Какво става в главата на Българина
в. "Труд"

Какво става в главата на Българина

от

Какво става в главата на Българина – оня, косматия, самотен и баснословен герой, дето си го знаете? Това един Господ знае и стари жèни. Но пък никой не ни забранява да спекулираме или да теоретизираме, ако предпочитате да се изразяваме на старогръцки, вместо на латински.

Какво става в главата на Българина? Това едва ли някой го знае, но всички с периферната си нервна система усещат, че нещо не е наред. Че, най-общо казано, нещата не са такива, каквито си ги въобразяваме или каквито ни се ще да бъдат. Това е много хубаво, защото означава, че когато си мислим, че Българинът е лош или че е виновен за нещо, ние пак си въобразяваме, а той, Българинът, всъщност не е нито лош, нито виновен.

Откъде ни идват тези мисли? При последните избори у нас на първи тур избирателната активност беше 44.94%. На втори тур – 39.87%. Нека приемем първото число за меродавно, защото, види се, това са всички хора, които са пожелали да споделят мнението си чрез гласуване. На втория са по-малко, защото мнозина от онези, чийто кандидат не е стигнал до балотаж, просто не са излезли да гласуват, което е и по-достойната позиция.

Следователно 55.06% от избирателите не са пожелали да споделят какво им е в главите. Този процент става още по-голям, ако прибавим и всички онези, които са отишли да гласуват не от сърце, а от страх, принуда, омраза и т.н. Колко са те? Може би половината, а може би и повече. Но нека бъдем предпазливи и да приемем, че са 1/3 от всички гласували. Тоест 59.92% (но не по-малко!) са онези избиратели, които не са споделили политическото си мнение. Или иначе казано, ако право на глас имат 6 038 622 души, то не знаем какво се случва в главите най-малко на 3 618 342 от тях. Най-малко.

Не е чудно, че при това положение, каквото и да кажем за българската душа, рискуваме да не е вярно. Рискуваме също така да обвиним Българина (оня, дето си го знаете) за нещо, за което не е виновен. Съжалявам, че може би ще разочаровам всички онези, които живеят за да обвиняват другите, но това е положението.

Знае се, че живеем на кръстопът, на какъвто разумните хора дори не пикаят, и мисленето ни е продукт на поне три влияния: османско, руско и западно. Картината става още по-сложна от обстоятелството, че тези влияния невинаги са ясно разграничими едно от друго. Нещо повече: малцина са българите, за които можеш да кажеш: ето, този е османски, руски или западен тип. Всичко е омешано. Дори и русофилите, дето се събират на язовир Копринка, и те не са „руски тип“ в изчистен вид, и те носят османски и западни черти в мисленето и характерите си.

Според мен обаче типовете могат да се сведат до два: имперски и национален. Имперският тип светоусещане е нашето богато византийско наследство. Какво е Османската империя? Това е ни повече, ни по-малко една Византия, която недалновидно е пропуснала възможността да стане православна. Ако султаните бяха станали православни (не един от тях е рожба от смесен брак между турчин мюсюлманин и християнка – византийка или българка), ако бяха приели православието за държавна идеология, то Византия щеше да продължи славната си история с нова, османска династия, както е имала арменска, арабска, тракийска, исаврийска, македонска и т.н. Уви, тази далновидност не е била проявена и това дава основание на Русия да претендира за приемник на Константинопол и за Трети Рим. Доколкото руснаците се правят на византийци, без да са, а турците са, без да се правят, дотолкова и имперското влияние върху българското светоусещане е едно – византийско.

Националистическото влияние е западно. То е гласът на епохата, на Мацини и Гарибалди, на Раковски и Левски. Идеята за нацията, съставена от граждани, идва, за да отрече досегашната монархическа (включително и имперска) идея. С националното мислене идват и идеите на демокрацията, които го превръщат в официално за модерните държави. Но у нас историческите процеси се развиват с голямо закъснение и старият имперски мироглед силно конкурира новия демократически.

Картината се усложнява допълнително и от това, че в ново време западното демократично, републиканско и либерално светоусещане е силно белязано от протестантизма, който не признава неписаните закони в човешките взаимоотношения, а издига в култ само писаните, за да се стигне до абсурда да говорим за върховенство на закона, вместо за върховенство на правото (правдата). Тази теза е на Тома Биков (поне в негови съчинения съм я срещал) и донякъде на Екатерина Михайлова.

Имперското и националното влияние са не само различни, но и по много въпроси крайно противоположни, така че човек, обременен и от двете, лесно може да изпадне в сложни ситуации със самия себе си. Вижте как е разкъсано българското общество в оценката си за войната между Русия и Украйна! Тази война, освен сблъсък между Изтока и Запада, е и конфликт между страна с типичен имперски мироглед и страна с типичен национален мироглед. Затова и у нас събитието се приема толкова болезнено – защото същия конфликт носим и ние в умовете си.

Очевидно е, че борбата между едното и другото вътре в главата на Българина никога не свършва. Ясно е, че съществуват лики и безлики сили, които имат интерес едно от двете трайно да победи. А това ще стане, когато хората като цяло и всеки един човек поотделно бъдат подложени на масирана зверска индоктринация.

Има едно от първостепенна важност условие да бъде приложена успешно която и да е индоктринация. Това е истината да бъде убита.

Най-сигурно истината се убива чрез лъжа. Има и други начини, но лъжата е най-ефикасният. Най-яркото доказателство за похода срещу истината са неистовите злобни атаки срещу Църквата – такива нямаше и по времето на комунизма, поне не и у нас, при целия плам на атеистическото възпитание и пропаганда. Само за няколко поколения тази комунистическа и свръхкомунистическа пропаганда, както се оказа впоследствие, проми човешкия мозък дотам, че някакъв гений от социалните мрежи мъдро заключи: „Отдавна се знае, че религията е обида за интелигентността“, с което постави своята интелигентност над тази на Платон и Аристотел, на Иоан Златоуст и Тома Аквински, на Кирил и Методий, на патриарх Евтимий, на Борхес и Достоевски, на Паскал и Бах. Постави я и окото му не мигна.

Из ония дни десетки, може би и стотици хора споделиха снимка на св. Синод с Делян Пеевски и Йордан Цонев. Нито един не посочи от къде е взета снимката, по какъв повод е направена и какво отразява. Вместо това се получи нещо като импровизиран фестивал на остроумието и гражданския гняв – духовити коментари, шеги и закачки, афоризми, сръчно и несръчно формулирани изсмукани от пръстите граждански позиции. Всъщност снимката е илюстрация към новина в сайта на Патриаршията и увековечава среща, поискана от Делян Пеевски в качеството му на председател на ПГ на ДПС и от Йордан Цонев като председател на Бюджетната комисия. Синодът би приел среща и с всеки друг председател на парламентарна група, чудо голямо! Но омразата, омразата беше неистова.

Има хора, на които Делян Пеевски действа като червено на бик. Не го познавам, не знам що за човек е. Но най-ярки в яростта си са онези, които от 2019 изчегъртват Бойко Борисов и покрай него „статуквото“ като цяло, начело с #КОЙ? (Пеевски). Нищо, че в момента Борисов им е коалиционен партньор и управляват заедно. Нищо, че Делян Пеевски им е почти официален началник. Те го изчегъртват!

Друг абсурд. „Жълтопаветници“ от калибъра на Антоанета Цонева от Разград и Ивайло Мирчев от Добрич неуклончиво поискаха оставката на вътрешния министър в тяхното си собствено правителство, с чието лого („Кабинет Денков“) кичат пиар фотографиите си. Оставката на министъра официално поиска и цялата им партия. Това ми напомня на онзи момент при управлението на Кирил Петков, когато управляващото мнозинство излезе на протест срещу опозицията. Всичко това се нарича неконтролируем ексхибиционизъм.

Така става, когато всичко е идеология, когато всичко е индоктринация. А Българинът – оня самотният и космат, дето си го знаете, баснословният герой на нашето време, – се къпе в цялата тази идеология и после подскача на един крак, защото му е влязло в ухото. Но какво става в главата му, продължава никой да не знае. Там бушуват византийски страсти, леят се православни химни и звънтят гарибалдийски лозунги. Там модерността се препъва о класиката и тънката фасада на демокрацията опасно потреперва на вечерния ветрец, полъхващ откъм Картаген, който със сигурност трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд“

Може да харесате и: