Спомени за политически проекти

Най-сетне! Най-сетне левицата се консолидира. Това се случва под мъдрия политически поглед на Георги Седефчов Първанов, третият български президент от 2002 до 2012 година. Медиите представят събитието така: „Първанов свири сбор за ново ляво обединение, а вътрешната опозиция застава зад него“. Представям си го нещо като Иван Костов, когато извади ДСБ от СДС, така че и от двете нищо не остана. Но какво пък – и партиите, подобно на живите клетки, пъпкуват и се делят.

Зад Първанов застават знакови лица. Това Емилия Масларова, това Татяна Дончева, Коцето Паскалев, Мая Манолова, Георги Пирински , Светлана Шаренкова (тя не би ли изглеждала пò на място при Костя Копейкин®?) и младата кръв Калоян Паргов. В цялата тази парадигма на новия политически проект не ви ли се губи Димитър Благоев?

Хубаво е левицата да се стегне, отдавна го говоря. Колкото и да ни е неприятна, ние, като десни хора, осъзнаваме, че за да е хармонично едно демократично общество, трябва да има както здрава десница, така и здрава левица. Ако не държим да е демократично, както например монархистите не държат, тогава е друго.

Хубаво е левицата да се стегне, да организира нещо ново и различно от Корнелия Нинова, стига преди това Станишев да не се върне, да не изхвърли Нинова за ухото и като оглави добрата стара БСП, да се прегърне с „Промяната“ (на идейна, не на някаква друга основа) и така прегърнати да минат заедно под дъгата.

Сега, като пиша това, си давам сметка, че нашите нови десни проекти са повече от нашите нови леви проекти, дори и в случаите когато (като например „Да, България!“) новите леви проекти се опитват да се представят за нови десни проекти. Дори и аз преди точно 10 години съм участвал в създаването на един такъв пореден „нов десен проект“. Участвал съм, разбира се, и в други, но в онзи участвах ефективно, а не като умен кибик, който дава акъл отстрани. Наскоро даже в една чанта намерих свои визитки от онова време – „Движение България на гражданите, Иван Стамболов, член на Националния съвет, телефон, мейл и прочие“. Опитах. Поне да не ме е яд, че не съм опитал. Тогава изповядвах, че целта на политиката е щастието на човека. Щастие постигнато все едно по какъв начин (законен, разбира се), защото е глупаво човек да си пожелава средствата за постигането на целта вместо самата цел. Може да сбърка.

Сега мисля иначе. Сега мисля, че щастието не е право, а привилегия. Трябва да си благодарен, когато ти се случи, а не възмутен, когато те подмине. Изобщо, хроничното възмущение, което се е превърнало в основен белег на гражданското общество, не е добро състояние на душата, не е полезно. То говори за лицемерие и за неоснователни претенции. Затова сега мисля (освен онова за Картаген), че политиката не би трябвало да е просто инструмент за оцеляване и относително благоденствие на големи човешки групи, а и среда, в която тези групи се осъзнават, виждат и разбират мястото си в творението, поради което им става по лесно да определят и своята крайна цел. Оцеляването и благоденствието, разбира се, също са цел, но те са нещо, което се подразбира, conditio sine qua non.

В момента, когато приемеш, че щастието не ти се полага по подразбиране, те изпълва кротка радост и облекчение, които много често парадоксално приличат на щастие. Защото „който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга“ (Марк 9:35) и чак тогава ще стане пръв. Но ще стане. Или иначе казано – за да те споходи щастието, трябва да се отречеш от него, да се откажеш да го дириш и насилваш.

Очевидно, щом мисля така, значи съм се променил за тези 10 години, откакто участвах в изграждането на поредния нов десен проект. Хубаво е човек да се променя. Човек е длъжен да се променя и именно заради това е създадено времето. Който не се променя е глупак. И все пак зависи, много зависи в каква посока е промяната.

Разбира се, както добре помните, от нашия десен проект тогава не излезе нищо. Още от самото начало той се раздели на две ясно изразени крила – ляво и дясно. Дясното се състоеше преди всичко от стари седесари. В него бяха и онези няколко знакови лица от ДСБ, които напуснаха тази партия в последните месеци от управлението на Иван Костов. Там бяха и много автентично „сини“ хора от цялата страна. Обликът на лявото крило беше чиновническо-апаратен, бюрократичен от европейски тип (тоест в лошия смисъл на думата). За жалост, същинското ръководство на партията принадлежеше към нейното ляво крило, което срина рейтинга ѝ от около 15% в началото до малко над 3% в деня на изборите. Не че българският избирател не е ляв, напротив! Просто левите крила винаги са били по-некадърни. Или по-злонамерени, както изглежда беше в нашия случай – предателството чрез самоубийство също може да се окаже легитимно политическо действие.

Така или иначе, лявото крило в нашата партия успешно неутрализира дясното и го зачука в ъгъла… и аз не знам на какво. Хората постепенно започнаха да напускат, а които останаха, се овъртяха в скандали. След като загубихме изборите (тоест след като не успяхме да влезем в Парламента – и по-добре че не влязохме, защото мога си представя как щяха да започнат да ни търгуват), след като загубихме изборите, се вляхме в Реформаторския блок, но аз там бях само в началото като представител на нашата партия в икономическата група на Блока, а после избягах с писъци, след като чух представителят на ДСБ да предлага като наша „автентично дясна“ политика да приемем принципа, че от приходите на всяко частно дружество по закон първо се удовлетворяват работниците, а работодателите – чак накрая – идея, на която би завидяла и Клара Цеткин.

Между другото, ние бяхме от първите, които енергично се обявиха за електронно гласуване. Само че направихме ясна разлика между гласуване по интернет и гласуване с машини по секции. Заклеймявайки огромните възможности за деформации по интернет, отхвърлихме тази форма и се обявихме единствено за машинното гласуване. Но мотивът ни изобщо не беше да се минимизират възможностите за фалшифициране на хартиените бюлетини и протоколите, а да направим по-труден процеса на гласуване за неуките и простите избиратели, които, естествено, не бяха наши избиратели, защото ние бяхме умни и красиви, начетени и културни; докато другите политически лидери бяха чели само по една книга, ние пишехме книги и се кичехме с нàучни титли. Простакът нямаше да гласува за нас, затова беше по-добре простакът да не гласува изобщо. Такава беше вътрешната ни логика. А пред медиите вероятно и ние сме говорили как сме за честни избори и как за нас няма нищо по-свято от демокрацията и волята на народа.

Днес не малка част от звездите на ГЕРБ са с генезис в ДСБ и СДС. Мнозина от тях минаха с мен и през Меглена Кунева, хранейки надежда за нов десен проект. Разбира се, в ГЕРБ дойдоха десебари и седесари и по други пътища, а от своя страна мнозина активисти на Меглена намериха поприще и в други партии. Помня един виц. След разделянето на Германия на Източна и Западна, как си поделиха наследството на Маркс и Енгелс? Поделиха си го така: за Западна Германия „Капиталът“, а за Източна – „Манифестът“. Така и с наследството на Кунева – за ГЕРБ Даниел Митов, Нено Димов, Прошко Прошков, Тома Биков, Петър Николов (все бивши десебари), а за „демократичната общност“ – Настимир Ананиев.

Напоследък все по-упорито си задавам един въпрос – в крайна сметка на какво се делят хората? Често ми се е случвало да видя човек и, без да ми споделя някакви убеждения или пристрастия, да кажа: този е от нашите. И още по-интересно: ако след съответния разговор се окаже, че все пак е от другата страна на политическата барикада, не престава да е „от нашите“. Случвало ли ви се е? Кое е това нещо, което е в основата и всичко над него от определена висота няма значение?

Има истински хора и хора – имитации. Истинските може да се окажат грубовати, да не са така толерантни и политически коректни като имитациите, но не се мислят за върха на сладоледа и думата им тежи – когато кажат нещо, то се случва или се оказва вярно, а не само красиво, както е при имитациите. Затова и когато ни представят нови политически проекти – независимо дали леви или десни или пък такива, за които „няма ляво, няма дясно“, – да гледаме хората, да гледаме дали са истински или имитации. Защото ако са истински, от проекта все нещо ще излезе, но ако са имитации, няма да излезе нищо повече от голяма лъжа. Освен това мисля, че Картаген, тази столица на лъжата, трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: „Епицентър„.

За в. „Труд“.

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 201 other followers: