„Честваме 110 години от рождението на Баба Ванга“
(в. „Марица“)
Не всички човеци придвижват човечеството, а сравнително малка част от тях. Тези, които го придвижват, са два вида – политици и пророци, императори и интелектуалци, като влиянието на първите е ефективно, а на вторите – пожелателно. Политиците властват, а пророците дават дефиниции. Бедите започват, когато политиците престанат да се вслушват в пророците. Тези мисли споделя Ортега-и-Гасет в една своя лекция в Германия през началото на 50-те години на ХХ век, когато очевидно вече е станало ясно, че Европа не отива на добре, защото „…фауната на европейските политици деградира постепенно, поколение след поколение …“ (било е ясно още през 1951, забележете!). Очевидно, когато политиците обърнат гръб на пророците, обръщат гръб и на дефинициите, изгубват способността си да наричат нещата с правилни имена и от това настъпва объркване. И колкото повече властниците се правят, че пророците не съществуват, толкова повече дефинициите се изкривяват, думите губят своя смисъл и изопачават значението си. Да вземем например понятието „святост“ (имаше някога такава песен на Мими Иванова – „Майчице свята“). Какво значи нещо да е свято, какво значи някой да е светец? И какво е светостта днес в общата представа на просветения европеец?
Постхристиянското мислене. Използвам този термин, изкован от незнаен пророк, малко на шега, защото няма и не може да има постхристиянство, след като вече е имало християнство. След Боговъплъщението просто има хора, които го приемат, и хора, които го отхвърлят. И няма абсолютно никакво значение в какво количествено съотношение са едните спрямо другите. В случая под „постхристиянство“ разбираме секуларното общество на последните времена и възхода на атеисти и агностици, окултисти и сатанисти, достигнал напоследък статут на официалност. А атеистите и агностиците не са хора, които ще оставят нещата със старите им дефиниции.
До неотдавна, когато мнението на пророците все още е имало авторитет пред политиците и останалото човечество, дефиницията за святост е била следната: 1. Качество на Бог; 2. Причастност на човека към Бог, обòженост на човека, негово преображение под действието на Божията благодат. Тази дефиниция и сега е такава, само дето се появяват все повече умници, които уж знаят по-добре, без да са пророци, разбиращи от дефиниции. Днес понятието „святост“ е много по-широко. Свято е всяко нещо, което е за пример и не бива да се критикува, да речем правата на малцинствата или битката за спасяването на панетата. Свят е също така някой, който е такъв, какъвто за нас е трудно да бъдем, въпреки че ни се иска. Но не е само това, защото ако беше, то всички щангисти, които могат да вдигнат непосилни за нас тежести, щяха да са светии. Очевидно има и още нещо. Какво ли може да е то, щом не е Бог, защото Бог не съществува, а религията е опиум за народите или в най-добрия случай – бабешко суеверие, нали така?
Вижте Ванга – жена със своя църква и свой култ. Наскоро бяха отбелязани 110 години от рождението, а малко по-рано – 25 годи от смъртта ѝ. Тези чествания (скандални според мен) показаха много неща, включително и народната необходимост от магическа святост, както и фрапиращата некомпетентност на централните медии, която волно или неволно поражда у населението именно необходимостта от магическа святост при неразбиране на истинската.
Ето какво написа държавното (пардон – обществено!) БНР на сайта си:
„Всеки ден на Рупите, където Ванга посрещаше болни и здрави, отчаяни и вярващи, търсещи и намиращи изцеление на тялото и душата продължават да идват стотици хора, за да се докоснат до това магическо място, да се поклонят пред гроба ѝ и да запалят свещ и да се помолят“.
Тотална духовна дезориентация. Тъжно, защото тези неща едно време са ги знаели и децата. Да видим:
- „Докосват се до магическото място“. Какво му е „магическото“ на мястото, някакви чудни енергии ли бликат там? Ще надникне ли Хари Потър иззад някой храст?
- „Палят свещ“. Какво е паленето на свещ? Във всеки случай не е магия, а точно обратното. Свещта е безкръвната жертва на Новия завет, споменът за всесъжението на Стария. Жертвата е смирено приемане на Божията воля и Божията милост, докато магията е налагане, принуждаване, търсене на свръхестествено решение с други средства и с помощта на други сили.
- „Молят се“. Какво е молитвата? Тя е много различна от молбата, съгласете се. Молбата е сделка, прошение, искане. Молитвата е диалог. Разговор между творението и неговия Творец. На кого се молят на Рупите? На Ванга, на нейния гроб или на онези, които говорят чрез Ванга? Култ, граничещ с фетишизъм.
Ето как само в едно изречение държавното (пардон – общественото!) БНР начерта една вулгарна духовна еклектика (под „вулгарна“ пророците разбират простонародна, неука; политиците разбират друго, едва ли не „непристойна“; вие разбирайте каквото желаете). Обществените медии задават тона. Ако тонът е фалшив, каква ще е песента?
Цялата тази „вулгарна“ еклектика не е нищо повече от опит за създаване на фалшива святост, на ерзац, на некачествен заместител на истинската святост. Наричат Ванга „пророчица“ (очевидно не по самотната дефиниция на пророка Ортега-и-Гасет). Що е пророк? Не някой, който вижда бъдещето, защото освен Бог, бъдещето знаят само архангелите и то донякъде, и то с Негово благоволение. Пророк в старозаветния смисъл е човек, който знае волята Божия и я казва на другите. Чия воля съобщаваше Ванга на творци и артисти, на партийни величия и прости люде? За чия „духовна“ политика беше полезна с полуграмотната си самобитност? Щеше ли да бъде толкова нашумяла, ако не я величаеха комунистическите величия в търсене на ерзац за своята собствена изгубена духовност?
Не е само Ванга. В духовното ни пространство витаят сонмове личности, които сме превърнали в кумири по смисъла на „Изход“ 20:4 (т. нар. „трета Божия заповед“) и се отнасяме към тях като към светци, забравяйки истинските светци. Някои исторически личности наистина са светци, но ние почитаме повече онези които не са. Например цар Симеон I днес е на много по-голяма почит от сина си св. цар Петър, небесен покровител на България наравно със своя съвременник св. Иоан Рилски. А има историци, според които Симеон I слага началото на края на средновековна България. Вижте Ботев и Левски! Те са фетишизирани дотам, че ако някой дръзне да говори за тях като за истински хора с качества и недостатъци, ще бъде моментално линчуван. Да не говорим за Благоев и Димитров – за тях имаше създаден даже и иконописен канон. Да не говорим за партизаните и ятаците – мъченици на една СВЯТА революция (Бог да прости хората!). Да не говорим за Червенков и Живков и за „светците“ от типа на новия социалистически човек, който ще влезе в комунизма с абсолютното си класово съвършенство, или за споменатата вече Ванга и подобните на нея „духовни“ явления. Тези два вида „светци“ са донякъде различни, защото първите са откровени атеисти, а вторите – къде осъзнати, къде неосъзнати антихристи. И вторите в някои отношения са по-вредни, защото по тях се подлъгват вярващи хора, които не биха се подлъгали по първите.
Какво в крайна сметка е постхристиянското определение за святост. Доколкото комунизмът е християнство без Христос, то и атеистическата святост е святост без благодат, тоест – нищо. Защо изобщо говорим за светостта? Защото отчаяно я търсим чрез въздигане на древни и модерни (че даже и постмодерни) кумири? Защото търсим видим знак на невидимия Божи образ. Така е, каквото и да говорят устата ни.
Хората инстинктивно (тоест не толкова с ума, колкото със сърцето си) търсят нещо, което са имали и което са изгубили, но което на всяка цена трябва да си върнат. Виждат го (или си въобразяват, че го виждат) както в конкретни личности, така и в отвлечени идеали. Но дали си въобразяват или наистина намират някъде извън себе си святост, към която отчаяно се стремят, няма значение. Важен е поривът. Човек не може да бъде такъв, какъвто не е, с каквито и доктрини да го промиват. А човекът е образ, който се стреми да се уподоби, за да стане и подобие, да се върне в първоначалното си съвършено състояние. Затова търси святост дори и там, където я няма. Колкото и могъщи да са идеологическите вълни, накрая неминуемо се разбиват в малкия камък на някоя проста истина. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Илюстрация: Светлин Русев, стенопис в комплекса “Рупите” (фрагмент).
За в. “Труд”.
