Голямото сърце на Делян Пеевски
в. "Труд"

Голямото сърце на Делян Пеевски

от

Едно сърце, което може да вмести с обич в себе си едновременно лидерите на първата и втората политическа сила, наистина ще да е доста голямо.

„В приятелски, политически смисъл и двамата (Бойко Борисов и Кирил Петков)
са ми много близки. Много ги обичам“.

Това казал Пеевски в Парламента. Възхитителен е Пеевски със своята откровненост. Наистина в ДПС винаги са обичали всички, с които могат да участват в някаква властова формула. От зората на демокрацията е така.

Ако приемем, че изборите са честна и преди всичко принципна (ако не съвсем честна) игра; ако приемем, че наистина са съревнование на идеи и политики, то трудно можем да си представим друг вариант освен този първата политическа сила да е на власт, а втората – в опозиция. Първата ще прокарва идеи, с които втората не е съгласна и никога, при никакви условия не би се съгласила, а втората ще следи първата да не краде много и ще чака да удари нейния час, когато да прокара своите идеи, в които е до смърт убедена.

Картинката при нас обаче е друга. Първата и втората сила си имат правителство, а „балансьорът“, който трябва да ги следи, да бъде опонент и на двамата, ги къпе в любов. Затова, както няколко пъти съм казвал и няма да се уморя да повтарям, проблемът на нашия политически живот е, че няма опозиция. Управлява нещо като картел от фирми, които хладнокръвно си разпределят пазара (властта) според всяка следваща конюнктура.

Забележително е случващото се в Общинския съвет на София. Миналата седмица там проблесна, макар и мимолетна, нова масова сглобка, по-монолитна от правителствената. За председател избраха някакъв напълно случаен (поне на пръв поглед) човек из редовете на ППДБСС+ – някой си г-н Цветомир Петров. За него гласуваха ГЕРБ-СДСС, ППДБСС+, БСП (NB!), „Синя София“ с Вили Лилков (за който е забравил: това са моите хора), Карлос Контрера, за когото в СОС важи „ВМРО – това съм аз!“, и няколко общински съветници от „Възраждане“, които в мига, след като са подкрепили „статуквото“, са били изхвърлени. „Възраждане“ много разумно държи да е категорична опозиция и, помнете ми думата, ако останалите не се стегнат и не покажат някаква автентична физиономия, един ден „Възраждане“ ще управлява.

ИТН вероятно са подкрепили своя си кандидат, което обаче не попречи в крайна сметка и те да получат едно председателско място в комисия и така пълният, завършеният портрет на картела се очерта.

Откъде се роди тази сплотеност, откъде дойде това единомислие у всички? Възможните отговори са два:

  1. Или всички са проявили зрялост и са си казали: „Стига простотии! Дайте поне да почнем да работим, да видим какво ни свързва, пък после да търсим какво ни разделя!“;
  2. Или са се стреснали, защото това беше последният им, осми опит преди предсрочни избори за общински съвет, а на едни предсрочни избори я камилата, я камиларя. И този път са си рекли: „Чакайте, бе! Два милиарда бюджет са това, бре ей! За всички ще има! А без хич?…“.

Всъщност новоизбраният временен председател Цветомир Петров не е кой да – той е емблема, алегория, символ на настоящата политическа ситуация у нас. Няколко медии публикуваха (една и съща) биографична справка за него. Оказва се, че човекът е бил мениджър и консултант в разни частни компании, после оставя частния сектор и отива в публичния – областна администрация и министерства, – където се занимава предимно с обществени поръчки. През 2022 прави пореден скок, този път от публичния сектор в политиката – влива се в редовете на „Продължаваме промяната“. През 2023 е избран за общински съветник от ППДБСС+, а през 2024 става временен председател на СОС. Това, което едната и съща биография в няколкото медии не съобщава, го съобщава Кристиян Шкварек в качеството си на нещо като „инсайдър“: „С избрания днес председател на СОС бяхме едновременно в листата на ВМРО за евроизборите през 2019“, пише Шкварек. И се пита (питаме се и ние) как става тоя номер от краен (или безкраен по Симеон Радев) националист да станеш безкраен глобалист или според комунистическата лексика – интернационалист. Но пък щом днес хората с лекота сменят дори биологичния си пол, защо да не сменят и идеологическото семейство.

И в това няма нищо лошо. Човекът не иска да е социалист или националист. Човекът иска да е депутат или в краен случай общински съветник. И преследва тази цел с всичките си дарби, защото това е истинската му цел, а не да изтрие сълзите на вдовици и сираци. В този смисъл той дори е достоен за възхищение, нежели за отвращение. Мнозина са така. Верни на футболните клубове, на цветовете и емблемите, на песните и шалчетата са феновете, но не и професионалните футболисти. Професионалните футболисти играят там, където ги отведе съдбата и икономическата логика на тяхната професия. При професионалните политици е абсолютно същото и няма защо да ги наричате номади с цялото презрение на нравствената си висота. Още повече когато са принудени да градят кариерите си в един свят, където съревнованието на идеи е мъртво и доминира един единствен мироглед – материалистическият, – към който се придържат всички, за да си нямат главоболия.

С две думи и у нас, както навсякъде другаде из бившия християнски свят, политиката се изродила, демокрацията е запазила само името си и някакъв блед, вече митологизиран спомен от първоначалната си същност. Преди беше важно какво ще се прави, накъде ще се върви, а сега вече никого не го е срам открито да признава, че значение има не какво ще се прави, а кой ще го прави; не къде ще иде автобусът, а кой ще го кара. Защото автобусът отдавна е само един, една е и линията, а надвикването е само за това кой ще покаже по-добър шофьор, кой ще се задържи по-дълго зад волана, за да продава билетчетата.

Като гледаме какво става в Общината – как месеци след изборите няма председател на съвета и бюджет, как накрая след цели седем скандални опита, та чак на осмия успяха да изберат някакъв, дето не се знае какъв духовен облик ще придаде на институцията, но пък ще помогне да се приеме бюджетът и да започне договарянето с подизпълнителите от станалите вече безобразно много обръчи, – като гледаме всичко това, не може да не се изпълним с мрачни предчувствия за следващите избори, каквито и когато биха били те.

Първите намеци вече се появиха. Бойко Борисов, който от време на време иска да изглежда като опозиционер, за да се плъзнат по повърхността му всички негативи като капки вода по патешка перушина, заплаши, че може да предизвика предсрочни национални парламентарни избори заедно с европейските, ако не се изпълни единственото му условие за Ротацията, а именно Мария Габриел да стане министър-председател, без да губи позицията си на външен министър.

Смешно. Николай Денков подскочил нервно при това условие (едва ли го е направил от свое име) и казал, че ПП също държи много на Външно, за да се чувал гласът на ПП по света. На което Борисов отвърнал, че едно министерство служи да се чува по света гласът на народа, на правителството, на държавата, а не на една от партиите, дори и рейтингът ѝ все още да не е паднал под бариерата за влизане в парламента. Не мога да разбера какъв е тоя зор за Външно и от двете страни! Или пък мога? Дали Външно не е онзи канал, по който властниците ни поддържат връзка със задграничните си покровители и сега и двете части на сглобката да се ревнуват взаимно и да се съревновават за благосклонността на един и същ покровител? Важен канал, носещ междувременно и съвсем малко вътрешни черни точки.

Каквото и да е, следващите избори обещават да повторят в много по-голям мащаб безпомощните циркове, на които се любувахме през последните месеци в Столична община. При това положение какво да правим ние, простите граждани? За жалост, няма какво да направим, освен да не изгубим здравия си разум и да го съхраним за по-добри времена.

И последен съвет към всички политически субекти в етап на развитие и особено към КОД, симпатиите ми към които не са тайна: гледайте „Възраждане“ и правете като тях! Дори да има опасност да останете маргинали в продължение на години, не погубвайте физиономията, с която сте излезли пред хората и по която искате те да ви разпознават. Не се размивайте в общия поток, не се обезличавайте. Не се надпреварвайте за местенце в голямото и любещо сърце на Делян Пеевски.  Ще дойде и вашият час и то дори може би по-скоро, отколкото изглежда (в тази връзка „Синя София“ може би не трябваше да пее в хора на всички останали, но те си знаят).

Защото ние хубаво ще разрушим Картаген, ама нали на негово място трябва да дойде нещо друго? Какво ще дойде на мястото на Картаген, който така или иначе трябва да бъде разрушен?…

За в. „Труд

Може да харесате и: