Сигурен съм, че до няколко години, а може би само до няколко месеца или седмици, ще се появи и българският Толкин. Защото у народа се трупа носталгия, която втасва, набухва, набъбва и чака своя певец. Това е тъга, силна като тъгата по времената на елфите и джуджетата, когато велики магьосници са кръстосвали друмищата, за да сразяват дракони и да вършат други чудеса. Само че нашата не е мъгливата Толкинова носталгия по незнайни земи и древни времена, а по конкретните времена на Тодор Живков. И колкото повече се отдалечаваме от тях, в толкова по-приказна мараня се обвиват те.
Това са времена на невиждана справедливост, равенство, братска обич между хората и непрестанно очакване на комунизма, по време на което социализмът непрекъснато се превръща от развит в реален и обратно. Времена, прочистени от всякаква частна собственост, караща хората да се държат един към друг като вълци.
Така вижда тези времена г-н Михаил Миков или поне очаква да му повярваме, че ги вижда така. На пресконференция тази седмица по повод размириците с циганите в Орландовци той каза, че преди 10 ноември не се е говорило за интеграция, но циганите са имали работа, не са били неграмотни и не е имало болести в гетата (от което разбираме, че все пак гета е имало и тогава). Статистически това може и да е така. Макар че в онези времена циганите трябваше да ходят в специални училища, където се правеха, че им преподават нещо, а пък те бягаха, криеха се и повтаряха първо отделение, докато не се оженят и не спрат да ходя въобще. Макар че в онези времена народната милиция не им даваше да се мяркат много-много из по-представителните градски части, проверяваше ги старателно и ги прибираше да ги „посъветва“ на четири очи. Да, осигуряваше им се работа, най-малкото в строителни войски – специално създадени за „малцинствата“. Осигуряваше им се работа и в един вид предприятия, наречени тухларни. Тогава съм виждал такова предприятие, сега не знам дали все още има. В университетите имаше квоти за цигански и турски „малцинства“, които трябваше да се попълват, независимо от това дали на хората им се следва или не – държавата плащаше, за да имаме най-голям брой висшисти на глава от населението и най-голям процент представители на „малцинствата“ в тях. Какво ми говори г-н Миков, че тогава не е имало проблеми и опити за интеграция! Тогава думата „малцинство“ се споменаваше много по-често и с много по-голяма лекота, отколкото днес. Щом признаваш обективното съществуване на „малцинство“, значи признаваш различност, другост, от която произтичат проблеми. Значи признаваш наличието на групи от хора с различен дневен ред, различни ценности и различни интереси. А когато нещо е различно, то често се оказва и противоречащо, тоест враждебно. А с враждебните елементи трябва да се справяме или като ги елиминираме, или като ги вкарваме в правия път, тоест като ги интегрираме. Какво беше възродителният процес, ако не програма за кардинална интеграция? Така че г-н Миков или дълбоко се заблуждава, или откровено лъже, когато казва, че проблемите с циганите са били чужди на режима на Тодор Живков, че режимът не е чувал за тях, не ги е познавал. Напротив, тези проблеми се задълбочават именно тогава – когато една философски сбъркана власт се опитва да ги решава със средствата на марксизЪма-ленинизЪма. Сега само берем плодовете. Сегрегацията е продукт на тоталитаризма, а не на демокрацията. Демокрацията има други неприятни продукти.
Вредно е да се идеализира социализма, но хората са устроени така – мечтаят за това, което нямат. Толкиновата носталгия по времената на Тодор Живков, развития (реалния) социализъм и нерушимата българо-съветска дружба избуява сега, когато 30-годишните, най-активното поколение, вече са забравили какво е да си пионерче, какво е да ходиш на манифестация и да разнасяш портретите на някакви чукундури, сякаш са езически идоли. Не помнят, а и няма как да помнят какво е да си купуваш кафе и леща с връзки. А тези, които помнят – изкуфяват. Или поне голяма част от тях. Те искат онези времена да се върнат. Искат всеки да има някаква „служба“, където да получава малка заплата, но пък срещу никакви ангажименти – „ние ги лъжем, че им работим; те ни лъжат, че ни плащат“. Искат да са млади, красиви и потентни, по цял ден да строят Прохода на републиката и Димитровград, а вечер край бригадирския огън да пеят революционни песни под съпровода на акордеон. Искат да бъдат будни и съвестни граждани и по време на живота си (след който, разбира се, няма нищо друго) да успеят да си купят собствен автомобил и евентуално, ако е рекла Партията – собствено панелно жилище. Искат да се появи пак някакъв Съветски съюз, който щедро да си плаща тщеславието да е лидер на една общност от държави, в които световният пролетариат е победил по негов пример, с негова помощ и вдъхновение. Искат да има две системи, като нашата да е исторически правилната. Ех, колко хубаво беше! Добре, де, ама щом беше толкова хубаво, защо свърши? Хората ли спряха да го искат или то повече не можеше да продължи?
То не можеше да продължи, защото беше лъжа. Иначе със сигурност има хора, които да го искат. Хора, изкушени и покварени от комунистическата представа за равенство, която не е нищо повече от насилствено налагане на еднаквост. Истината обаче е, че хората не могат да са еднакви, не могат и да са равни ей така – изобщо и по принцип. Хората могат да бъдат равни (еднакви) само по конкретни свои признаци. Ние с теб сме еднакви, защото говорим един и същи език, обаче аз съм архитект, а ти – музикант. Ние с теб сме равни пред закона, но аз съм по-дебел, а ти си по-синеок. И двамата се казваме Иван, но аз съм по-умен, а ти си по-красив. Различията между хората са много повече от еднаквостите и това е неравенство. Може правилата да са еднакви, но е различен стартът. Може да са еднакви възможностите, но са различни способностите. И това не е повод нито за гордост, нито за комплекси, защото никой няма нищо, което да не му е дадено. Всеки трябва да има право и възможност да се развива, но не може да се очаква, че всеки ще успее да се развие. И, естествено, този, който успее, ще се радва на по-различни плодове. Все едно в коя област. Да, това е неравенство. Равенството и справедливостта не са синоними. Напротив, насилственото равенство е ярка несправедливост в името на справедливостта. Не е справедливо ти да се радваш на моите плодове, без да си положил моя труд, да си имал моите безсънни нощи, без да си мислил и измислял и без да си дал на другите това, което съм дал аз, а само да си искал от тях.
Социализмът подменя истинската духовност с псевдодуховност, отрязва здравия крак и го подменя с дървен, на който човекът да куцука, защото в крайна сметка е създаден така, че да има два крака и да живее в два свята – материален и духовен. Дървеният крак на социалистическата духовност е грозна карикатура на истинската духовност, защото мисли човека не като свободно и отговорно за делата си същество, а като редови член на мравуняк, лесно заменим по всяко време от всеки друг редови член. Без различност и без другост. Социализмът лишава човека от идеята за собственото му безсмъртие, но пък го компенсира с идеята за равенството – ето, ти си равен, ти си еднакъв с който си пожелаеш и имаш правото на щастие или поне на това, за което ние ти кажем, че е щастие. А ние ти казваме, че щастието е да се посветиш, да се обезличиш в името на колектива, на народа (който по някакъв странен начин се явява нещо извън теб), на Родината, на Партията, на Вожда и т.н. Но щастието не е в пълното обезличаване, нито в крайния индивидуализъм на съвременния либерален свят с любимите ни дрънкулки. Нали, г-н Миков? Преди 10 ноември, когато циганите „работеха, бяха грамотни и бяха здрави“, ги нямаше и упадъчните капиталистически изкушения, на които днес се наслаждават всички, включително съпартийците и следовниците на другарите Димитров, Червенков и Живков. Нямаше ги изкушенията на модерния демократичен свят, които всъщност не са негова същност, а негов порок.
Така че нека не използваме кризите с участието на цигани, за да въздишаме колко хубаво е било при социализма и при Тодор Живков (или пък ако въздишаме, да не се бием в гърдите, че осъждаме тоталитаризма). Защото ако тръгнем по този път, утре ще излезе и проф. Николай Овчаров, за да каже, че при траките пък цигани изобщо не е имало. И какво от това? Нито ще се върнат траките, нито ще се върнат времената на Тодор Живков. Най-много да се вкиснем още повече и да се удавим в талазите на гордото си възмущение и недоволство.
