Франция и бъдещето на цивилизацията

 

Жан Ласале

Тази сутрин БНТ съобщи, че по данни на френското вътрешно министерство на балотаж на 24 април отиват Еманюел Макрон с 27.6% и Марин льо Пен с 23.4%. Социалистът Меланшон бележи забележителен резултат – 21.95%, – но балотажът е за двама. Спокойни от мисълта, че медиите, наши и чужди, ще ни държат в течение на всички подробности – кой кой е, за какво се бори, колко процента, десети и стотни е изкарал и т.н. – ние, простите граждани, можем лениво да се отдадем на по-общочовешки въпроси. Например: накъде е тръгна този свят, ще я бъде ли утре нашата цивилизация?

Като цяло изборите във Франция не показват нищо ново. Не показват нищо повече от битовия идеал на „белия човек“ (който от доста време не е съвсем бял, но да се надяваме, че поне е останал човек), не показват нищо повече от стремеж към кротко вътрешно добруване и благоденствие. Няма го дръзкия завоевател, няма го смелият откривател, няма го лудият предприемач със своите изобретения, няма го ренесансовият архитект, художник и музикант. Всичко е „постмодерно“, уморено и разлигавено до безобразие. Днес най-вълнуващите теми на политиката (според Franceinfo) са подобряването на покупателната способност, пенсиите и заплатите, климатът, сексуалното насилие, евтаназията и покрай тях ядрената енергетика и институциите. Въз основа на читателски писма Franceinfo по време на кампанията постави на кандидатите 10 въпроса, най-живо интересуващи избирателите. Сред тях любим ми е въпрос № 4: „Кога ще бъде достигната минимална работна заплата от 2000 евро?“. Почти всички се интересуват от размера на приходите и почти никой от размера на разходите. Една инфлация може да обезсмисли номинално високата заплата. Да не забравяме, че имаше времена, когато тук, в България, всички станахме милионери, но заплатите всъщност бяха по 4-5 долара.

А най-симптоматичен е въпрос № 9: „Наясно ли сте, че интересът на французите към политиката, каквато е днес, е почти изчерпан?“. Кампанията е вяла, интересът е слаб заради ковида и войната в Украйна – ето толкова им е на отговорните „граждани“, – важните въпроси се изместват с лекота от сензациите, които нямат чак такова отношение към съдбите на „гражданите“. Защото ковида сам по себе си не е важен, важно е как ще му се реагира, а това е в пряка връзка с кой управлява. Подобно е и за войната между държави, сред които вашата (нашата) не фигурира.

Идеалът за доволство и безметежие е фантазия, защото доволството е относително, нещо като заплатата от 2000 евро. Иначе отдавна трябваше да сме се пръснали от щастие в своите спокойни и предвидими общества, материално задоволени и презадоволени. Но не сме се пръснали. Вместо това даваме доверието си на все по-нагли и безочливи популисти, които рисуват пред потребителските ни очи все по-ярки райски пейзажи.

За президент на Франция се явиха преобладаващо леви кандидати – те винаги са били по-изкусни в изобразяването на райските пейзажи и на бъдещето, в което не се трудиш, а само се забавляваш по най-изтънчени начини, докато благата равномерно и неспирно се сипят отгоре ти. Това не е изненада. Повече прилича на изненада фактът, че считаният за безспорен фаворит Макрон, на балотажа ще трябва истински да се пребори с Марин Льо Пен, която набра сили, смирявайки се според стандартите на мейнстрийма – отрече се от расизма и ксенофобията и вече не иска да вади Франция от еврозоната и Европейския съюз (докато не стане отново модерно).

Трети с неочаквано голям резултат се класира Жан Люк Меланшон – рязък левичар, основател на „Лява партия“ и движението „Неподчинената Франция“, което го лансира за президент. Той казва: „Имаме средствата да правим иновации, да действаме по различен начин, да премахнем президентската монархия (…) Аз съм полюс на стабилността“. А в интервю за френския всекидневник L’Opinion казва още: „Франция няма място в НАТО. Русия е надежден партньор, но САЩ не са”. Долавяте ли гласа на разочарования и гневен потребител и обект на всевъзможни граждански права? Меланшон призова своите избиратели да не гласуват за Льо Пен на втори тур, но наблюдателите на изборите във Франция са на мнение, че този път левите гласоподаватели няма да подкрепят и Макрон само и само „да направят сечено“ на Льо Пен, както на предишните избори. По традиция „умерените“ партии (леви и десни популисти) правят безпринципен фронт срещу всекиго като Льо Пен, защото за тях запазването на статуквото в духа на мейнстрийма е над всякакви идеи и идеологии, над всякакви политики. Много по-естествено е умерено десни да подкрепят крайно десни, отколкото леви. Но естественото отдавна вече не е естествено.

Кои са другите левичари? Някъде четох (не помня вече къде), че наричат Филип Путу (1%) и Натали Арто (0.5%) – троцкисти. Путу е синдикалист и работник. Бори се за забрана на съкращения, намаляване на работното време до 32 часа за четири дни, възстановяване на законната пенсионна възраст до 60 години и въвеждане на шеста седмица платен отпуск. А пък девизът на Арто е „Никога не е имало и няма да има „добър президент“ за експлоатираните в рамките на капитализма“. Тоест тя се кандидатира с намерението да бъде злодей.

Фабиен Русел (2.5%) е комунист, президент на Комунистическата партия. Бивш журналист, неговият лозунг е „Фабиен Русел, Франция на щастливите дни“ – кратко и ясно, без излишни увъртания. И той ще намалява работната седмица и пенсионната възраст. И той ще вдига заплатата. Яник Жадо пък е „зелен“, което не знам дали не го поставя по-вляво и от комуниста. Рожба на неправителствения сектор, бивш президент на „Грийнпийс“. Бори се за „екологична република“, иска да затвори 10 ядрени реактора до 2035 и да инсталира 6000 нови вятърни турбини. Въвежда данък върху богатството в областта на климата.

Социалистка е и кметицата на Париж – Ан Идалго (2%). Тя също ще увеличава заплатите, но заедно с това ще ограничава различията във възнагражденията, с което изоставя принципа на равенството и застава зад принципа на еднаквостта. Разбира се, ако тя стане президент, енергията ще бъде 100% възобновяема.

Сред левите кандидати е и Жан Ласале – по моему (само по моему!) окситански луд, син на пастир. Самият той селскостопански техник, Ласале се включва рано в политиката, което говори за практичен нюх и категоричен отказ „с пот на лицето да яде хляба си“. Обликът му е рустикален, а миналото – активистко. Гладните стачки и саботажите са в репертоара му.

На целия този фон що-годе десните кандидати са двамина (ако не броим самата Марин льо Пен) – Валери Пекрес („желязната лейди на Франция“) и Никола Дюпон-Енян – суверенист, нещо като Орбан и Салвини, доколкото това се вписва в класическата дефиниция за „дясно“. На предишните избори е бил номинация на Льо Пен за министър-председател. Девизът му е скучноват, но в общи линии коректно отразява политическата му линия: „За възстановяване на свободата на французите и независимостта на Франция“. Що се отнася до „желязната лейди“ Пекрес, тя е от консервативна партия „Републиканци“ – жалко че е сред аутсайдерите, далеч след популистите. Тя казва: „Днес за първи път в историята си партията на генерал дьо Гол, Жорж Помпиду, Жак Ширак и Никола Саркози ще имат кандидат на президентските избори“.

Сравнително голям интерес в месеците преди изборите към себе си привлече Ерик Земур. Неговият девиз е: „Реших да взема съдбата си в свои ръце“. Програмата му беше конкретна: нулева имиграция, връщане на чуждестранни затворници да си доизлежават присъдите в страните си, лишаване на престъпници от гражданство, спиране на помощите за родители на лоши ученици, забрана на идеологическата пропаганда в училище. Тръгна с голяма надежда, но по някакви причини се срина. Системата ли го изяде?

И накрая двамата, които се класират за балотаж: Марин льо Пен, която се опитва „да покаже човешко лице“, и Еманюел Макрон – типичният представител на вида „нема лево, нема десно“…

 

И к’во за цивилизациите? С нашата цивилизация не се случва нищо невиждано Ние просто живеем в онази нейна фаза, която може да се оприличи на ласкава привечер. Цивилизациите са най-сладки, малко преди да залязат. Елитите им са свръхкултурни, а дори и у последните простаци се наблюдава някаква изтънченост, някаква взискателност, редом с подразбиращата се упадъчност. Никой не вярва в катастрофите, никой не вярва, че светът може да върви иначе, освен все напред и все нагоре. Никой не вярва, че всичко това, срещу което възмутено мърморим, от което се скандализираме, един ден наистина може да свърши. Всеки иска да промени света (защото светът е лош, а той, гражданинът с активна позиция, е добър), но в действителност никой нищо не иска да променя. Така си е добре. Само тези крави да не пърдяха толкова, че отделят много метан и задушават майчицата Планета!

Изборите във Франция – нищо особено на пръв поглед – рисуват точно тази картина – на тихата привечер, когато вече сме опитали всичко от деня, всичко сме преживели, откъснали сме най-сладките плодове и вече е време да си сипем питие. Всички изблици на активизъм, всички симулации на тревога и загриженост, всички пориви към по-добро бъдеще са само елементи в позлатения от последните лъчи на слънцето театрален декор. И няма, няма цивилизацията да се върне в своята младост, нито в най-славните си дни, когато покоряваше света. Публиката може да се съдере да вика „Бис!“, но пиесата няма да започне отначало. В „Марсиански хроники“ на Бредбъри има един епизод, в който роботизираната къща се събужда за нов ден и извършва десетките операции, включително и приготвяне на закуска, за стопаните, които ги няма от векове. Радиото самò избира кое стихотворение да прочете, то е било любимо на стопанката:

„Ще паднат тихи дъждове и мирис на земя,
и лястовици ще кръжат със трепкащи крила…
И пролетта… когато пак пристигне пролетта,
не ще познае, че от нас веч няма ни следа“.

Но засега ние все още сме тук и все още не сме си допили питието. Слънцето на нашата цивилизация все още не е паднало зад хоризонта. Ние с вас може и да не доживеем да видим как ще падне, а може да станем свидетели на падението му още утре. Ще има ли подир нас други цивилизации след някакви полагащи се по устав тъмни векове? Или пък направо ще се проведе Страшният съд и ще видим новото небе и новата земя от Апокалипсиса? Кой знае… Страхувам се само, че в златистата привечер никой няма да тръгне да разрушава Картаген. Да не е луд?

За News.bg

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 190 other followers: