Формите на съвестта

Понякога правя така ­– пускам предварително съботните си теми в мрежата, за да видя реакциите. Често ги обличам в леко предизвикателна форма и това работи. Така и миналия четвъртък написах: „Моята съвест или е мъртва, или е чиста“. Всъщност не казах нищо повече от това (а то не е вярно, но за жалост мнозина трудно виждат разликата между фикцията и реалността), че не усещам съвестта си, тя не ме мъчи, тъй че трябва или да е мъртва, или да е чиста. Твърде самоиронично, както виждате. Дори не става дума за моята съвест, защото тя е последното, което ще тръгна да обсъждам в интернет, а за съвестта на епическия повествовател. Но хайде да не усложняваме картината, че накрая ще ни се обидят.

Получиха се остроумни коментари, имаше даже елемент на проповед, но никой не се нае да даде дефиниция, както става в други случаи, например когато се говори за консерватизъм. Или пък по някой друг нàучен въпрос. По нàучните въпроси всички са академици. А е хубаво да има някаква дефиниция за съвест, защото когато например депутатите кажат, че гласуват по съвест, да знаем какво имат предвид.

Интересното при съвестта е, че всеки я има, но материалистическата наука трудно може да я дефинира. А още по-интересното е, че не само всеки има съвест, но и у всекиго тя е еднаква, говори едно и също. Съвестта грубо може да се оприличи на глас, но това не е индивидуалният вътрешен глас на всеки отделен човек, а глас, който идва отвън, от някъде другаде. Но винаги от едно и също място. Вечно.

Според Уикипедия съвестта попада в областта на психологията и е „потребност на човешката личност да носи отговорност за своите постъпки“. Ама откъде идва тая потребност, защо на човека му е нужно да носи отговорност за постъпките си и що е в крайна сметка „отговорност“ – това Уикипедия не казва. То е все едно дерматологът да рече, че сърбежът е потребността на човека да се почеше, без да се интересува от причините.

Според един онлайн речник на българския език съвестта е „чувство за отговорност пред останалите за постъпките и делата; съзнание“. Твърде глупаво, защото съвестта може да няма абсолютно нищо общо с „другите“, а пък съзнанието днес означава нещо съвсем, съвсем различно, не каквото през Средновековието. Тук ми намирисва малко на социализъм, когато всеки трябваше да е „съвестен“ и „съзнателен“.

В етимологическия речник на Стефан Младенов за съвѣсть е отбелязано само, че е руска дума. А пък според руската Уикипедия совесть-та е „психически когнитивен процес, предизвикващ емоции и рационални реакции, основани на морала и ценностната система на личността“. Това като че ли се доближава малко повече до истината.

В православния речник думата я няма нито на църковнославянски, нито на съвременен език, докато в старобългарския речник намираме само СЪВѢСТЬNЪ -ЪIH, СЪВѢСТЬ, което е дадено като „осъзнатите постъпки, извършените съзнателно дела“. Ето откъде е връзката със съзнанието. Граматически. Оттам и свяст, свестявам се (идвам в съзнание), свестен (съвестен) и пр. И очевидно думата, преди да стане руска, е била българска.

Моята дефиниция гласи така: съвестта е гласът на живия Бог вътре във всеки човек; тя е имплантирания у всеки човек естествен нравствен закон. Слабостта на тази дефиниция е, че води след себе си необходимостта от друга – на „естествен нравствен закон“. Нека кажем така: това е критерият на Самия Бог за морал, който е вроден у нас при сътворението ни, за да ни помага да различаваме добро и зло. След като с помощта на нравствения закон сме разбрали какво е добро и зло, с помощта на съвестта избираме доброто. Следователно доброто и злото не зависят от нашето решение. Ние можем само да ги избираме, но не и да ги определяме. И това звучи твърде успокоително. Защото относителното добро е безумие. Казват: всеки си има своя истина, за един е добро едно, за друг – друго. Сляпата гравитация привлича портфейла на Иван и той пада на земята, без Иван да усети. Намира го Стоян и с парите в него отива да си плати тока, преди да му го спрат. За Стоян гравитацията е добро, за Иван е зло. В това ли искат да ни убедят релативистите? Грешката е в отсъствието на адресат. Без адресат доброто и злото остават наистина привидно относителни. Но всъщност адресат има и винаги и имало – естественият адресат на всяко добро, за да бъде то добро, е Бог. Ако даваш милостиня с любов и смирение, тя е добро. Ако я даваш от суета и за да се изфукаш, тогава е зло. И интересното е, че в крайна сметка се оказва зло и за онзи, който я е получил.

За да даде дефиниция на съвестта, материалистичната, позитивистичната наука трябва да мине през естествения нравствен закон, следователно трябва да признае съществуването на Бог, от Когото произтича той. А на нея това ѝ е неприятно, защото ако признае Бог, ще се срути цялата ѝ теоретична конструкция. Този вид наука е много добра в детайлите, в конкретиката, но когато се стигне до основата на всичко, издиша по особено смешен начин. Науката знае много за елементарните частици, но все още няма авторитетна теория за възникването на вселената.

Ако съвестта е гласът на живия Бог, ако е имплантираният у всекиго естествен нравствен закон, определящ личния и обществен морал, то излиза, че съвестта като понятие съществува само за теистите. За атеистите не би трябвало да има съвест, защото няма естествен нравствен закон, както няма и Бог. Защо тогава атеистичния комунистически режим искаше от хората да са съвестни и съзнателни (което, както вече видяхме, етимологически е същото)? Вероятно от простотия, както много други неща. Впрочем изходът на атеистите е да обявят съвестта за вид инстинкт и тогава всичко ще си дойде на мястото. Не е трудно, след като вулгарните материалисти разглеждат мозъка като жлеза, а разума като неин секрет.

И стигаме до въпроса, който по един леко художествен начин повдигнах в социалната мрежа – какво значи „чиста“, „нечиста“ (мръсна) и „мъртва“ съвест. Очевидно това са не особено сръчни изрази от разговорната реч. Чистотата и жизнеността не са характеристики на съвестта. Съвестта е „чиста“, когато си послушал нейния глас и си постъпил в съответствие с естествения нравствен закон. „Нечиста“ е, когато си чул гласа, но си пренебрегнал препоръката му и си действал по начин, който противоречи на естествения нравствен закон. А „мъртва“ е тогава, когато изобщо си спрял да ѝ обръщаш внимание, заменил си Божия закон с човешки – изобретен или от теб самия, или от някой философ, когото всички уважават. Но съвестта не може да бъде мъртва, както и Бог не може да е мъртъв (въпреки халюцинациите на Ницше). Тя е там и услужливо, но без да се натрапва, ни предлага отговори.

Защо беше важно да си изясним какво е съвестта и какви форми приема? Защото живеем във времена, когато от нас се очаква да взимаме всевъзможни решения. От това кой телевизионен канал да изберем, до това как да се позиционираме геополитически. Ситуацията се усложнява допълнително от безбройните комуникационни канали, които се кръстосват пред очите и в умовете ни. Всеки от тези канали се използва от някого, който си плаща, за да бъдат обработени нашите умове по един или друг начин – невинаги в съзвучие с обективното добро и невинаги в съответствие с нашите интереси. Понякога се вбесявам като виждам как хора, обработени професионално от съответните комуникационни канали (медии), направо се самоубиват взимайки решения по въпроси, за които или не са компетентни, или са целенасочено манипулирани, но които ги засягат съдбоносно. Всичко започва от нашия избор, а изборът ни започва от съвестта. От онзи глас, който е в нас, но не е наш, точно както и Църквата е в този свят, но не е от него. Ако всичко това ви се струва пълни глупости, то така ви е научил поредния комуникационен канал, който иска да разсъждавате по този начин. Има случаи когато е очевидно как медиите се стремят да заглушат гласа на съвестта. И когато успеят, казваме: мъртва съвест. Няма мъртва съвест. Има само истерични крясъци, които могат да заглушат търпеливия ѝ глас, но те също, както и самото абсолютно зло, са единствено въпрос на наш избор. В молитвата към възкръсналия Христос, която четем в неделя, се казва: „Чрез Твоето преславно възкресение подигни моята душа, която е умъртвена от грехове, и съживи съвестта ми, от която няма нищо по-нужно на света“. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд„.

Tags: ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 196 other followers: