Поредните предсрочни избори – надежда или безнадеждност
в. "Труд"

Поредните предсрочни избори – надежда или безнадеждност

от

И БСП върна мандата, и Президентът за пореден път насрочи извънредни парламентарни избори. Как не се умори тоя човек! Как не му омръзна да управлява страната посредством служебните си правителства!

Не ви ли прави впечатление, че през колкото повече избори минаваме, били те редовни или извънредни, толкова повече тези избори престават да бъдат прагматични, както е редно, и стават мистични? Вече сякаш не очакваме да разрешат конкретни проблеми, да изпълнят ежедневни битови задачи, а най-сетне да ни изведат в някаква обетована земя на спокойствието, където да си отдъхнем от безумието, наречено за краткост и благозвучие „политически живот“. Да ни изведат най-сетне в някаква кротка вечност, където да си отдъхнем от времената. Поради своята нездрава учестеност парламентарните избори като че ли са се превърнали от рутинен акт, от демократично освежаване на управлението, в нещо като трансцедентален портал към фантастични светове. Може би защото колкото по-зловещи са реалностите, толкова по-развинтени са фантазиите, толкова по-крупни са мечтите за окончателно избавление от всичко, което вече наистина започва да ни омръзва.

Колкото по-далечен е хоризонтът, толкова по-крепка е надеждата. Християните например нямат проблем с надеждата, защото техният хоризонт и на теория, и на практика е безкраен. Перспективата им чезне там далеч във вечността. Както перспективата и надеждата на старозаветните хора е била в Месията, така за християните перспективата и надеждата са в Царството на същия този Месия, който се боговъплъти „от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек“ (Никео-Константинополски Символ, чл. 3). Не, християнската цивилизация няма проблеми с перспективата, хоризонта и надеждата.

Проблемите започват да идват след отхвърлянето на Христос, за което в последно време се полагат особено настоятелни и организирани усилия. Философски течения от рода на екзистенциализма долавят драмата на самотата и отчуждението и очертават безпътицата (безнадеждността) на човека, на отпадналия индивид, като проблем №1 и като причина за всевъзможни душевни, социални, икономически и политически сътресения.

Светската идеология се изправя пред необходимостта да се пребори с безнадеждността. Започва да търси заместители, създава изкуствени хоризонти. Нека припомним хилядолетния (разбирай вечен) райх на нацистите. Нека не забравяме комунизма, към който все се стремим, но ще го постигнат нашите деца. Комунизмът не е нищо повече от представа за рая на земята, където безсмъртието е заменено с вечната памет и признание на поколенията. Думата „безсмъртие“ не се изоставя, но започва да се разбира в смисъл на вечния спомен за героите. Те „живеят“ вечно в паметта на потомците. Малко странна консервативна представа за традиция и континуитет у комунистите, които разглеждаха човека като tabula rasa без никаква наследствена обремененост. Дори и комунистите невинаги са логични и последователни.

Тези смешни опити се правят, защото човекът живее с вродената представа за своята безсмъртност и ако му отнемеш едно, трябва да у дадеш друго. Човекът е безсмъртен, създаден е за вечността, а не за времето. Сегашното му състояние е извънредно, кризисно, мъчително.

Ако човек не чувстваше себе си безсмъртен, едва ли щеше да обръща такова внимание на смъртта, щеше да я приема в реда на нещата. Но смъртта е ужасно събитие именно защото е ненормална за едно безсмъртно същество, което не може да си представи края на битието и преминаване в небитие. Казват, че смъртта е част от живота, че няма нищо по-нормално от кръговрата на живота и смъртта, както и други подобни спретнато звучащи глупости. Не, смъртта е толкова нормална, колкото нормална е и болестта. Наричаме болестта „патология“ именно защото е ненормална. Ако не е болен, човекът е очевидно безсмъртен дори и само физиологически, дори и не като душа, а като тяло. Телата ни също са създадени безсмъртни. На различни интервали от време клетките във всички наши тъкани и органи се подновяват изцяло. Човекът надали има клетки по-стари от няколко седмици или месеца. Стареенето и умирането, както и болестите са резултат от грешка в кода на възпроизводството, бъгове. И тези бъгове се наричат „грях“. Единствената причина за болестите и смъртта е грехът и който не лекува греха, лекува само симптомите. Човекът не е създаден за грях, не е създаден за смърт. Но изглежда само по пътя през греха и смъртта може да постигне богоуподобяването, за което е създаден.

Защо небитието е страшно? Ако наистина е небитие, то смъртта няма никакво значение, няма го Шрьодингер да наблюдава котката. Една моя книга започваше така: „През целия си живот един човек се чудил има ли нещо след смъртта или след смъртта няма нищо. Накрая умрял, видял, че няма нищо, и се успокоил“. Очевидно човекът не е умрял и след смъртта има нещо, дори и да е само наблюдател, регистриращ нейното случване.

Човекът е неспособен да си представи своята смъртност, каквото и да разправя. Помня, че от съвсем малък бях наясно, че един ден ще умра. Но наистина успях да си го представя като нещо повече от голи фрази едва някъде 40-годишен. Представих си го и се ужасих. После взех да свиквам, а сега вече се мяркат елементи на радост, помрачени единстено от съмнението, че никога, до последния земен миг човекът няма да е готов за смъртта или по-точно – за онова което следва, което „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало“ (1 Кор. 2:9).

За да е спокоен, човекът винаги трябва да има пред себе си достатъчно далечен хоризонт, а не шеметно приближаваща стена, в която рано или късно ще се сблъска, без след това да очаква нищо. Докато е млад, за човека е лесно да има далечен хоризонт – всеки е чул, че някой ден ще умре, всеки го знае, но все още не го вярва, защото няма сетивно знание за такова количество време. Един 20-годишен човек трудно може да си представи, ама истински да си представи, да ги усети едни 40 или 50 години след които ще му се наложи да се разправя със смъртта. За 20-годишния човек всичко, по-отдалечено от 20 години е имагинерно. Да не говорим за дете на 5-10 години! То няма представа а смърт, защото представата, с която е родено, е за безсмъртие. Как еволюцията ражда представата за безсмъртието? Трудно е да се обясни, както е трудно да се обясни как ражда любовта и себеотрицанието.

Обаче ако младият човек няма проблеми с хоризонта и перспективата, то след „на попрището жизнено средата“ става съвсем друго. Тогава досегашните хоризонти вече не го удовлетворяват, защото са станали прекалено близки.

И човекът иска да отложи не само мига на смъртта, но и мисълта за него. Затова тръгва след всеки, който му очертае някакъв хоризонт, след като изгубил онзи, който му е бил даден по рождение. И приносителите на лъжливи хоризонти не закъсняват, защото отчаяните и обезверени хора ги търсят, викат ги. Партиите в секуларната държава правят това – чертаят фантастични хоризонти.

Когато свършваше комунизмът, компрометирал се до брутална крайност, на нас, нормалните и леко наивни люде, ни се щеше да вярваме, че той никога няма да се върне. Той може би не, не и с неговите интернационализъм, революция, класова борба и пр. Но се задава нещо друго. Светът лежи в зло и не може дълго да остане без тоталитаризъм. Алиенираният човек не може да остане дълго без фалшив хоризонт и празна надежда.

Когато се откъсвахме от комунизма, тичахме към либерализма като към негов видим антипод. И сигурно сме били прави. А и през ум не ни е минавало, че тичаме  към следващия тоталитаризъм. Вярно, за разлика от старите, новият тоталитаризъм не прибягва до физическа разправа с противниците и уж държи на свободата на словото. Но знае как да изолира опонента, така че да го направи абсолютно социално несъстоятелен. И знае как да му затвори устата. Всъщност не да му я затвори, а да го постави зад дебело стъкло, където той може да я отваря колкото си иска, но отстрани, за другите ще изглежда като голяма луда риба, която пуска неми мехурчета.

Всички тоталитаризми си приличат по това, че заглушават творческата природа на личността, заменят конкуренцията с привидна сигурност, а свободния избор – с регулации и готови решения.

Затова и изборите – този връх на демокрацията – вече ни изглеждат не само безсмислени, но и уродливи. Напрягат ни, защото не само че не знаем къде отиваме, ами не знаем и къде искаме да отидем. Напрягат ни и заради ужасно близкия си хоризонт, ужасно късата си перспектива. Политическата перспектива вече не е един мандат, а е станала по-малка от година. И ако днешната политика е бъдещата история, то какво е за историята една година! Издребнява политиката, издребняват и политиците.

За вас не знам, но аз, като отида (ако отида) да гласувам, първо ще се попитам: и какво оттук нататък? И ще реша според отговора, който ще си дам. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Арнолд Бьоклин, “Автопортрет със Смъртта, свиреща на цигулка”, 1872 (детайл).

За в. “Труд“.

Може да харесате и: