Като гледам предложения състав на проектокабинета „Габровски“, със свито сърце си мисля, че никой, дори и този, който го предлага, не гледа сериозно на него, не вярва, че ще го бъде. В него има много свестни хора, които по правило биват употребявани за отчаяни каузи, но не и за реална власт. Не беше ли така и с Даниел Митов, когато го издигнаха за министър-председател?
Този кабинет вероятно няма да го бъде поради ината и проклетията на „най-демократичните“ и „най-прогресивните“ представители на обществото, на онези, които уж се зъбят на Румен Радев, но с действията си правят всичко възможно неговите служебни правителства да управляват до безкрай. БСП и ДБ вече дружно заявиха („другарски“ може би е по-точната дума), че няма да подкрепят кабинета. До часове вероятно същото ще направи и „Промяната“. Те уж са най-просветени, най-образовани, най-морални, най-граждански отговорни, но на практика винаги в крайна сметка се оказват най-вредни за всичко, до което се докоснат. И това е болест на целия свят, на цялото човечество, не само наша.
Сигурен съм, че ако същият човек (Габровски) и същият кабинет бяха предложени от някого другиго, щяха да бъдат посрещнати с бурни овации и дълго щеше да ни се обяснява колко полезни са за родината точно в този момент и как от тях по-хубави и по-подходящи няма и няма откъде да се намерят. Такава е логиката на лицемерието. И политическото лицемерие е само частен случай на общото. Ако търсим корените му в политиката, няма да ги намерим там, защото са другаде. Политиката е мръсна пяна, която бързо отминава, а корените на лицемерието са много по-дълбоко. Те са при корените на лъжата, а лъжата е в корените на злото.
Къде е проблемът? Едва ли той е само един, но сред най-големите е липсата на любов или – още по-лошо – подмяната на любовта с нещо, което се представя за нея.
Където има гордост и тщеславие, там няма любов.
Нали помните какво е любов? Онова, което „не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли…“ (1 Кор. 13:5). Имам неколцина приятели – „творци“ (слагам го в кавички, защото макар и самите те да се мислят за такива, за мен истинското творчество винаги е било ex nihilo, а всичко друго е подражание, imitatione). Някои от тях са ми съученици, други познавам от студентските години и може би затова все още хвърлям по някое око какво пишат из социалните мрежи. У тях няма любов. Онова, което те наричат „любов“, е най-обикновен ексхибиционизъм, страст за себепоказване, а над всичко е желанието за духовно превъзходство. За тях масовият човек, който би трябвало в нямо благоговение да се възхищава на „изкуството“ им, е „Ганя“, „булгар“, „чалгар“ и изобщо такъв който се храни с кич и от нищо друго не разбира. Те се възхищават от уродливите произведения на свои себеподобни, но със сбърчен от погнуса нос отхвърлят всичко, което допада на „масовия вкус“ (може би защото наистина има някаква естетическа стойност – в крайна сметка естетиката е договор между мнозина, а не между малцина неразбрани). Това са хората, които претендират да бележат духовните жалон на човечеството. И, за жалост, понякога ги бележат на принципа „новите дрехи на царя“.
Където има лицемерие, там също няма любов.
Едни от най-неприятните лицемери и същевременно най-често срещаните в политическите среди, са сиромахомилите. У нас сиромахомилството е започнало още през Възраждането, когато европейските комунистически идеи започват да търсят почва в нашето почти изцяло селско и не особено богато в материално и духовно отношение общество. Наскоро се случи така, че се изказах под някаква публикация на „Площад „Славейков“ – нали го знаете: сайт, който гледа да се изказва по културни въпроси и често го прави компетентно според предмета си на изображение. По принцип правя подобни изказвания, само когато ме обхване една особена хандра, иначе го намирам за унизително или поне за абсолютно безсмислено действие, което освен до гневни подскоци от другата страна, рядко може да доведе до нещо друго. В конкретния случай някой се беше изказал, че би предпочел „Швейк“ пред не помня вече какво, а пък аз отговорих, че да предпочетеш „Швейк“ пред каквото и да било, е проява на изключително лош вкус. Разбира се, никого не съм нарекъл „Ганя“, „булгар“ или „чалгар“. Естествено, веднага ме линчуваха, с което ми дадоха повод да се замисля защо „Швейк“ беше библия на немирната („палавата“ не е ли по-добре?) интелигенция по времето на Тодор Живков. „Швейк“ – книга, която въпреки че се лансира като роман, не отговаря на характеристиките на този жанр, а е нещо като един и същи фейлетон, повторен стотина пъти с различни действащи лица, – караше социалистическата художествено-творческа интелигенция да се чувства леко дисидентска, защото творбата проповядваше добродушен бунт срещу властта (в стил Хитър Петър), но всъщност чудесно обслужваше комунистическата пропаганда със своите антиклерикални и антимонархически мотиви и цялостния мироглед на своя автор, дезертирал в Червената армия и станал болшевик. Точно както и в цикъла за Хитър Петър, тук главно действащо лице е „малкият човек“, който обаче в крайна сметка се оказва по-готин от всички останали. Темата за „малкия човек“, разработена по-най различни начини от сълзливи елегии до злободневни фарсове, е именно сиромахомилството в литературата.
Сиромахомилството не е като състраданието, любовта към ближния и подкрепата за слабите. То е лицемерна поза на квазиинтелигенцията, пореден израз на нейното тщеславие. Но да критикува заможен човек има право само онзи, който е имал възможността да забогатее по същи начин като него, но се е отказал доброволно по морални подбуди. Иначе няма да може да ни убеди, че при сгоден случай няма да извърши всичко, което бичува сега, че и повече, стига вече да не го е извършил. Не сте ли забелязали, че политическият опонент се атакува първо на финансово-имотен принцип. Единствената по-заклеймяваща дума от „апартамент“ е „апартаментИ“, в множествено число, представяте ли как се е оял пустият му политически опонент! А пенсионерите гладуват и броят жълти стотинки за кисело мляко…
И въпреки грозотата на своя фалш, сиромахомилството е висша политическа добродетел, без която не минава нито една предизборна платформа. Всички се грижат преди всичко останало за бедност, безработица, заетост, социални помощи и прочие.
Както се вижда, тщеславието (гордостта) и лицемерието (лъжата) са повсеместни пороци и те не произлизат от политиката, а политиката произлиза от тях. Политиката е резултат от всичко това, а не нещо само по себе си, което можеш да напсуваш и да му обърнеш гръб. Докато е така, не съм оптимист по отношение на нито едно следващо правителство. Но сега виждам, че сякаш се прави опит за малко по-цивилизовано отношение по въпроса. Само аз ли го виждам? Подкрепете правителството. „Да не умираме от безразсъдство, лекомислие и невежество!“, какъвто беше слоганът на първата българска социална кампания против СПИН през далечната 1987 година.
Ако имаше истинска любов в политическите решения, светът щеше да изглежда съвсем различен. Искат от нас да изберем страна. Да изберем и да мразим другата. Еми, не мога. Или по-точно мога, но всичко, между което ми предлагат да избирам, ще остане от една и съща страна и няма да има драматургия. А пък аз ще съм от другата страна заедно с някакви мълчаливи и озадачени личности, временно пребиваващи и сякаш случайно преминаващи оттук. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За News.bg
