Изборите са кулминацията на демокрацията (народовластието). Имам в кабинета си едно растение, което вече е станало по-високо от мен. Нарича се dracaena fragrans – в буквален превод „уханна драконица“. Малко прилича на кукуруз, но се води палма. Понякога цъфти и нощем ухае така, че ароматът му слиза на долния етаж на офиса, излиза на стълбището и ме посреща, когато идвам на работа. Цветът на тази драконица като цяло е грозен, прилича на някакъв струпей, но уханието е неземно. Цъфтежът е нейната кулминация, също както и изборите са кулминацията на демокрацията. Техният аромат ме посреща все по-често и аз притварям очи от наслада, нищо че съцветието прилича на струпей.
Изборите са кулминацията на демокрацията, защото те са онзи единствен момент, когато властта е (уж) в ръцете на народа, но с единствената цел да бъде предадена на някого, който знае какво да прави с нея. При демокрацията народът не упражнява властта, а само я делегира. Когато свърши тази работа, вече не го питат за нищо.
Изборите са кулминация на демокрацията, но какво е самата демокрация? Свикнали сме да приемаме, че тя е безспорно добро, аксиома за добро. Когато делим хората на добри и лоши, добрите винаги са демократи, а лошите – някакви други според случая. Демокрацията винаги е начело на ценностите, които изповядваме или поне така твърдим с грейнали лица, когато някой ни попита. И после се чудим защо резултатите от изборите не са хубави. Как кулминацията (изборите) на нещо безспорно хубаво (демокрацията) може да даде лош, уродлив резултат!
Работата е там, че ние, предали се в плен на слепия си оптимизъм, бъркаме демокрацията със свободата. Бъркаме я със свободата и достойнството на личността. Но свободата и достойнството на личността могат да се постигнат по много други начини, не само чрез демокрация. Нещо повече: в зрелия си вид, който наблюдаваме през последните двайсетина и повече години, демокрацията застрашава свободата и достойнството на личността, нежели да ги осъществява. Да те събуят по чорапи на летището в името на глобалната борба против тероризма – това свобода и достойнство на личността ли е?
В политологията (доколкото съществува такава наука) основният проблем е проблемът за властта – що е власт и откъде се е взела, как се употребява, има ли обективна легитимност и откъде произтича тя. Когато политологията не успее да се справи с този проблем, прехвърля го на философията, а пък тя, след като го повърти озадачено в ръце и след като изломоти стотина неразбираеми, но пък респектиращи изречения, го прехвърля на богословието, където е истинското му място.
Всъщност властта е проблем единствено в секуларната държава. Но откъде пък се е взела на свой ред тя? Секуларизмът е сравнително нова концепция за отделяне на политическата власт от религиозната. Добрата стара Уикипедия дава прилична дефиниция: „секуларизъм е възглед и принцип, свързан с различни аспекти на обществения живот и отделянето им от религиозните институции. В частност в политическото управление това означава държавните институции да работят независимо от религията“. Но защо пък секуларизмът да създава проблеми с властта. Властта си е власт.
Проблемът е там, че при секуларната държава на властта се гледа като на нещо относително, което лесно може да бъде оспорено от всекиго, стига да му се занимава, докато иначе, в държава, където светската и духовната власт са в хармония, на властта се гледа като на нещо обективно, нещо, което се дава от Твореца и следователно е част от творението както климат и гравитацията, а не предмет на условно обществено договаряне (каквато е сега и откъдето идват всичките неприятности). Ето защо властта в секуларната държава е проблем, какъвто не е при другите исторически форми на обществено управление.
Откакто съществува държава, държавната власт е съобразена и санкционирана от религиозната – или царят е същевременно и върховен жрец, или управлява в диархична симфония с върховния жрец. Британският монарх, например, и днес е глава на англиканската църква (нищо че Чарлз III е православен). Римските императори от Октавиан носят също и титлата „понтифекс максимус“, което ги прави не само политически ръководители, но и върховни жреци. Началото на израилската държава е под знака на двамата братя Моисей и Аарон. Първият е светската, а вторият – религиозната власт. Именно религиозната, а не духовната, защото на практика чрез светската власт на Моисей държавата е управлявал лично Бог. Истинската светска власт там се отделя едва при Самуил и Саул. Във Византия, въпреки диархичната симфония на властите, автократорът все още има и религиозни функции. Пак там най-ясно се вижда политическият възглед за властта (βασιλεία) като вид Божия благодат, която идва чрез Църквата. Църквата санкционира светската власт и я прави легитимна, нищо че императорът назначава патриарха по правилата на цезаропапизма. Василията, обективната благодатна власт, се придобива трудно, не винаги е достатъчно да се наследи по династичен път, не винаги е достатъчно да се узурпира, тя трябва да дойде свише и тогава е призната от всички – нещо, което при секуларната демократична държава е почти невъзможно да се постигне. Опозицията, за да се престори на цивилизована, уж признава властта на управляващите, но въобще не ѝ пука за нея. Същото е положението и когато ролите се разменят и довчерашните опозиционери станат управляващи, а довчерашните управляващи станат опозиционери. Няма нищо божествено, нищо небесно в това. В това няма нищо легитимно.
Държавите започват да се секуларизират сравнително скоро, с т. нар. „буржоазни революции“. Хармоничното средновековно общество е било конструкция от четири обществени прослойки – аристокрация (войни), духовенство (жреци), селяни (работници) и буржоазия (търговци). Когато буржоазията забогатява и изнаглява, тя прави опит да узурпира властта, която дотогава е в ръцете на аристокрацията и духовенството. Успява. Аристокрацията на практика е унищожена, а духовенството е отстранено от реалната политическа власт, което в някои случаи не е лошо за самото духовенство, защото и то е подложено на изкушения, дори по-големи от тези, на които сме подложени ние, простите миряни.
При православието секуларизацията е по-особена. Тя започва по-рано, още с падането на Константинопол през 1453, а за нас, българите, и още по-рано – с падането на Търново през 1393. Това са моменти, от които насетне Църквата не само е отделена от държавата, но и няма собствена държава. И това, по мое скромно мнение, я спасява. Османското нашествие е бич Божи, но и Божие вразумление и спасение. Тук православието се спасява от някои страшни изкушения, които постигат църквата в други държави, като да речем, в една Русия, например.
Но да не се отплесваме. Достатъчно е да заключим, че властта е обективна и се придобива не просто така. Нещо повече, властта е гранично явление, божествена благодат, нещо, което е в този свят, но не е от него. В библейски времена монархът е и първосвещеник, и съдия, но по-късно се отделя и започва да взима властта си от върховния жрец. В новата ера, след Боговъплъщението, монархът приема властта от Църквата, а самият той бива миропомазан. Това е тайнство, което го пресътворява, прави го друга личност и властта му е легитимна и неоспорима. Който я оспори – светотатства и затова узурпаторите на свой ред се нуждаят от спешно миропомазание. Този факт е превърнат в бизнес от католическата църква (папоцезаризъм) и така се ражда протестантството. Когато монархиите започват да падат и да се заменят от републики, често секуларни, Църквата отново легитимира властта, за да бъде тя истинска власт. Гръмките лозунги за народа като „суверен“ са пълни глупости, но погледнати сериозно, се превръщат в източник на сериозни неприятности.
Нашите политици разбират това и в началото депутатите се заклеваха пред Библията и в присъствието на Патриарха, но сега вече май не го правят. А ние се чудим защо не ни се получават нещата. Да-а-а…
И тъй като е ден за размисъл, аз седя под моята dracaena fragrans и размишлявам в очакване тя да извади своя уродлив цвят и да ме замае с райското си ухание като с отровен ориенталски наркотик. Размишлявам за мъдрата βασιλεία, която вече не идва при нас, защото сме оставени сами на себе си. Размишлявам и все стигам до извода, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Илюстрация: Перикъл поставя основите на демокрацията.
За в. “Труд”.
