Такова МЕМЕ се завъртя из социалните мрежи: „31 години банани по магазините – 10 ноември 1989/2020“. Остроумни младежи, които през 1989 едва са се раждали или пък още не са били родени, обясниха кое как е било; корави стари комунисти пророниха носталгична сълза по „бай Тошовото време“. Едни казаха: ако ви е толкова мъчно, слезте от западните коли, съблечете марковите капиталистически дрехи, наредете се на опашките, не слушайте западна музика, не разказвайте иносказателни вицове за държавния глава и не го наричайте „тиква“, за да не идете в концлагер. На което други отговориха: вещите не са всичко, едно време всички имаха работа, нямаше просяци и извратеняци, милицията биеше здравословно и битовата престъпност беше ниска, всички ходеха на море, макар и не в Гърция.
Явно има нещо в „бай Тошовото време“, което ни кара все да го предъвкваме. Дали това не е деформацията на истината, свободата и красотата?
Истината беше подменена с някаква тоталитарна митология, описваща свят, който няма нищо общо с действителността. В този свят капиталистическият човек нямаше пари да си купи цяла диня; според учебните програми България беше най-революционната държава на света – родина на първото антифеодално и на първото антифашистко въстание.
Свободата. Днес сме били на последно място по свобода на словото, но тогава даже нямаше откъде да чуем, че такива класации изобщо съществуват. Неформалните събирания бяха забранени; митингите, стачките и протестите – немислими.
Ами красотата? Знаят ли днешните взискателни консуматори на всевъзможни постмодернистични изгъзици какво означава социалистически реализъм? Помня, че на държавния си изпит, който беше за поетиката на поезията през 60-години, защитих тезата, че за поетика не може да се говори, защото изкуството е толкова формално, че даже не е изкуство. И ми писаха „отличен 6.00“ заради аргументацията, но тогава все пак беше вече средата на 1989.
Да, посегателството върху истината, свободата и красотата е нещо много по-сериозно от липсата на банани по магазините, но и то, както бананите, както упадъчната музика, както преследването за политически вицове, е следствие от нещо друго, по-фундаментално, не е това, което търсим.
Да не би онова, другото, да са целенасочените опити да се подмени генофондът на нацията? Едни хора трябваше да си идат, за да дойдат на тяхно място други и да се настанят в апартаментите им (като начало). От тази подмяна на човешки материал (или е по-правилно да се каже мат’риал?), а не от нещо друго, произлизат и всички външни белези на „бай Тошовото време“. За едни със сигурност е било хубаво, защото са се почувствали като плахи бозайници в първата сутрин без динозаври. Защото изведнъж и със срамна лекота са придобили немислими неща, придобили са ги незаслужено, често с насилие, или пък просто са се оказали в някакъв приказен исторически момент, след който, оставени сами на себе си, се провикнаха горестно като онази жена от началото на 90-те: „Партията направи всичките ми деца висшисти, а сега кой ще им даде пари-и-и-и?!?!?“.
Генофондът много пъти е подменян, защото посредствеността да не търпи нищо по-качествено от себе си. По подражание на Съветския съюз и у нас комунистите въведоха термина „бивши хора“. Има цяла книга[1] с такова заглавие и аз гордо я притежавам в библиотеката си с посвещение. Подмяната на генофонда започва с дефиницията на понятието „бивши хора“ и тя е изкована старателно. Бивши хора (по класификацията на Държавна сигурност) са: членовете на политически партии, определени като буржоазни или опозиционни; народните представители преди 1944; царедворците; дипломатите; държавните служители; офицерите; индустриалците; заможните и средно заможни земеделци и земеделски производители; търговците; адвокатите; буржоазната интелигенция (учители, лекари, писатели, художници и пр.); собствениците на малки предприятия (мелничари, бакали, занаятчии); духовенството. По-късно терминът еволюира в „контрареволюционен остатък“ и „поколение на бившите хора“, което са децата и внуците на горните. „Остатъкът“ е обречен на доизживяване под контрола на ДС, като са му отрязани всякакви пътища за реализация. Това е в унисон с мисията на Коминтерна и на всички комунисти в световен мащаб: да „разрушават гнилия капиталистически строй, да наложат „нов ред“ и да изградят общество от „нови хора“. Звучи ли ви познато? Да? Me too…
Всичко това, от което се оплакваме в момента – корупция, арогантност, некомпетентност, – всичко това е резултат от подмяната на генофонда, корените му не са от вчера, не са от „прехода“. В процеса на подмяната на генофонда след 1944 България изгуби голяма част от крехкия си елит, изграждат от епохата на Възраждането. Но дали наистина е коректно да говорим точно за генофонд? Наистина, ако се разходим с поглед по физиономиите на различни „отговорни фактори“ и ако се поинтересуваме от класовия им произход, ще видим, че може би наистина става дума за друг биологичен вид, но това са неща, които се преодоляват с поколенията. И най-изтънченият европейски аристократ води потеклото си от някой космат средновековен главорез. Тъй че не толкова с генофонд си имаме работа, колкото с нещо друго, още по-дълбоко.
Това са големите идеи. Идеи, които за определени периоди завладяват огромни човешки маси без оглед на етническия им произход или на генотипа. И сблъсъкът на тези големи и свръхисторически идеи, още от времето на Каин и Авел, обикновено се изразява в периодични опити за унищожаване на духовността и истината.
На Балканите проблемът винаги е бил по-скоро идеологически, отколкото етнически. Имало е сблъсъци между християнство и езичество, между ислям и християнство и между безбожие и християнство в ерата на „развитото социалистическо общество“. Днес всички сериозни политици се черкуват, но помня омразата, с която ограждаха на Великден църквите с кордони и не пускаха ученици. Като студент имах гадже ученичка и на Великден 1984 (съвпадението с Оруел е напълно случайно) не успяхме да идем на църква – заради нея, не заради мен. Не бананите, не свободата, истината и красотата, не изтребването на интелигентните и подмяната им с глупаци, не това е причината да не искаме да се връща „бай Тошовото време“, а безбожието.
Тезата на безбожието е синтезирана най-добре от първия комунистически комисар по просветата на Съветския съюз – Анатолий Луначарски (който през април 1918 на специален съдебен процес осъди Бог за престъпления срещу човечеството и на следващата сутрин го разстреля със символичен залп към небесата):
„Ние мразим християнството и християните. Даже най-добрите между тях са най-големи наши врагове. Християнството проповядва любов, но това, което ни трябва, е омразата. Трябва да се научим да мразим! Само така ще победим света. Свършихме със земните царе, сега остава да се занимаем с небесните“.
Сатанинска квинтесенция на богоборчеството, което с отворени обятия прегърнаха и у нас след 1944. От началото на 1958 (две години след „животворните априлски повеи“, които довяха Тодор Живков) по указание на ЦК на БКП започва мощна антирелигиозна и атеистична пропаганда. През 1959 (шест години след смъртта на Сталин) ДС дава указания на местния и централен печат „да се организира системно публикуване на фейлетони и други материали с атеистично съдържание, които разобличават духовници“. Откриват се стотици досиета, назначават се наблюдаващи агенти. Провиненията на Църквата са две: проповядва, че небесният рай е по-истински от земния (комунизма) и подпомага материално „бивши хора“, целенасочено оставени от властта да умрат от глад. Но Държавна сигурност не е виновна, тя е инструмент, ако й наредят, ще служи и литургии.
Дванайсетият конгрес на БКП през 1981 взима решение да се разшири (къде повече!) атеистичната и антирелигиозната пропаганда. Това продължава до края, до 1989. После всички започнаха да се черкуват и да слагат икони в кабинетите си. Десет години след т.нар. „дворцов преврат“, който свали Тодор Живков, президент на Русия стана православният Владимир Путин. Злобата против Църквата премина от старата коминтерновска към новата мултикултурна левица.
Злото на „бай Тошовото време“ не са лагерите, опашките, беднотията, лъжата, изолацията, репресиите, просташкият хунвейбински тоталитаризъм. Същинското зло е безбожието. Всичко останало произтича от него като от първопричина. Всичко останало може (и трябва) да бъде простено, но не и безбожието. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
__________________
[1] Вили Лилков, Христо Христов, „Бивши хора“, изд. „Сиела“, София 2017.
За в. “Труд”