Безбожието като политически проблем

И друг път е ставало дума, че понякога предварително пускам темите на текстовете си под формата на мъдри сентенции във фейсбук и гледам какво ще кажат хората. През седмицата пуснах две. Първата беше цитат от средновековния  (ренесансов?) германски монах Тома Кемпийски (1380-1471), комуто се приписва окончателния вид на книгата „За подражанието на Христа“ (De imitatione Christi). За нея се подозира, че е започната още от св. Василий Велики и в момента се води най-издаваната книга след Библията. Представлява нещо като „Лествица“ на Иоан Синаит (разбира се доста по-непретенциозна) – систематично ръководство по нравствено усъвършенстване за монаси. Та, мъдростта, която пуснах, беше следната:

„Всеки човек по природа желае познанието, но каква полза от наука без страх Божи?“.

Повечето хора разбраха, но се включи и дежурната атеистическа интелигенция, която възмутено изрази неспособността си да види връзката между науката и страха Божи. Под „страх Божи“ те разбират угрозата от издевателствата на някакъв много голям и силен (и вероятно безсмъртен) садист с бяла брада и ако е така, то да – това няма връзка с науката. Има връзка осъзнаването, че изучавайки творението чрез своя разум, който е качество на душата, ние отправяме поглед към неговия Творец и колкото по-фундаментално научно откритие направим, толкова възхищението и преклонението пред неизповедимия творчески замисъл става по-силно. Когато гледаме статуята на Давид, ние се стремим да разберем и да усетим душата на Микеланджело, а не изучаваме химическите свойства на мрамора.

Другата мъдрост си я изковах сам и гласеше така:

„Безбожието е най-големият и може би единствен политически проблем“.

„Единствен“, защото ако се премахне той, вероятно ще изчезнат и всички останали. Ако абсолютно всеки поставя интересите на другия преди своите, какви проблеми може да има? Но трябва да го прави всеки. Един да се отметне, пропада всичко. Представете си 10 субекта (може и политически партии). Ако всеки се грижи за своя интерес, то за интереса ще се грижи само един субект, но ако всеки се грижи за интересите на другия, то за всеки интерес ще се грижат девет субекта. Знам, знам, че това никога няма да стане, не и преди Осмия ден от Седмицата. Но безбожието нанася и много други ежедневни битови щети. Ако хората с власт имаха поне мъничко „страх Божий“, животът, както е казал поетът, ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден

Затова „единствен“. А „политически“, не защото не е и всякакъв друг, а защото напоследък политиката е твърде проблемна област и всички се надвикваме да кажем кой е най-големият ѝ проблем. Ами, ето го – безбожието. Всичко останало е много по-малко и в крайна сметка произлиза от него. Въпросът за безбожието във властта има две основни измерения – онтологическо и етическо. Онтологическото се отнася до правилното знание за природата и произхода на властта, а етическото – до ценностната система „добро/зло“ и разполагането на всичко върху нея.

Ето защо „Безбожието“ е обобщеното заглавие на книгата Възпитанието в духа на християнството или безбожието води към безнравственост, създава тирания, робство, отчаяние и социални нещастия“ (1895), която излезе тази седмица в своето трето издание по случай 100-годишнината от смъртта на автора си – първия Старозагорски митрополит, Величкия епископ Методий Кусев. Той е едно от остриетата на църковните борби, негова е заслугата българите от Западна България и Южна България (така самият той нарича Македония и Тракия) да бъдат включени в църковно-народния събор в Цариград през 1871, а след това и в Екзархията, след като не са били споменати във фермана на султан Абдул Азис от февруари 1870. Дядо Методий е бил деен участник и в Руско-турската война, идеен и духовен подбудител на историческото писмо на екзарх Антим I до Санктпетербургския митрополит Исидор, върху което на 12 август 1876 руският император Александър II собственоръчно написал във вид на резолюция: „Да се освободи България“. Най-сетне дядо Методи Кусев е и прототипът на Лазар Глаушев в романа на Димитър Талев „Железният светилник“. Неговата книга – „Безбожието“, – за голямо щастие, излезе на бял свят от Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ с благословията на сегашния Старозагорски митрополит †Киприан, с текст, приведен към съвременните книжовни норми.

Книгата стои по средата между пламенната публицистика и систематичния трактат. Описва от какво зависи възпитанието на младите поколения, чия отговорност е то и как трябва да бъде провеждано, за да намерим след десет или двайсет години достойни хора на важните постове в държавата. И обратно – какво пречи да се случи това. Коя е най-голямата опасност, кое заплашва да унищожи поколенията още в тяхната младост, да обърка ценностите и посоките им, да умъртви съвестта им и да ги направи благодатна почва за алчността, егоизма и жестокостта?

Свикнали сме да обвиняваме за всички злини Прехода, който завърши преди 15 години. Обвиняваме това, което се случи след него, обвиняваме и онова, което живяхме преди него – комунистическия тоталитаризъм, иже нарицаем „развито социалистическо общество“. А коренът на злото е много по-стар. Когато Раковски е стягал своите легии, а Левски своите комитети, когато е пукнала първата пушка на Априлското въстание от Калъчовия мост, в цивилизованата чужбина отровата вече е била приготвена и е чакала да я изпием. Секуларизмът нахлува, яхнал националноосвободителните идеи. Младото крило на нашите възрожденци е заразено от него, още преди на хъшовете да им хрумне да освобождават Отечеството. Достатъчно е да си дадем сметка, че „Безбожието“ е написано само четири години след онзи учредителен конгрес на Бузлуджа, от който започва бурната и на места кървава история на българския социализъм. Митрополит Методий Кусев толкова ярко описва учителите – социалисти и безбожници, че сякаш ги наблюдаваме на живо в класните стаи на днешната образователна система. Какво може да излезе от такава образователна система, какви хора? Какви ще бъдат те, когато пораснат и станат депутати, министри и съдии?

Методий Кусев е представител на другите възрожденци, наричани „стари“ и с необяснима отмъстителност осъдени, ако не на пълна забрава, то на глухо затишие. А всъщност възрожденците с те – онзи български интелектуален и културен елит, който е врял и кипял в обществения живот на Цариград, градът, за който, неизвестно защо, сякаш се правим, че не е бил наша столица в продължение на пет века.

„Безбожието“ е била пророческа книга, но вече не е. Всичко, за което предупреждава митрополитът, вече се е случило. Горчивите плодове, които берем на всяка крачка, са от онази образователна система с високомерните учители-материалисти и безбожници. Вече видяхме неведнъж до какво води изгонването на Бог от умовете на децата. Ако днес „копаем дъното“, „нямаме държава“ и „никога няма да се оправим“ – затова е, не е за нещо друго. Злото не идва някъде отвън, а от няколко поколения българи, възпитани в безбожие.

Как една политическа класа, възпитана по този начин, няма да е корумпирана, няма да мисли единствено за личното обогатяване, няма да е безскрупулна във войната си с опонентите! Как няма омразата да е единственото автентично чувство, когато става дума за политически дебат!

Днес в политиката виждаме не децата, а внуците и правнуците на онези младежи, за чието възпитание алармира дядо Методий Кусев. Неговите пророчества не се сбъдват пред очите ни, а са се сбъднали пред очите на нашите дядовци и прадядовци. Но надеждата не е мъртва, както и доброто никога няма да умре, защото е вечно, а не временно като злото. Дано тези, които най-сетне се заемат да реформират както трябва образователната система, да хвърлят едно око на „Безбожието“, преди да запретнат ръкави. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд„.

Tags: , , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 196 other followers: