Как да си изберем политическа марионетка
в. "Труд"

Как да си изберем политическа марионетка

от

 

През целия си вече не толкова кратък политически живот последният инженерен проект – ПППП – не успя да намери своето лице. Дори не се престори, че го търси. Вероятно защото с неговия пиар са били натоварени верни и заслужили хора, а верните и заслужилите хора рядко са кадърни.

Да вземем даже и последното лого и последната визия на новото обединение на „добрите сили“.

Никакъв вкус, никакво чувство за естетика, за форма, за цвят, за композиция, за баланс между фигурите. Никаква идея, никакво послание. Техническото изпълнение е на ниво младеж, който за първи път отваря Photoshop или на каквото там се упражнява. Защо дават повод да им се подиграват за леви ръце и меки китки? Тотална семиотична конфузия. На всичкото отгоре се оказа, че дори и това не са измислили, а са го взели от другаде:

Аматьорска е и останалата част от пиар стратегията. От самото си начало тя се гради единствено на „помитане на статуквото“. Главната цел е „унищожаването на врага“. Всичко, което се подрежда наоколо като постна гарнитура – мостове над Дунав, тунели под Стара планина, завод за електромобили и пр. – е нескопосано, неубедително даже по стандартите на телефонен измамник от малцинствата. А  че врагът в случая е ГЕРБ, е просто стечение на обстоятелствата, можеше да бъде всеки друг на власт към момента на старта на операцията „Вдигнат юмрук“.

И въпреки всичко, въпреки всичките си провали, въпреки всичките скандали, въпреки че нейното правителство беше свалено с вот на недоверие, ПППП продължава да показва добри изборни резултати. Защо? Това е така, защото е марионетка. Хора, далеч по-умни и по-добре информирани от мен, са казвали, че ако спре външният натиск, новият инженерен проект няма да просъществува и една седмица в български условия.

Нека си го признаем с горест: реалностите са такива, че България много трудно може да се управлява от нещо друго, а не от нечия марионетка. Днешните властници са марионетки, а истинските субекти на властта са някъде другаде, в някакви сенчести подмоли. Изключенията са редки, инцидентни и когато се появят такива, те веднага фокусират върху себе си както огромна народна любов, така и огромна народна омраза.

Чии марионетки биха могли да управляват България? Възможните варианти за кукловоди са три:

Локални деребеи с генезис в комунистическата Държавна сигурност (т. нар. за благозвучие „олигарси“). Мнозина от онези, които, образно казано, „получиха куфарчетата“ веднага след 1989, мнозина от онези, на които подариха сочни парчета от икономиката под формата на приватизация, се провалиха поради простотия и некадърност. Други обаче проявиха упорита борбеност и капиталистически нюх и умножиха придобитото. Именно те сега са икономическият елит на нацията. У тях се намира съществена част от целокупното богатство. Олигарсите не са монолитен субект, между тях също има конкуренция, движена в повечето случаи от алчност, и това със сигурност се отразява на политическия живот.

Съвсем нормално е обществата да се управляват от прослойките, които контролират ресурсите. Винаги е било така под една или друга форма. Олигарсите или ще управляват лично като сенаторите в епохата на Римската република, или чрез подставени лица – марионетки. Второто е много разпространено в демократичния свят, защото съдържа безспорни удобства. Когато управлява чрез марионетка, олигархът не носи отговорност за политическите решения, които всъщност идват от него, марионетката само ги прокарва, нито пък се изхабява имиджът му, докато имиджът на марионетката е мимолетен и обикновено трае до средата на текущия мандат. Най-сетне, когато управлява чрез марионетка и тази марионетка се явява на избори, олигархът култивира у електората погрешното впечатление, че той, народът, е „суверен“ и реален субект на властта.

Други възможни кукловоди са глобалните политически играчи, които са в непрекъснато съревнование за сфери на влияние и такива като нас се люшкат като леки луни между плътни гравитационни полета. Глобалните играчи са склонни да инвестират в национални марионетки, а пък националните марионетки са склонни с апетит да усвояват инвестицията. Понякога се получава карикатурната ситуация, че политическата борба в дадена държава е просто сблъсък между марионетките на различни глобални играчи. В този ред на мисли другите два вида кукловоди у нас са, както следва:

Източни. Това е Русия. На изток все още не се очертава друг претендент за влияние по нашите географски ширини, докато Китай си трае и тихомълком изкупува пристанища.

Русия е много особен случай и отношенията ни с нея са сложни. Тя поддържа някаква относителна цялост благодарение фантастичната митология, която сама създава за себе си. Раздирана от всевъзможни лъжеучения, ереси и секти, влачеща трагичния провал на комунизма от Ленински тип (болшевизма), Русия се нуждае от някаква спойка и е решила след комунизма това да бъде православието. Православието, освен всичко друго, легитимира и налудничавата ѝ претенция да бъде „Трети Рим“, тоест приемник и наследник на Римската империя, на Цезарите, василевсите и всичко останало.

Освен на православието, Русия се изживява като закрилник и на славянството. Панславизмът е нейно изобретение с любезното съдействие на лукави савойски дипломати, желаещи да я превърнат в крепост на консерватизма и да я противопоставят на надигащия се по онова време (началото на 19 век) на запад либерализъм. Русия се храни със собствения си империализъм и месианските си халюцинации.

Към България Русия изпитва някаква особена ревност. Като че ли изпитва дори някакъв комплекс, защото, както полунашега някой беше написал, „в исторически план единственият успешен проект на България е Русия“. Руснаците няма да ни простят, че в духовно и цивилизационно отношение произлизат от нас и няма да се откажат да търсят политическо влияние тук, дори и тогава, когато всъщност не им трябва. Това е хранителната основа на нашите, българските източни марионетки. Русия има и някакъв садистичен афинитет към тоталитаризма, тиранията и неглижирането на хуманизма, което прави нейните марионетки донякъде антипатични.

Западни. От своя страна Западът пресметливо отчита сферите на влияние и всяко разширение на неговата е добре дошло. Но има и друго. Западът и особено в американската си редакция е силно протестантски, което го прави досаден за хора с различна духовна нагласа. Досаден е не на последно място и заради това, че е обсебен от натрапчив мисионерски порив. Той иска всички да са като него. За тяхно добро. Защото историята от Запада нищо по-съвършено не е създавала, а според едно моментно заслепение на Фукуяма, няма накъде и да създаде. Съединените щати имат огромни фондации, през които минават десетки милиарди с едничката цел да изнасят където могат по света либерална парламентарна демокрация. А този износ върви и с износ на идеология, целяща за няколко поколения да създаде нов глобален човек – лесно управляем, слабо агресивен, идеологически индиферентен, себичен индивидуалист и консуматор с „правà“. Един глобализиран свят се контролира по-лесно и е по-комфортен за транснационалните корпорации.

В по-незначителните държави като нашата Западът отглежда своите политически марионетки със същата арогантност, както и Изтокът, без никаква грижа за същинските интереси на местното население. Но това, че дадена държава ще бъде управлявана от нечии политически марионетки, все още не е „болка за умирачка“. Има обаче голям шум в ефира, който заличава почти всяка прилика между първоначалния замисъл и крайния резултат. И тук е драмата с политическите марионетки. Представете си, че някой дълбокомъдър задокеански стратег пожелае да нареди картите така, че да се справи веднъж завинаги с Руското влияние в България, както за своя полза, така и за полза на българския народ, на транснационалните корпорации и на югоизточния фланг на НАТО. Чудесно! Ако руснаците играят грубо, и той ще играе грубо. Ако руснаците инфилтрират марионетки, и той ще инфилтрира свои. Истинският стратег обаче не избира марионетките лично, защото няма време, пък и за територия като нашата едва ли си заслужава, а делегира това задължение на някой чиновник. И когато чиновникът се окаже някой като Херо Мустафа, то и марионетката ще е като ПППП или както там се нарича най-новото им обединение с ДБ. Смущението идва оттам, че и петоразредният чиновник, и марионетката си имат някаква своя програма за изпълнение, различна от предварително поставената задача. Всеки си има свои планове, своя далавера, освен задължително спуснатата отгоре. Така и най-добрите намерения могат да завършат с карикатурни резултати. Така марионетките могат да заживеят свой живот за ужас на създателите си.

Вижте как тръгнахме от някакво си лого и докъде стигнахме! Абе внимавайте с тези лога, бе! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. “Труд”.

Може да харесате и: