Каква по-хубава тема на Лазарова събота в навечерието на Вход Господен, мили мои кръщелници, от смъртта! Единственото всеобщо събитие, от което никой досега не е избягал. Смъртта и умирането обаче не са едно и също нещо и именно с това ще се занимаваме днес.
Каква е разликата между смъртта и умирането? Смъртта е случка, а умирането е процес. Както изваждането на болният зъб е случка, докато ваденето му е процес. След изваждането се чувстваме сравнително добре, особено докато не ни е пуснала упойката, но ваденето винаги е гадно, особено когато упойката не те е хванала. Всъщност страхът от смъртта и страхът от умирането си приличат по това, че и двете са страх от болка с уговорката, че мъката, тъгата също е вид болка.
По отношение на представите си за смъртта хората се делят на две големи групи – такива, за които смъртта е абсолютен край и изчезване, и такива за които не е. За първите смъртта не е страшна, защото е небитие, а в небитието няма абсолютно нищо, дори и страх. Най-вече няма наблюдател. Някои от тези хора се страхуват, че една абсолютна смърт, един абсолютен край ще им отнеме всичко, което са обичали, но са глупави, защото когато им се отнеме, вече няма да знаят, че им е отнето.
Смъртта като състояние може да е страшна единствено за онзи, който я разглежда като начало на нещо ново и непознато. Тогава към страха от болката се прибавя и страхът от неизвестното.
Страхът се подсилва и от често срещаното в повечето култури схващане, че задгробните състояния са две – блаженство и страдание – и зависят от поведението на личността в онзи относително кратък (на фона на вечността) период, през който е била облечена в материя и се е подвизавала в мѝра сего. Тоест страхът от неизвестното е неяснотата дали ще прекараш предстоящата вечност в блаженство или в страдание, а страхът от болката е когато нещата се очертаят така, че вероятно ще я прекараш в страдание. Това в най-общи линии, скъпи кръщелници, според мен – вашият непотребен кръстник – е страхът от смъртта. Страхът от умирането обаче може да приеме по-разнообразни форми. Да разгледаме по-очебийните от тях.
„Страхувам се да умра и да се разделя с всички, които обичам“.
Индивидуалният материален свят на човека е населен с определени същества – роднини, гаджета, приятели, по-близки и по-чужди, по-симпатични и по-противни, по-интересни и по-скучни, по-полезни и по-вредни. Когато тръгна да умирам, всички тези образи на хора или ще избледнеят, или ще се променят по неочакван начин и вече няма да същите, защото няма да ги свързвам с това, с което съм ги свързвал досега. Иначе казано – страхувам се от осиротяването в процеса на умирането, а не толкова от евентуалната самота след смъртта, за която ще се кахъря, когато му дойде времето.
„Страхувам се от болките, които ще изпитам в процеса на умирането“.
Умирането може да бъде много болезнено. Някои си отиват в мъки, но други сякаш не разбират – толкова бързо и неусетно се случва при тях, – а трети си отиват в блаженство. Потърсете посмъртния портрет на Достоевски от Иван Крамской и вижте изражението на лицето на покойника.
Знаете какво се пее в края на ектенията, кръщелници мои: „Християнски безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот и добър отговор пред страшния Христов съд от Господа да просим“. Тази молитва също е израз на дълбоко вкоренения страх от умирането.
„Страхувам се, че ще умра внезапно“.
За тези, за които смъртта е абсолютен край, внезапното умиране не е лошо, защото докато разберат какво става, всичко ще свърши и повече нищо няма да става, поне за тях, доколкото и „тях“ вече няма да има. За другите обаче, за нас с вас, скъпи кръщелници, внезапната смърт е бедствие, защото вероятно ще си отидем, преди да сме се покаяли за всичко, преди да сме изповядали всичко и преди да сме приели последното причастие като „гориво“ по пътя от тленния към вечния живот. Затова и в молитвите си към Богородица казваме: „Избави всички, които с вяра Ти се молят, от греховни падения, от пакости и зли човеци, от всякакви изкушения и скърби, от нещастия и внезапна смърт“.
Страх от смъртта и умирането на близък човек
Един свещеник, когото обичам и уважавам и който според мен, а и не само според мен, е един от най-добрите живи православни проповедници, нарече смъртта на най-близкия изпитание на изпитанията. И като казвам „най-близкия“, имам предвид онзи, който е бил по-важната част от теб, когото си обичал повече от себе си, който е изпълвал целия ти живот до най-дребните дреболии, когото все още виждаш, накъдето и да се обърнеш и когото все още чувстваш, докосвайки се до всичко, което е докосвал. Не всеки си има такъв човек. Този, който е сподобен с това щастие, вкусва рая и абсолютната, съвършена, небесна Любов още тук, но когато другарчето му си отиде, все едно акула го е отхапала на половина през кръста. Болката е велика и мнозина я предусещат от рано, още преди смъртта да ги е разделила с любимия, и плачат, само като си представят какво би било. Ето това, мили мои кръщелници, е най-големият страх от смъртта и умирането – страхът от мига, в който другарчето ти ще си замине. А когато този миг настъпи, страхът се превръща в болка. Светът се превръща в болка. Пространството и времето се превръщат в болка.
Но пък както страхът се е превърнал в болка, така може би някой ден болката ще се превърне в надежда. Защото, както каза същият онзи свещеник: „хората не се събират за години, а за вечността“. Заради нашата любов и нашите молитви, мъртвите ни живеят в обиталища, по-добри от нашите. И ни чакат. И раздялата ни е кратка, съпоставена с вечността. Докато сме разделени, нека се молим за починалия си и да се надяваме, че и той ще се моли за нас, за да бъдем заедно във вечността, а не той на едното място, а ние на другото или обратното. Адът е предотвратим с покаяние и молитви. Мъртвите не могат да се каят, затова остават само молитвите – нашите за тях и техните за нас.
Никога не правете тази смъртоносна грешка да се молите вие да идете в рая, а грешниците да идат в ада, нито пък се услаждайте с видения и мечти как ще злорадствате, когато след Съда вие тръгнете нагоре към Царството Божие и видите как някой гад, когото сте познавали, тръгва надолу към преизподнята. Молете се за всички хора! Най-голяма полза ще имате, ако намерите нравствени сили да се молите искрено за онези, които са се отнесли лошо с вас. Грешниците имат повече нужда от вашата молитва, отколкото праведниците. Молете се за целия свят! Представяйте си, че Бог е сътворил само един човек, носител на природата „човечество“, и това сте вие. Не забравяйте какво казваше Дмитрий, братът на стареца Зосима от „Братя Карамазови“: „Всеки е виновен за всичко пред всички“. Молете се за всички хора така, сякаш греховете на всеки от тях са ваши грехове. Молете са за всички, за живите и за мъртвите, защото всички сме една църква, едно тяло и един организъм.
В крайна сметка, кръщелници мои, се оказва, че и чувствата, свързани с умирането и смъртта, са триада, както и много други неща (напр. „теза-антитеза-синтеза“) – страх-болка-надежда. Когато болката стане факт, страхът от това, че ще настъпи, отстъпва мястото на надеждата в това, че ще премине.
И нека завършим с думите на св. ап. Павел: „Не искам, братя, вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда. Защото ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него“ (1 Сол. 4: 13).
Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, дори това да е собственото ни материално тяло.
За в. „Труд“.
