рудно е да откриеш добрата книга в морето от заглавия, чиито талази се надигат и разбиват във вълнолома на нашата читателска избирателност. Обикновено едно четиво поражда друго или няколко други и така човек с години може да се носи по течението на една и съща логическа река, без да обърне глава настрани и да види речните ръкави, загадъчните заливчета и подмолите. А там се крият съкровища.
Книгата „Тил“ ми препоръча православен свещеник, а на него му я препоръчал познат от чужбина. Така че тя дойде при мен на практика случайно, доколкото е случайно приятелството с този свещеник, неговото с близкия му и на близкия вече и аз не знам с кого. Но като се замисля, си казвам, че нищо случайно няма, а всичко е плод на неизследим промисъл – да потръпнеш чак! Какво значи човек да разговаря с Бог? Когато човекът му говори е ясно – това е молитвата. Но как Бог отвръща на човека, как Бог говори на човека? Във всеки случай не с предразполагащ бас от облаците. Бог говори на човека най-вече чрез съвестта, но и чрез всичко, което се случва на човека – всяка ежедневна случка, дори и най-случайната случка е послание и поука. И най-вече книгите. Не знам как е с другите, но на мен Бог редовно ми говори чрез книгите, които уж случайно попадат в ръцете ми.
„Тил“ е поредният опит да се романизира историята на фолклорния герой след класическия „Тил Уленшпигел: Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде“ от белгиеца Шарл де Костер (1867). Самият Даниел Келман, авторът на „Тил“, е роден през 1975 в Мюнхен, но от 1981 живее със семейството си във Виена. Логично за баварско-австрийската си среда, той е католик. Завършва йезуитския колеж „Колегиум Калксбург“, а после и философия и немска филология във Виенския университет. Започва да пише докторска дисертация на тема върху трансценденталния идеалист Имануел Кант, но не я довършва, отнесен от вълните на литературната слава.
Келман е много сръчен разказвач. Рядко се срещат такива. През цялото време мислиш, че си потопен в някакъв хаос, в някакъв налудничав поток на мисълта, но непрекъснато се оказва, че всичко е свързано в стройна структура. Със сигурност съзнателно, защото в литературата несъзнателни неща почти не се случват, текстът „намига“ към други текстове. Като цяло и особено в началото, той е едва ли не магически реализъм по определението на стила на Маркес в „Сто години самота“. И тук, макар да са белязани от характерното за фолклора безвремие, събитията в делничния живот на главните герои се заиграват на епичния фон на 30-годишната война (която е често нарочно отдалечена на голяма емоционална дистанция като в „Швейк“). И тук мястото на действието често е някаква утопия като Макондо – селото на фамилията Буендия. Но и тук историческият контекст е много важен, дори по-важен, отколкото при Маркес. Това е съдбоносният период между реформацията и Вестфалския мир, от който се ражда образът на съвременна Европа с нейните представи за национална държава и национален суверенитет. Светът, в който живеем днес, е заченат от религиозната по своята същност 30-годишна война като продължение и завършек на 80-годишната война за освоождение на нидерландските Обединени провинции от испанците. След Великата схизма през 1054 католицизмът е достигнал своят политическа зрялост и е натрупал напрежението, от което ще избухне светът на протестантизма със своят крайна децентрализация и антиклерикализъм, стигащ до отричане на някои църковни тайнства. Вратите на глобалния атеизъм и на политическия секуларизъм са широко отворени и то не от някоя светска клика, не от някое тайно общество (макар че в крайна сметка точно от това), а от протестантството. С протестантството, тоест с отстъплението на западната църква от същинската мистика, изгрява още модернизмът, технологическият бум, индустриализацията и всичко останало.
Неведнъж са правени сравнение между Тил Ойленшпигел (позволете да го наричам по стария начин, а не Уленшпигел) и българския Хитър Петър. Първото изображение на Тил, твърди се, е върху кон с вдигнати ръце. В едната ръка държи бухал (Eule – символ на мъдростта), а в другата огледало (Spiegel – символ на лъжата, на хитростта, но преди всичко на играта, на homo ludens). Дълго, много дълго време образите и на Тил и на Хитр Петър са били интерпретирани като алегории на народния гений, опълчващ се на експоататорските класи и правещ ги за смях със своята превъзхождаща ги интелигентност. По романа на Костер дори имаше и филм – съвместна продукция на Франция и (забележете!) на ГДР. Прочитът на Даниел Келман обаче е съвсем друг. Тил е свободният човек. В онези времена (и това се заявява на няколко места в книгата) свободно скитащият човек е бил извън закона – всеки е можел да го ограби, набие или дори убие без юридически последици. Това е цената на свободата и хората от породата на Тил са готови с радост да я спасят. В края на книгата Тил откровено изповядва, че се надява свободата да го доведе до безсмъртие – нещо, в което неговият автор-йезуит е дълбоко убеден. Тил контактува с най-висшите аристократи на времето си, накрая дори е при свещения римски император, но статутът му на свободен човек му дава основание да се държи с всички тях като с парвенюта.
Книгата се чете леко. Книгата тегли към себе си. Аз, който си имам определено време за четене, дебнех всяка свободна минута да я взимам и да я чета. Това напоследък ми се случва рядко. Както всяка велика творба и „Тил“ може да се чете по различни начини. От една страна изисква непрекъснати справки в други източници, защото почти няма действащо лице, което да не е ярка историческа фигура, известна, разбира се, не с това, с което се появява в текста. Събитията са исторически, мизансцените са исторически. Но от друга страна „Тил“ може да се чете и като приказка, без да ни интересува историческия контекст и биографиите на прототипите. Така като деца четяхме „Тримата мускетари“, далеч преди да формираме познанията си по западноевропейска история. Впрочем действието в „Тримата мускетари“ се развива в същата епоха и с някои от същите герои (напр. Ришельо и принц дьо Конде) – младият д’Артанян се появява в Мьон, за да се изправи срещу опитния апаратчик Рошфор, точно седем години след началото на 30-годишната война, а пък действието в „20 години по-късно“ започва в годината на Вестфалския мир, в която свършва романът „Тил“.
Някой би завършил с клишето „всеки от нас е един своеобразен Тил“. Но тук следва въпросът: кои сме тия „ние“, от кои „нас“ всеки е Тил. Самотници, скитници, болезнено отговорни за решенията си, влюбени в истината и свободата. Да, Тил Ойленшпигел е най-големият лъжец – лъжец, влюбен в истината и свободата.