Остра нужда от нормалност
в. "Труд"

Остра нужда от нормалност

от

Преди няколко дни брюкселският сайт The European Conservative излезе с тревожен материал: в навечерието на изборите за Европейски парламент марксистко-ленинска партия със силна ислямска избирателна база е на първо място в град Брюксел. Партията (а именно Работническа партия на Белгия), която е не само комунистическа, но и маоистка[1],  води пред всички останали с 21% и то благодарение на мюсюлманите ­– араби, афганистанци и пр. Комунистите-маоисти са грабнали сърцата на тези изконни белгийски гласоподаватели с антиционизма си, с горенето на чучела на евреи и подкрепата за кланетата на Хамас.

Не знам. Това маоистка (ултракомунистическа и болшевишка) партия да води в проучванията преди изборите за Европейски парламент и то в Брюксел, в сърцето на Европа; да води, подкрепена от знайни и незнайни, законни и незаконни мигранти от ислямския свят; да води на базата на призиви за драстично насилие – това само на мен ли ми се струва леко ненормално?

Европейските избори хлопат и на нашата врата, но ние сякаш не им обръщаме достатъчно внимание, омотани в сглобки, мумурандуми, некоалиции, ротации и всякакви подобни форми на извратено политическо битие. И не си даваме сметка, че случващото се по света се отразява драматично на случващото се у нас. Нещо повече, случващото се в света предопределя и доминира случващото се у нас, защото ние не сме от тези, които дават тон на другите, а по-скоро попиват от тях. Слава Богу, с голямо закъснение!

Вижте, на предишните евроизбори за малко да се обърне палачинката, за малко махалото да се люшне в другата посока, но здравите либерални неомарксически сили отново надделяха. И като резултат у нас се пръкнаха Кирчовци и Кокорчовци и се въдвори цялата тази лудница, от която се чудим как да излезем. И то даже не е и лудница, защото лудницата носи известен нюанс на невинност, на безобидност. Понеже в нашата компания ежедневно ни се налага да работим със статистически данни, мога да ви уверя, че положението е ужасяващо, съвсем не е такова, каквото се вижда от птичи поглед, а с това, което се представя от медиите, няма нищо общо.

Затова на идните евроизбори трябва да се внимава много, да се подходи с мъдрост или както е казал другарят Феликс Едмундович – с хладен ум, чисти ръце и горещо сърце. И тук отново опираме да идеологиите или иначе казано – до мирогледа. За мнозина разговорите за идеи са отвлечени, направо ала-бала, но дали всички си дават сметка колко важен е мирогледът за изборите, които правим ежедневно? Безспорно най-неотложни са въпросите, свързани с качеството на живот и с елементарни неща като свободата и справедливостта. Но мирогледът също има значение. Голямо значение. Нима според вас не определя решенията ви това дали смятате Земята за кръгла или плоска? Дали човекът се ражда добър или зъл?

Ако приемем, че в момента положението в Европа не е съвсем нормално, за което има немалко крещящи индикатори, и ако също така отчетем, че господстващата идеология е либерализмът, то едва ли някой ще ни укори, ако заключим, че този либерализъм, точно този, е и източникът на ненормалността. И след като той е източник на ненормалност, лечението с нормалност би следвало да се очаква от страната на консерватизма.

Когато наблюдаваме европейското бъдеще от националния си чардак, нека не мислим толкова за родните си политически партии и за родните пародии на политически партии, а да се обърнем повече към идеологията и мирогледа. Бездруго и на нас, както и на всички останали европейци, ни е нужен повече консерватизъм, ако искаме да подадем глави от серовонното блато на левия либерализъм. Но какво значи „консерватизъм“, какво значи „консерватизъм“ в България. И даваме ли си сметка колко е комплициран този въпрос?

Общоизвестно е, че консерватизмът се превръща в кошмар за политолозите, всеки път когато се опитат да го дефинират. Сякаш консерватизмът не се поддава на определение. Но почти всички са единодушни, че той е много повече мироглед, отколкото идеология. Консерватизмът е начин на мислене. И ако ми позволите за нуждите на нашата беседа да определя този начин на мислене с една единствена дума, нека тя да бъде „нормалност“.

Признайте, че нормалните хора си личат отдалеч. Те не са индоктринирани, не са напудрено любезни, толерантни и политически коректни, не се кланят на буквата на закона, неглижирайки неговия дух. Това ги прави скептични, често пъти предпазливи и пестеливи на емоционални изблици – с една дума: прави ги консерватори в най-общия смисъл. Но можем ли, както за българите казваме събирателно „българина“, за консерваторите да кажем събирателно „консерватора“? Не, не можем. Защото консерваторите, нормалните хора са различни, както са различни и видовете нормалност.

Аз поне различавам четири вида български консерватори. Най-напред това са религиозните хора, защото е невъзможно да вярваш в Бог и да бъдеш либерал или демократ. А пък ако приемем за консервативно традицията и стародавното, то има ли по-старо учение, неопровергано и непровалило се, от християнството? Нека наречем тези хора автентични консерватори, защото са такива, без изобщо да настояват да ги описват с тази дума.

Следващият вид консерватори са класическите. Това са хора, притежаващи някаква политологическа култура в рамките на общата си култура. Те изпитват нужда да се самоопределят като някакви и като такива да се представят пред другите хора. Чели са политическа история, познават развитието на консерватизма и са преценили, че припознаването на неговите ценности и неговия начин на мислене ще ги легитимира достатъчно категорично.

Третият вид консерватори нека наречем шумни. Това са националистите и патрЕотите, които понякога преекспонират външните белези на това, от което се възхищават или с което искат да ги идентифицират – национални трибагреници, носии, фолклор, портрети на националреволюционери и т.н. Тяхното поведение, техните убеждения са израз на естествената реакция срещу глобализма на либерализма. Националистите търсят идентичността си там, където глобализмът иска да ги обезличи. И също така вярват, че народът, нацията е много по-естествена (нормална) общност от целокупното и абстрактно човечество. Макар първоначално да са били антагонисти, днес националистите безапелационно се числят в консервативния лагер. Там се опитват да се числят и либертарианците, но да не губим сериозност!

И накрая, четвъртият вид консерватори са естествените. При определени условия към тях можем да причислим и автентичните (религиозните), защото едва ли има естествен консерватор, когото, ако го попиташ какъв е, ще отговори: „консерватор“, или пък ако го питаш дали се чувства консерватор, няма да махне с рака и да каже: „абе я ми се разкарай от главата с тези глупости!“. Естествените консерватори са хора с най-различни интереси, като общото между тях е, че интересите им са достатъчно интересни, та да имат нужда да се занимават и с нещо друго. Тук ще намерите отдадени професионалисти, талантливи творци, хитри бизнесмени, изнежени безделници. Всичко може да намерите с изключение на надъхани активисти. За естествените консерватори нормалността е не втора, а първа природа. Те не взимат решения по шаблон, а според всеки конкретен случай в съзвучие със съвестта си.

Ако този, последният принцип – да се взимат решения не по шаблон, а според конкретния случай в съзвучие със съвестта, – се приеме не на шега от властимащите и властупражняващите, тогава, както пее Богдана Карадочева, ще бъде такъв живот, че само си викам „дано“. А всъщност именно това е консервативният принцип, принципът на нормалността.

Не унивайте! Нормалните хора все още са много повече от ненормалните, нищо че ненормалните с крясъците си създават илюзията, че е точно обратното. Така че на предстоящите скоро избори за Европейски парламент не всичко е загубено. И не забравяйте: независимо от това какво ви разправят ненормалните, нормалните хора нито искат Европейският съюз да се провали, нито искат да се разпадне, нито искат България да излезе от него. Да идем с тези мисли на евроизборите, пък ротациите и сглобките няма да ни избягат. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

[1] Мао е съгласен с концепцията на Сталин за изостряне на класовата борба след премахването на капитализма.

За в. “Труд”.

Може да харесате и: