Когато небесата се отварят
За моите кръщелници сп. Епархийски глас

Когато небесата се отварят

от

Когато бях малък, не чаках така развълнувано Дядо Мраз да ми подари някоя забавна вещ, колкото да видя дали тази година в навечерието на моя рожден ден небесата ще се отворят, за да видя Бог и ангелите. Някой ми беше казал, че небесата се отварят за послушните деца или с други думи – небесата си се отварят така или иначе, но само послушните деца могат да ги видят. Това трябва да е продължило само няколко години, защото после започнах да отглеждам ум на възрастен.

Небесата не се разтвориха нито веднъж пред мен, но не се учудих, защото не съм и очаквал послушанието ми да се окаже на необходимото ниво. После замених „непослушен“ с „грешен“ и нещата съвсем си дойдоха на мястото – грешник не може да види Царството Божие така, както си е. Единствената му утеха остава увереността (и надеждата), че ако събере сили, кротост и съкрушение, за да се покае истински, всичко ще бъде простено, беззаконията му ще бъдат заличени, дори и покаянието да се случи в последната минута на тукашния живот. В това е красотата на Божията истина – когато човек се осмели да падне по гръб със затворени очи, Бог ще го прихване ласкаво, преди да се е ударил.

Хубаво ли е човек от малък да осъзнае, че е грешник? От една страна е хубаво, защото му остава повече време за обръщане. От друга страна не е хубаво, защото свиква с мисълта. Дори в най-налудничавите години на юношеството започва да се гордее с това, че е грешник. Кой колко повече е изпил, кой колко повече момичета е свалил, кой е успял да си купи по-„гъзарски“ дрехи – това са ценности на юношеството (уви!), а да си грешник или иначе казано – „лошо момче“ или „лошо момиче“ – е привлекателно, крие някакъв дискретен чар, защото те показва като човек, дръзнал да се опълчи на „обществото“ и на „закостенелите моруци“. За най-голямо съжаление, това е официалната идеология на младежта след Втората световна войни и особено след печалната 1968 година на хипи движения, сексуални революции, наркотични откровения и прочие.

Къде е мястото на Богоявлението в борбата с греха?

Да започнем от разликата между „теофания“ и „епифания“. Теофанията е всяко явяване на божество сред хората. Например когато Зевс се е изсипал над Даная като златен дъжд, за да зачене Персей – това е теофания. Когато Вишну се изобразил в осмия си аватар – Кришна, – за да вземе пряко участие в някаква роднинска свада (описана в „Махабхарата“ и по-специално в „Бхагавад гита“) подобно на гръцките богове при Троя – това също е теофания. Впрочем и участието на гръцките богове в Троянската война също е теофания.

Епифанията пък е още по-обща. Епифания в античния смисъл е всяко внезапно и донейде необичайно, неочаквано явяване. Например, когато на Менделеев му се явила периодичната таблица на химическите елементи насън, това е вид епифания. Но в християнството е иначе. Християнството взима много термини от античната философия, за да ги изпълни с нов смисъл, смисъл, назоваващ по-точно Истината. Така епифания можем да наречем Рождество Христово, когато втората ипостас на Троицата се съчета с нашата природа, за да разруши проклятието на първородния грях. Тази голяма тайна изобразяваме с положението на дясната си ръка, когато се осеняваме с кръстното знамение – три пръста, събрани в една точка, и още два, отделени и допрени до дланта. Това означава Троичния Бог (три ипостаси с една природа – Божествена) и Иисус Христос (една ипостас с две природи – Божествена и човешка). Или иначе казано и колкото и сензационно да звучи, всеки път когато се кръстим, ние изобразяваме христологичния догмат на Четвъртия вселенски събор, о който се е препъвала богословската мисъл векове наред.

Но същинското християнско значение на думата „епифания“ е „Богоявление“ – точно онзи момент, когато Христос се кръщава от Иоан в река Йордан. Тогава небесата се отварят, Бог Отец свидетелства за Своя Син, а Дух Свети се спуска върху Него като Гълъб. Небесата се отварят и се явява Светата Троица. Небето и земята в този момент са едно.

Има само два абсолютно канонични начина да се изобрази на икона това явяване на Светата Троица – Старозаветната Троица на Рубльов, когато тримата ангели се явяват на Авраам при Мамврийския дъб, и сюжетът с кръщението на Христос и Богоявлението. Иначе приемаме Троицата за неизобразима (защото само втората ипостас, Богочовекът Христос „стана плът, и живя между нас, пълен с благодат и истина“ (Иоан 1:14), тоест е изобразим според стандартите на нашите сетива), нищо че в храмовете условно ползваме сюжетите „Отчество“ и „Съпрестолие“ за символично изобразяване на Светата Троица.

Мястото на Богоявлението в борбата с греха е ключово. В момента на кръщението на Христос и слизането на Дух Свети небето и земята са едно, както са едно Божествената и човешката природа на Богочовека Христос – неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно. Ако кръщението е очистване на греховете и повторно раждане за праведен живот, то имал ли е Христос нужда от кръщение, при положение че Самият Той очиства и опрощава чрез кръщението? Разбира се, че не, защото той е подобен на нас във всичко, освен в греха, но това всичко включва и пътят ни в борбата с греха. Този път започва от кръщението и продължава през изкушенията, както и Христос веднага след кръщението отива за 40 дни в пустинята, за да победи сатаната, устоявайки на изкушенията му и по този начин не само да ни покаже, но и да извърви вместо нас и заедно с нас този път действително, както и действително се разпна и умря заради нас. Само така е възможно грехът да бъде победен. Човекът сам не е способен да го направи. Нужно е Бог да се въплъти и по тайнствен начин да съедини природата Си с нашата в една ипостас. Иначе не става, иначе е невъзможно, колкото и всички еретици през вековете да се опитват да разкажат нещо друго. Богочовекът е една ипостас с две природи и едната природа лекува другата. Началото на това лечение виждаме на Богоявление. Христос е достигнал възрастта на зрял мъж и е излязъл на проповед по пътя Си към Голгота. Този момент е толкова важен, че небесата се отварят и се явява Троицата.

Признавам, че и сега на Богоявление понякога скришом вдигам очи към небето, за да видя дали то няма да се отвори и да се появят ангелите. Но всъщност знам, че от момента на кръстната смърт, когато „един от Троицата пострада по плът“ (по формулата на скитските монаси-теопасхити), небесата са непрекъснато отворени и чакат всекиго, който повярва и с цялото си сърце пожелае да иде там. Има време, има и вечност. Вечността е застинало време, а времето е вечност в движение. Богоявлението се случва и в двете, както и всички останали важни моменти в Божието домостроителство за спасението на човека. Иде час и дошъл е вече – време и вечност. „Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят“ (Иоан 5:25). Като мъртвите не са само биологически умрелите, а и всички, умъртвени от греха. Грехът е смърт, а спасението от греха – живот вечен. Ето тази истина се явява на Богоявление.

Може да харесате и: