Наистина ли трябва да гласуваме на всяка цена?

Ето че дойде време и една от най-големите и устойчиви опорки на демократичния преход да си отиде – опорката: „трябва да гласуваме на всяка цена“. В продължение на много години сме повтаряли, че едва ли не гласуването и демокрацията са едно и също нещо и който не гласува, не е демократ, който не гласува, саботира демокрацията. Повтаряли сме също, че няма начин да не гласуваме, защото ако не идем до урните, гласът ни ще се преразпредели в полза на някого другиго, когото изобщо не желаем да видим във властта. Но ето че дойде моментът да се запитам (лично аз, не натрапвам мнението си никому и знам, че за никого то не е от особено значение) дали си заслужава да се гласува – има ли смисъл, редно ли е, морално ли е.

Винаги съм гласувал и на парламентарни, и на президентски, и на местни избори. Гласувал съм, защото през 90-те решихме, че така е редно, а не защото си въобразявам, че с гласа си оказвам някакво влияние върху историческите процеси. Пропуснах само веднъж – на балотажа между Първанов и Волен Сидеров, но вярвам, че ще ме разберете. Сега – срам, не срам, – отново си играя с мисълта да пропусна.

През годините съм гласувал не само от сърце, но и с компромис. От сърце съм гласувал може би само няколко пъти, но все пак достатъчно много, за да не страдам от угризения, че съм конформист. Ето как съм гласувал на парламентарни избори след 1989 – нито е тайна, нито ме е срам:

1990 – за СДС на Желю Желев. Тогава БСП ни биха и покрусата беше нечувана, защото си бяхме въобразили, че след джангъра по улиците, с комунистите е свършено и няма да ги видим никога повече.

1991 – за СДС на Филип Димитров. Романтиката беше още жива, а и раната от победата на комунистите предишната година още гноясваше.

1994 – за Филип Димитров, макар че спечели Жан Виденов.

1997 – за ОДС на Иван Костов (от сърце). Тогава беше вторият случай, когато бяхме сигурни, че след чудесата на Жан Виденов комунистите никога повече няма да се върнат. ОДС проведе приватизация и реституция, но не проведе лустрация, с което ни обрече комунистите да се завръщат отново и отново до Второ пришествие. Но гарван гарвана не лустрира.

2001 – за НДСВ от сърце, защото отношението към монархията и монарха са част от домашното ми възпитание. Друг е въпросът, че впоследствие май се оказа, че моето отношение към монархията е по-силно от това на монарха.

2005 – за НДСВ със свито сърце, особено след като Царя обеща да не се коалира с комунистите, след което се коалира и така се случи Тройната коалиция. От нея НДСВ не излезе навреме (през 2007, когато с приемането на България в ЕС се осъществи и последният ни национален идеал) и това костваше политическата му гибел.

2009 – за ДСБ от сърце, но и с малко ирония, защото винаги (поне по онова време) съм бил повече седесар, отколкото десебар. Тогава започна едно приятелство с неколцина млади и надеждни политици, които впоследствие оправдаха надеждите, но приятелството изстина. Както е казал Хераклит: всичко тече, всичко се изменя и нищо не остава същото.

2013 – за ДБГ на Меглена Кунева не от сърце, но по задължение, защото тогава бях не само сред създателите на тази партия, но и член на националното ѝ ръководство и водач на листа в Хасково. С неколцина приятели бяхме отишли с надежда да правим нов голям десен проект, но здравите сили ни изхвърлиха като трънче от пета.

2014 – за Реформаторския блок с голям компромис. Бях за известно време в самото начало член на икономическата му група, където видях и чух такива неща, че избягах с писъци. Това, което се случи с РБ, както и онова, което после се случи с Обединените патриоти в коалиция с ГЕРБ, би трябвало да накара всеки политик с коалиционни намерения сериозно да се замисли. Стига, разбира се, да има някакво чувство за историчност.

2017 – за ГЕРБ с компромис. Това е паметна година за мен, защото тогава поставих условие на „старата десница“ (макар че кой съм аз, та да поставям условия!) да преодолеят вождизмите си и да направят нещо като първото СДС, заради което развявахме сини знамена с лъвчета от скромните си тогава автомобили. В противен случай обещах, че ще напусна редиците на техния лоялен електорат. Те не се обединиха, не преодоляха дребнавия вождизъм на лидерите си, а пък аз напуснах редиците на електората им, както бях обещал. Междувременно много приятели от партии, за които бях гласувал, междувременно попаднаха в ГЕРБ.

2021 – за ГЕРБ с по-малко компромис, убеден, че това е партията, която изразява и представлява десните избиратели, каквото и да значи „дясно“ в България. Пък и знаете мнението ми за взимане на властта не по правилата, а чрез дирижирани протести.

20221 – ГЕРБ.

2021 – ГЕРБ. Тук изгря „Промяната“, за да ни докаже, че светът вече окончателно не е същият.

2022 – Не знам за кого, но което е по-обезпокоителното – не знам дали (много ми е интересно колко още хора са гласували по този начин през годините и още колко днес стигат до подобни изводи).

Винаги съм се водил от един съвършено прост формален мотив – никога за комунистите. Тоест никога за БСП. Може за всеки друг, но не и за тях! Де да мислеше така и „автентичната стара десница“, която напуснах през 2017! Доживях да видя ДСБ, за които съм гласувал от сърце през 2009, коалирани и управляващи с БСП. Сега вече не е толкова лесно, времената се смениха, дойдоха други поколения. Включително други поколения комунисти (безбожници, антихристи). Днешните, които по инерция продължаваме да наричаме „комсомолци“, всъщност вече са си едни зрели левичари на средна възраст. В момента всички или почти всички български партии са по един или друг начин леви, дори и националистите. Дори се учудвам защо наричат националистите „крайно десни“, като те са по-скоро крайно леви. Те също се борят за социалното добруване на широките народни маси, само че от гледна точка на расата, а не на класата. Може би затова им викат „десни“, защото на другите викат „леви“. Единствено заради това. А разликата не е покъртително голяма – и в двата случая (образно казано) експроприаторите трябва да бъдат експроприирани, а експроприираното да се раздаде „справедливо“ на угнетените, за да го изпапкат и изакат.

През последните дни с известна доза интелихентско омерзение наблюдавам плахия флирт между ГЕРБ и ПППП, щото, нали, социологията казва, че ще заемат първите две места и аритметиката може да излезе. ПППП е същата „модерна“ партия, чийто напушен министър на културата даде близо половин милион да ремонтират паметника на Бузлуджа – оня с голямата червена петолъчка, дето по замисъл при ясно време трябвало да се вижда и от Гърция, и от Румъния. Ако на следващите избори една срещу друга се изправят сталинистката левица (БСП) и маркузеанската левица (ПППП ± ДБ), болшевиките срещу културните марксисти, аз наистина не виждам как бих могъл да ида и да гласувам. Пък нека са в коалиция с когото си щат! Ако пък се явят заедно, както и управляваха заедно в последното безславно провалило се редовно правителство, тогава е по-лесно – заставам за всеки който е против тях и против всеки, който е за тях.

Не знам също как ще се държат и всички онези, които първо гласуваха за Слави Трифонов, а после гласуваха и за Кирил Петков с единственото оправдание, че са готови да гласуват за всекиго, който свали ГЕРБ. А сега – хоп! – коалиция с ГЕРБ, защо не! Но при този вид избиратели е по-лесно. Те забравят бързо и безследно. Достатъчно е да се появи някой нов Крали Марко. Достатъчно е да им извадят някой пореден ентъртейнър и те ще тръгнат след него като плъховете след свирача на флейта от Хамелин.

Ако се очертае някаква такава предизборна или – забележете! – следизборна ситуация (защото могат да ни изненадат с нещо като Царя, който се закле от фолиото на „Труд“ и „24 часа“ че няма да се събере със социалистите, броени дни преди Тройната коалиция), аз най-почтено и навреме предупреждавам всички свои настоящи и бивши приятели, че няма да гласувам. И ще го направя с чиста съвест, защото това вече не е неморално. Напротив, неморално би било да дадеш съгласието си да се случват всички тези неща, които потресени гледаме по телевизията. Каквото има да става, ще стане със или без моя глас. Ако не съм бил гласувал, някой друг щял да се възползва от гласа ми. Да е жив и здрав! Но да не забравя, че ниската избирателна активност подкопава легитимността на управлението и то все по трудно ще успява да изкара пълен мандат.

Но вие си гласувайте, не ме гледайте мен. Гласувайте, за да поддържате индуцираната кома на любимата ни демокрация. Гласувайте, за да ви наричат вестниците „суверен“ и „работодател на депутатите“. Гласувайте най-сетне и заради това, че може и да не съм прав. И най-вероятно не съм прав – времето е ваше. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За News.bg

Tags: , , , , , , , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 196 other followers: