NEWS.BG Местни избори 2019

Предизборното омерзение започна

от

Както можеше да се очаква, предизборната кампания започна месец преди официалното си начало и показа най-отвратителното си лице. Възпитани иначе хора говорят като санкюлоти и с кръвожадни очи се нападат един другиго, знаейки, че като мине данданията, сякаш нищо няма да е било и те пак ще си бъбрят, че даже и ще работят заедно, ако конюнктурата пожелае. Медиите с радост развиват скверни сюжети, а хората – днес любопитна публика, утре избиратели – цъкат семки на трибуните и се наслаждават на гърчещите се в краката им тела.

Случи се така, че ме попитаха за всички тези събития – неприличните снимки, изложбата в руското посолство, реакцията на Външно министерство, протестите и антипротестите, „превратът“ на Иванчева, несръчните събития около Силвия Великова в БНР – не разделя ли всичко това хората, не прокарва ли разделителни линии, не кара ли членовете на една общност, даже на едно семейство, да се изправят един срещу друг на принципи като ляво-дясно, Изток-Запад и т.н.

Не, всичко това не толкова прокарва нови линии – отговорих, – колкото възстановява стари, точно както когато изгребваш наносите от затлачени канавки. Защото специално тези линии – ляво-дясно и Изток-Запад са стари като света. Стимулираните от медиите противопоставяния в обществото не прокарват нови граници, а само правят по-ясно видими старите и подсещат хората да заемат местата си от двете им страни. Ако досега са били безгрижни пастирчета, които подскачат над поточето от бряг на бряг, сега са настръхнали бойци в окопите.

„А полезно ли е това разделение?“, беше следващият въпрос. Отговорих, без да имам достатъчно време да помисля: „Донякъде е полезно“, но бързо се поправих: „За някого е полезно“. Всъщност и двата отговора са правилни. Полезно е дотолкова, доколкото чрез диалектическото взаимодействие на противоположностите се осъществява движението и това не е прозрение на Маркс. А е полезно за онзи, който (особено на полето на демократическите борби) има интерес от това повече избиратели да се наредят от страната, на която е застанал той. Затова, например, който казва „аз съм ляв“ или „аз съм десен“ има полза от разделението ляво-дясно, а онзи който проповядва, че вече „няма ляво, няма дясно“, няма полза от границата, защото се стреми да привлича избиратели към себе си и от двете страни; за него тази разделителна линия е вредна, защото е полезна друга, също толкова разделителна. По подобен начин онзи, който гради идентичността си на географски принцип, има полза от линията Изток-Запад, докато този, който залага на други принципи, по-скоро предпочита да я няма. До този момент никой не е казал „няма Изток, няма Запад“, но може би и това ще се случи.

Непрекъснато говорим, че светът е двоичен, обясняваме света чрез неговата двоичност и няма как иначе да бъде, защото той тук и сега наистина е такъв. Но забравяме, че първоначалният му творчески замисъл е друг. Тъгата ни идва от грешката, че приемаме за нормално и вечно онова, което е ненормално и извънредно, временно явление по пътя към оправянето на нещата. Все едно ако имаш треска да се измъчваш с мисълта, че все ще е така, вместо да знаеш, че до ден-два ще ти мине.

Максим Изповедник – един от най-светлите умове не само на VII век, но и на цялото европейско средновековие – обяснява проблема с двоичността. Замисълът на света не е да бъде вечно полярен, но да се допусне разделение, за да може светът да постигне ново състояние и то да го постигне със свои сили отвътре, а не да му бъде наложено отвън, защото не би имало смисъл, не би имало стойност. Който твърди, че светът е двоичен по замисъл, е манихей, богомил, катар или както там в една или друга епоха са наричали еретиците-дуалисти, които проповядвали, че духовният свят има един творец, а материалният – друг. Светът е станал двоичен поради нередност, едва впоследствие, макар и това „последствие“ да е самото начало на времето, защото раздвояването на творението слага началото и на времето – същото онова време, своето присъствие в което наричаме „история“. Времето е отклонение, а не норма, както са и разделенията. Естественото състояние на творението е вечността. Времето е вечност в движение, а вечността – време в покой.

Първоначално се е разделил духовният свят. Разделил се е на добро и зло, на истина и лъжа. После това разделение е пренесено и в материалния, за да се получат всички други разделения, които познаваме – източник на изкушения и страсти.

Първото разделяне в историята на човека е било разделянето на половете, обособяването на мъж и жена като средство за справяне с появилата се (или предстояща да се появи) смърт. Затова блудството, сладострастието, прелюбодеянието е сред смъртните грехове – защото умъртвява първоначалната проста и неделима природа на човека и му пречи да изпълни предназначението си. Още езичниците са се досещали за извънредността на разделенията и са създали митичния образ на Хермафродита, описан от Овидий в неговите „Метаморфози“, но детето на Хермес и на Афродита не възстановява изгубената простота, а създава нова съставност, нова сложност, сливайки своята природа с природата на една нимфа. Но човекът не е способен без сливане да съчетае две природи в една личност, способен е единствено Богочовекът и затова Неговото появяване е историческа, домостроителна необходимост. Символичен, мистичен (и тайнствен) опит за обръщане към изгубената човешка простота и неделимост е семейството.

След разделянето на половете логично се появяват и другите разделения, например на „свои“ и „чужди“. Това разделение, пронизало с кървавата си стрела цялата човешка история, достига своя апогей през втората половина на 19 и почти целия 20 век, когато хората се разделят дори по отношение на това, на което се разделят – едните казват: „свои“ са всички от една класа, независимо от расата; другите казват: „свои“ са всички от една раса, независимо от класата. Не случайно именно през 20 век апотеозът на разделенията се отбелязва с двете най-унищожителни войни, след които светът вече не е същият – пак е разкъсван от разделения, но по нов, по-хладнокръвен начин.

Да, непрекъснато повтаряме, че светът е двоичен: плюс-минус, мъж-жена, ляво-дясно, добро-зло, бедни-богати, изток-запад, русофили-русофоби, селяни-граждани и т.н. Повтаряме и търсим да съотнесем всяка двойка към изначалната двойка добро-зло, за да кажем на опонента си: „ти не си прав, ти си лош“.  Успокояваме се с мисълта, че двоичността е двигател на развитието и причина за причините и следствията. Но светът не е създаден така, а е станал такъв. Да, светът, който познаваме и в който живеем, наистина е двоичен и никакъв друг. Но това далеч не е ЦЕЛИЯТ свят. Сега светът е раздробен, но мисията на човека е да го върне в първата му простота и неделима цялост. Старият Адам се е провалил и затова е трябвало да дойде Новият Адам.

Знаем, че е така, това не противоречи нито на точните, нито на хуманитарните науки, нито на философията. Знаем, че е така, и все пак говорим от гледна точка на двоичността и разделението, защото това са нашите реалности. По същия начин, когато си строим къща, приемаме, че земята е плоска, въпреки да знаем, че не е. Но е хубаво понякога да разсъждаваме и от малко по-висока гледна точка, от която наистина разделенията не са чак толкова съдбоносни, защото са мимолетни. Време е да говорим за нещата такива, каквито са, а не такива, каквито биха изглеждали добре в един или друг вестник – вестниците също са подвластни на разделението и двоичността. Злото не е в това, че „няма ляво, няма дясно“, а в това, че има. Знаем, че на едно ниво разделенията са нормални, но на друго не са и това действа успокояващо.

Уморен съм вече от словоблудство и трябваше да кажа тези неща. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За NEWS.BG

Може да харесате и: