Очаквани очаквания за новата 2023

Странно нещо е Нова Година. Уж ден като ден, но нещо го прави специален. Може би това, че го възприемаме като граничен ден, който разделя нещо завършено от нещо започващо, затваря прочетена страница и отваря нова, където най-сетне може да разберем кой е убиецът, принцът и принцесата да се оженят или пък да се случи друго някое разтоварващо събитие от този порядък.

Около нова година преобладаващите публикации в социалните и конвенционалните медии се делят на два основни вида: равносметки за изминалата година и очаквания за настъпващата. Естествено при вторите полетът на фантазията е по-волен, защото първите са сковани от неизбежността на фактологията.

Ето например Дмитрий Медведев очаква от 2023 Великобритания да се върне в ЕС (може би нещо като BRENTER), създаване на Четвърти райх, разпадане на Съединените щати, Илон Мъск да стане президент и още няколко бомбастични очаквания. Силвия Кацарова пък очаква нов световен ред и класово общество.

Изглежда очакванията са нещо много важно, нещо много интересно, защото му се посвещават чак и социологически проучвания.

По-добра или по-лоша очаква народът да бъде следващата година? Какво всъщност значи добра и какво значи лоша година? Това трябваше да питат, а не общи приказки. Например една добра за Петър Волгин година едва ли ще е добра за Евгени Дайнов или Александър Кьосев. За обратното не знам. Но да речем, че под „добра“ се разбира приятна, охолна и безметежна.

На какво се базират очакванията? Според мен на следните три неща:

Първо. Базират се на анализ на процеси в развитие – например: бушува война, която едва ли ще свърши. Вместо да свърши ще конфронтира хората още повече. Или пък: ако се запази политическата тенденция у нас, не ни чака нищо добро в нито една от обособените власти – президентска, законодателна (оттам и изпълнителна) и съдебна. Можем да очакваме, че политическите фигури ще стават все по-дребни, защото истинските властници предпочитат да се крият в сенките, а пък желаещите да бъдат техни марионетки стават все по-малко и все по-невзискателни.

Второ. Очакванията се базират на медийни внушения. Медиите са апокалиптични паникьори и общата емоционална среда, която създават, не предразполага към оптимизъм. Те обичат да започват емисиите си и да посвещават уводните си статии на криминални хроники и черни статистики. Ако непрекъснато ти внушават, че от ден на ден животът става все по лош, че светът става все по-опасно и безнадеждно място, какви да са очакванията ти за настъпващата нова година?

Трето. Очакванията се базират на общата секуларна безпътица и алиенацията на индивида. Разбира се, че за ум, за който смъртта е абсолютен край и след нея няма нищо, всеки следващ период от време ще е по-отчайващ от предишния. Разбира се, че всеки човек, който разглежда себе си като индивид, но не и като личност – част от жив богочовешки организъм – ще се чувства самотен, дори и да е повярвал, че е индивидуален свръхчовек по разбиранията на Ницше.

Какво сочи нашето проучване? Сочи, че хората са повече песимисти, отколкото оптимисти, тоест тези, които са склонни да очакват най-лошото (pessimo), са повече от онези, които очакват най-доброто (ottimo). И забележете: песимистите за бъдещето на света са по-малко от тези за бъдещето на Европа, които са по-малко от тези за бъдещето на България, а най-много песимизъм има по отношение на личното, персоналното бъдеще. Колкото по-конкретни стават нещата, толкова и по-болезнени. Пък и Европейският съюз обективно върви надолу и това се усеща. Ако доскоро проблем бяха отвлечени неща като нравствените ценности, то сега вече усещаме и реално обедняване било заради войната, било заради зелената сделка, било заради мисленето на европейския политически елит, което става все по-корумпирано и все по-бездарно.

Ами политиците, тези, които стопанисват реалната власт? Техните очаквания съвпадат ли с очакванията на народа? Едва ли. Те очакват неща (добри или лоши), които засягат главно тях и от които ние нямаме никаква представа. Но никога няма да го кажат публично. Вместо това ще проучват очакванията на народа и ще гледат да вървят едни гърди напред, та да очакват същото, което очаква и обикновеният човек. Не че те са нещо необикновено… А очакванията на обикновения човек са колкото очаквания, толкова и надежди. „Очаквам през новата година войната да свърши“ всъщност означава „надявам се през новата година войната да свърши“. „Очаквам да имаме адекватно правителство“ означава „надявам се да имаме адекватно правителство“. И наричаме надеждата „очакване“ дори тогава, когато здравият разум очаква нещо съвсем друго. Политиците възприемат очакванията именно като надежди и бързат да ги разпалят, все едно са ги посели те. Та дано някой да си помисли, че който разпалва надежди, после ги осъществява. Което изобщо не е задължително да е така.

Има и една друга тънкост, има разлика в „очакванията“ според това дали даденият политик е на власт или в опозиция, дали статуквото го устройва или иска да го „измете“ и да „рестартира системата“. Разбира се, във втория случай политиците са много по-големи фаталисти и чертаят много по-инфернални картини в умовете на простолюдието.

Но нека да видим няколко конкретни примера, излъчени от БНР в материал на Мария Филева. Халил Летифов е „изпълнен с надежди“ и се гордее, че е допринесъл „за преодоляване на разделението между политическите сили“ (че то, ако едни политически сили не са разделени, не се ли губи идеята на плурализма и парламентарната демокрация?). Георги Гьоков очаква „по-сериозна политическа стабилност“, което ни кара да подозираме, че досега политическата стабилност е била несериозна. За Лорер шансовете са на кантар. Види се, по-големи шансове имат по-тежките шансове. За Даниел Митов „ходенето от избори на избори е терапия, която трябва да приключи“. Това дали означава, че ГЕРБ са готови да подкрепят нечий чужд кабинет? Това ли да очакваме ние, простите граждани? Христо Иванов очаква ДБ да се превърне в „най-желания политически партньор“. А в момента нима не е? „Български възход“ очакват („остават с надеждата“) да се състави редовен кабинет. Че на следващите избори без машините я камилата, я камиларя. Костадин Костадинов очаква (надява се) да влезе в управлението. То може и Слави Трифонов да се надява, ама пита ли го някой…

Такива ми ти работи. Всеки очаква, всеки се надява. Това е така, защото човешкият живот протича в бъдещето. В миналото нищо не протича, защото вече е протекло и се е случило. А настоящето? То е просто една неуловима милимунда, в която бъдещето се превръща в минало. Така че, като говорим за Нова Година, празникът не е толкова самият той, колкото очакването за него. И понякога спомените, стига да не са прекалено срамни. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За News.bg

Tags: , , , , , , , , , , ,

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 199 other followers: