Шеста неделя на Великия пост – Цветница

Днес светът като че ли повече от всякога има нужда Господ да влезе в него, яхнал ослето Си. Макар че на хората всички времена са им се стрували последни. И те в крайна сметка са, защото времето на събития като Рождеството, Възкресението, Възнесението, Страшният съд от една страна, и от друга времето, в което живеем и се случва всичко останало, не са едни и същи времена. Нашето е обикновено време, а другото е колкото време, толкова и вечност – „иде час и дошъл е вече“, казва Господ (Иоан. 4:23) – хем ще дойде, хем вече е дошъл, хем винаги е бил и винаги ще бъде: това е времевото измерение на най-важните моменти в Божия план. А Възкресението е най-важното от най-важните.

Историята е пълна с моменти, когато е изглеждало, че светът ще свърши ей сегичка и ще бъде пресътворен при второто пришествие на Христос – нима Втората световна война не е приличала на края на света, нима падането на Константинопол не е приличало? Иисус Христос има две пришествия (ще има и винаги е имал) – първия път идва да спаси, а втория – да съди. Да съди всички и всекиго поотделно според това как се е възползвал от дарената възможност да се спаси. Утре, в шестата неделя на Великия пост и в навечерието на Страстната седмица, честваме първото пришествие. Второто предстои и никой не знае кога ще дойде, въпреки сложните изчисления на всевъзможни сектанти за края на света. Но когато се случи, всички ще разберат.

Влизането на Господ в Иерусалим е сред най-символичните моменти на Новия завет. За него разказват и четирите евангелия – синоптиците Матей (21), Марк (11) и Лука (19), както и Иоан Богослов (12) със своята малко по-различна гледна точка към същите исторически събития. Ориген – един от най-интелигентните и проникновени християнски мислители, въпреки че изпада в непростима ерес със своето учение за предсъществуването на душите – за иносказателното четене на Свещеното писание казва, че то трябва да се възприема така, както се възприема човекът. Човекът се състои от дух, душа и тяло. Писанието (като откровение) има три вида смисъл: буквален, морален и мистически, като буквалният отговаря на човешкото тяло, моралният – на душата, а на духът отговаря мистическият смисъл, който е метафизично изживяване в чист вид. И както у човека трудно могат да се разделят духът, душата и тялото, така и Писането е редно да се разглежда чрез трите подхода едновременно. Донякъде прилича на начина, по който мислим светата Троица.

Разказът на четиримата евангелисти за входа Господен в съответните глави, съдържа няколко основни момента:

  1. Взимането на ослицата с ослето и влизането в града. Ослето изобразява необуздания езически народ – пише св. Епифаний Кипърски (†403), – готов да приеме Новия завет. Събличането и постилането на дрехите е освобождаване от идолослужение, а децата, които пеят песни, са новият Израил. Клонките са чистите души на праведниците и триумфът над сатаната. Господ влиза по този начин, за да се изпълни „Захария“ 9:9: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница“. Тоест още веднъж ни се доказва, че Христос идва не да отмени, а да изпълни.
  2. Помазването на Христос със скъпо миро. Иуда, ковчежникът, за когото се подозира, че бъркал в комитетската каса, мърмори, задето се разхищават пари, вместо да се раздадат на сиромаси, на което Господ отговаря: „… сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога“. Грижата за небесното е по-важна от грижата за каквото и да било земно. Същината на Новия завет е: обичай ближния като себе си, а Бог повече от себе си, защото той е първопричината на всичко и без Него нищо няма смисъл, дори и любовта.
  3. Изгонването на търговците от храма – „И влезе Иисус в Божия храм, изпъди всички продавачи и купувачи в храма, прекатури масите на менячите и пейките на гълъбопродавците, и казваше им: писано е: „домът Ми дом за молитва ще се нарече“, а вие го направихте разбойнишки вертеп“ (Мат. 21:12,13). Този епизод е разтълкуван от Теофилакт Охридски (1055-1107) – глава на Българската църква по време на т.нар. „византийско робство“. „С изгонването на воловете и гълъбите– пише Теофилакт – [Христос] разкрил, че повече не са нужни жертвоприношения и клане на животни, а молитва… Домът ми, казва Той, дом за молитва ще се нарече, а вие го направихте разбойнишки вертеп. Защото в разбойнишките вертепи се извършват убийства и кръвопролития… Днес продавачите на гълъби – казва още Теофилакт – са онези, които продават църковни санове, защото продават благодатта на Духа, Който се явява във вид на гълъб“. А днес кои са? – можем да попитаме ние. „Гледай и ти да не направиш Божия храм, тоест своето сърце, разбойнишки вертеп, или жилище на демоните“ – обобщава Теофилакт.
  4. Яловата смоковница. Ах, тази смоковница! На Мат. 21:18 ме скъсаха по старобългарски като съвсем млад студент заради една глупава ликвидна метатеза, която не успях да позная! Все едно, няма значение… По-интересно е как Лео Таксил (1854-1907) – отворко, атеист-шегаджия, какъвто днес се явява Ричард Докинс (1941-?), за жалост ментор на един от най-талантливите хумористи – Дъглас Адамс (1952-2001) – в стремежа си да се направи на интересен и да се заяде с католическата църква, на която е обиден по някакви негови си причини, дава ярък пример за глупашко, тенденциозно – или пък и двете заедно – четене на Евангелието. В книгата си „Забавно Евангелие“ (защото има и „Забавна Библия“) той се подиграва на Бог, който бил толкова зъл и глупав, та наказал смоковницата да изсъхне, когато бил гладен, а пък тя нямала плод (Вж. Мат. 21:18,19). Защо зъл? Ами защото наложил несъизмеримо строго наказание на горкото дърво. А защо глупав? Ами защото по това време на годината никоя смокиня няма плод. Така се получава, когато четеше писанието само по първия Оригенов начин (буквално) и то го четеш злонамерено. Всъщност, в общочовешката система от символи, на отделните народи, освен всичко останало, отговарят и дървета. Така за гърците и римляните е дъбът на Зевс, за германците и славяните – липата, за скандинавците – ясена (Игдрасил) и т.н. Дървото на юдеите е смоковницата. Сега виждате ли истинския смисъл на разказаното от евангелистите?

Правилното разбиране на символиката, на това, което е над буквалния смисъл, е решаващо. Влизането на Христос в Иерусалим е моментът, когато историята се пречупва, светът не е такъв, какъвто е бил и вече е станала такъв, какъвто трябва да бъде. Само след седмица „портите адови“ ще бъдат съкрушени и смъртта ще загине. Да убиеш смъртта! Замисляме ли се над този парадокс? Кой може да убие смъртта? Кой може да накара  смъртта да ни подмине (пасха, песах), ужасена, след като е видяла кръвта на жертвеното агне върху вратите ни (Вж. Изх. 12:13) и е познала, че сме чеда Божии?

Но дали в сърцата си го приемаме точно по този начин? Тогава, когато Бог е влизал в Иерусалим с ослицата и ослето, народът наистина се е тълпял да Го види. Първата Оригенова причина (материално-историческата) не е била друга освен тази, че се е разчуло как е възкресил Лазар и – което е по-важно – мълвата говорела, че ще оглави зилотите, ще изгони римляните и ще установи ново управление. Тоест, както бихме се изразили днес – ще помете статуквото, ще рестартира системата, римски мутри вън и т.н. Вероятно малцина в онзи ден са били онези, които са познали Бог. Повечето са видели поредния „спасител“ не в божествения, а в битово-политическия смисъл. Види се, истината се е оказала разочароваща, защото същите хора, които изпълват днес улиците с възгласи „Осанна!“, след няколко дни ще завикат „Разпни го!“ и тогава „кръвта Му ще бъде върху тях и върху чедата им“ (Вж. Мат. 27:25). И ще Го разпнат, все едно дали преди това са си умили ръцете или не. А Той ще каже: „Свърши се!“, но ще трябва да минат векове, преди да разберем какво точно е имал предвид.

Свърши се с отпадането на човека от Бог. Свърши се с проклятието на духовната смърт. Свърши се с непоправимостта на първородния грях, който човек беше безсилен да поправи и да изкупи сам. Богочовекът влезе в стария Иерусалим, за да се отворят пред човека портите на новия Иерусалим – Царството Божие. Ще влезем ли? Достатъчно е само да го пожелаем.

Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ!

За в. „Труд“.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 190 other followers: