Айн Ранд, Атлас
TRIBUNE

Какво следва след лявата вълна?

от

Могъща лява вълна залива т. нар. „свободен демократичен свят“. Започва да го залива още след Първата световна война с Октомврийската революция в Русия. След Втората световна война става още по-осезателна, а можем да кажем, че побеждава след 1968, студентските стачки във Франция и оставката на Де Гол. Сякаш започва да се сбъдва пророчеството на Маркс, че комунизмът ще победи най-напред в развитите капиталистически страни. Нормално: комунизмът вирее най-добре там, където има изобилие от чужди пари за харчене.

Лявата вълна донесе идеята за социалната държава (welfare state), а за постигането на тази непостижима утопия се роди нуждата от някакъв нов вид тоталитаризъм. И левите умници започнаха да търсят формулата му. Откъде идваше и идва силата на левите умници? От демокрацията. От демокрацията и от това, че онези, които демокрацията масово овластява с избирателни права, са като цяло тъпи, лесно се лъжат и с охота вярват на красивите лъжи на левите умници. Левите умници са в изгодна позиция, в каквато са всички лъжци, защото докато хората на истината могат да говорят единствено истината такава, каквато е – приятна или неприятна, – то лъжецът може да говори каквото си пожелае. Това обстоятелство и развитието на медиите ражда популизма. А популизмът е универсалният език на който днешните политици говорят на избирателите си.

Очевидно това състояние на глобална лъжа, което тук наричаме „лява вълна“, не може да трае вечно. Въпросът обаче е докога ще продължи, колко дълго ще се задържи.

Ако се задържи много, ще стане някой нов тоталитаризъм с терор и всичко останало, дето ще се чудим какво да го правим. Ще трябва да го чакаме да се разпадне от само себе си и да бъде наследен от някаква боза със същите действащи лица, както се случи у нас през 1989. Но това ние с вас няма да го доживеем. Ако се задържи тоталитаризмът, за нас ще е до живот.

А белезите му вече са налице – ненавист към свободата на личностната изява, колективистични изблици, свръхдържава и свръхрегулация, омраза към собствеността на отделния гражданин, жажда за държавно преразпределение на всичко. Едно време баровец беше бизнесменът, сега е чиновникът – променят се даже ценностите.

Как стоят нещата у нас, в България? В България не се случва нищо оригинално, нищо изключително. Всичко, което виждаме тук, е блед отзвук на случващото се по света, с нищо не сме уникални. Нашите модни герои, героите на деня, не са нищо повече от треторазредни комици в голямата комедия на световното ляво. Те идват при нас с некадърните си номера, а народът ги гледа със зяпнала уста. Идват и разиграват някакви скечове, писани от другиго за друга сцена и за друга публика. Но що пък да не им мине номерът и тук!

Ние на световните процеси не можем да влияем, но можем да регулираме скоростта, с която прониква тяхното влияние. Затова е толкова опасно да се допускат до властта новите леви – защото те ще ускорят процесите на проникване на световното зло. Светът е ляв и комунистически, такива сме и ние, българите като цяло. Но понеже сме изостанали и мнителни, вкопчили сме се в своето класическо болшевишко ляво, което така или иначе е обречено, поради което новото глобално и либерално ляво – онова, което все още има мрачно бъдеще, – прониква по-бавно. Сега ще кажеш: „Но аз не съм такъв!“. Знам драги, но какъв си ти или какъв съм аз няма абсолютно никакво значение.

Затова модерното ляво е по-опасно от класическото – защото, за разлика от него, има бъдеще. Какво, колко дълго – това ние с вас няма как да знаем. Но все пак остава въпросът: а после какво? Когато един ден новото ляво се срине, компрометира се, изложи се и се окаже изхвърлено на бунището на историята, какво ще дойде на негово място?

Със сигурност нещо ще последва, защото махалото неуморимо се люлее от едната крайност към другата и обратно. И са щастливи онзи, които живеят във времената, когато махалото е по средата между двете крайности. Но да се върнем на въпроса: какво ще дойде, след като поредното ляво се провали? Според моето лично и необвързващо мнение има няколко варианта.

Вариант 1

Лявата вълна ни залива докрай поради отсъствие на нещо, което да я спре. Установява се пореден тоталитаризъм като в някоя антиутопия на Айн Ранд – първите му белези вече са налице. Липсва опозиция и трябва да чакаме, докато новият тоталитаризъм се саморазкапе, както стана със стария. Да чакаме също да паднат и силите, които го крепят отвън. Старите герои ще се прекостюмират, ще изтикат напред нови аватари с непознати лица и лъжлива претенция, ще трансформират собствеността и властта и ще започнат да се оглеждат за нови господари отвън, на които да целунат ръка. Играли сме го, не е да не сме го играли.

Вариант 2

Силна консервативна вълна. Подем на здравия разум. Култ към традицията. Известен романтизъм. Доверие към малцинствата (не етнически, а интелектуални). Това за малко да се случи в света. Тръмп стана президент, а консервативната десница за малко да спечели в Европейския парламент. Хубави времена бяха. Нагаждачите се писаха консерватори. Сега, като видяха, че тая няма да я бъде, отново са буйстващи либерали.

Завоят към десен консерватизъм е естественият, логичният развой на събитията. И може би именно защото е нормален, логичен и естествен, ще се окаже най-трудно осъществим. Хората не са научени да лекуват злото с добро. Лекуват го с друго зло. И сатаната доволно потрива ръце.

Вариант 3

Радикализация на крайната десница. Фашизъм и терор. Занижена търпимост към сексуални и етнически малцинства, мигранти и неформали. Глобализмът ще отстъпи на национализма. Тогава днешните най-шумни либерали ще бъдат първи нацисти и отново ще са субект, а не обект на терора. При този вариант ще се появят камионетките, дето толкова плашат Евгени Дайнов, но те ще се появят и при първия. Разликата е кого ще возят.

Интересно дали тогава ще се разпадне Европейският съюз. Първосигналният отговор е „да“, но не вярвам. Все пак у хората ще остане някакъв инстинкт за самосъхранение. Съюзът ще остане, а пък антиглобализмът ще се смени не толкова от национализъм, колкото от нещо като расизъм и европейски шовинизъм. И това може би няма да е чак толкова лошо – поне не и докато не се изроди в собствената си крайност и покрай сухото не започне да гори и суравото.

Третият вариант има два подварианта – по-социален (като италианския фашизъм) и по либертарианско-капиталистически (свободна конкуренция: да пребъдат силните, а слабите да мрат). По-вероятно е да се осъществи вторият, но при строги ограничения за транснационалните корпорации, защото при тяхното участие всяка конкуренция е безсмислена. Така че в крайна сметка пак няма да е съвсем свободен капитализъм. Ще имаме нещо като държавно гарантиран капитализъм, което вече само по себе си буди притеснения.

 

И сега идва най-важното: можем ли с някакви свои целенасочени действия да направим така, че след краха на лявото, да се осъществи средният вариант? Може ли след злото да дойде добро, а не друго зло? Историята показва, че не може, а Църквата учи, че това ще стане, едва след Осмия ден, когато светът бъде пресътворен и се установи съвършената форма на обществено устройство – Царството Божие. Ние вярваме в това, но също така вярваме, че и дотогава можем да извоюваме справедливи форми на устройство на живота си. Дори знаем как да стане. Знаем как може да се осъществи вторият вариант – онзи на дясното и консервативното. Лошото е, че не се вижда на хоризонта политически субект, който да го осъществи. Хищният глобализиран ляв свят задушава всяко движение още в неговия зародиш. Левият свят притежава медиите, банките и институциите, включително и репресивните. Дори и да се появи нещо ново, някой „нов десен проект“, той не се развива до нещо повече от гърчав ембрион. Левият свят дори е направил така, че словосъчетанието „нов десен проект“ да звучи несериозно и да предизвиква смях.

Така или иначе, след лявата вълна трябва да дойде нещо и то ще дойде. За мнозина ще е неприятно, за други ще е облекчение и глътка свеж въздух. Поне докато не се опорочи на свой ред и не започнем да се питаме него пък какво ще смени.

И тъй от смени към смени, от провали към нови провали си върви времето. Върви към близкия си край. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За TRIBUNE

Може да харесате и: