Такава покруса не е изпепелявала страната ни може би от подписването на Ньойския договор, когато Стамболийски си счупи писалката – новият ни боен самолет, дето го чакаме от петнайсетина години (поне аз съм се изказвал по въпроса за изтребителите още в 2013), гордостта на нашата авиация и кошмарът за войнолюбивите ни съседи, аероплана, дето го посрещнахме на четири крака с хляб и сол като братушките в онова стихотворение на Дядо Вазов, няма да лети на ежегодния Гергьовски парад. Няма да лети, защото е счупен (макар че официално не е) и не разполагаме с необходимата резервна част, с която трябва да заменим онази, която официално не е счупена.
Питал съм се с моята цивилна глава защо ни беше тази покупка? Защо ни е един, защо са ни два, защо са ни пет или шест изтребителя за луди пари, когато най-близкият потенциален враг разполага със стотици – Гърция с 227, а Турция с 245? Та нали ако вдигнем един изтребител, другите ще вдигнат два и ще го свалят за минути? Нали ако вдигнем шест изтребителя другите ще вдигнат 12 и ще свалят нашите, преди да сме дали тон за марша на военновъздушните сили? И всичките луди пари в бесен водовъртеж ще се оттекат в кенефа.
Знам, знам. Въпросът беше риторичен. Просто по ходатайството на американското правителство едни американски фирми трябваше да вземат едни пари, за да се случи нещо съвсем друго на дипломатическия фронт. И аз не знам какво, пък и не ме интересува особено. Но защо (и този въпрос вече не е риторичен!), защо беше целият този безумен пиар около самолета? Защо беше целият този шум, дето е съизмерим само с шума около внезапната кончина на папата? Абе замълчете, бе! Абе трайте си, бе! Вземете си придобивката, приберете я в някой хангар и не разлайвайте кучетата. В пиара е много по-майсторско да умееш да мълчиш, отколкото да говориш. А най-майсторско е да не допускаш да се случват случки, които да те принуждават да мълчиш или да говориш. Питайте, ще ви обясня.