След първия в историята успешен вот на недоверие към българско правителство, позорно свалените излязоха на площада да се прегръщат с протестиращите или, по-точно казано, с подкрепящите ги, защото поне на мен ми е трудно да разглеждам подкрепата като протест. Както написа Калин Арсов: „Само не разбрах, що Киро си направи предизборен митинг с електората на ДБ?“. Дали защото си въобразява, че следващия път този електорат ще гласува за ПППП вместо за ДБ? Съмнявам се. Тя и Корнелия Нинова, която също се присъедини начело на елита на БСП, не си мисли, че електоратът на ДБ ще гласува за социалистите (макар че знае ли човек?), но камерите снимат и всички трябва да изглеждат органични в ролите си.
Не знам. Мен всичко това ме погнусява. Ама наистина ме погнусява като дълъг косъм в супата. Погнусяват ме също и циганите с тъпаните, които се гърчеха в подкрепа на опозицията в подножието на стъписаната катедрала. Погнусяват ме и палеолитните мутанти, изтръскани на жълтите павета от автобусите, озъртащи се стреснати, все едно изведнъж по вълшебен начин са прескочили от каменната в бронзовата ера и това вече надхвърля когнитивните им възможности. А Пеевски видимо е напълнял и е започнал отново да става такъв, какъвто си го знаем.
Защо е толкова гнусен политическият ни живот? Нима не е демокрация, нима не е огледало на народа? Да не излезе сега, че самият народ е гнусен и при това положение какви да са представителите му, каква да е неговата еманация? Не! Ако излезе това, последното, трябва да се хвърлим отнякъде!
У нас не се случва нищо особено, проблемът е глобален. Проблемът е в дълбоката криза на легитимността на властта. Властта е деликатно нещо. Едно от определенията за нея, което ми харесва, е на Макс Вебер (1864-1920) – бащицата на социологията, – който казва: „Власт означава всяка възможност за налагане на собствената воля в рамките на социални взаимоотношения, даже и срещу съпротива, независимо от това какви са мотивите за тази възможност“. С развитието на обществото властта става сериозно нещо и вече не е само възможност за налагане на нечия воля, а също и някакъв вид обществен договор – ти си гад, обаче ние те търпим, защото без теб ще е по-лошо. Всеки ред е по-добър от безредието – това е едно от първите неща, което разбират младите човешки общества. А редът се установява от властта.
До съвсем скоро светът е знаел, че легитимната власт идва от Бога, че произлиза от Него, както всичко в едно творение произлиза от неговия Творец. Защото и човешката воля, доколкото вече позволихме на Макс Вебер да я свърже с властта, е в сложно взаимоотношение с Божията воля – в идеалния случай между двете няма разлика, а в критичния – между двете няма нищо общо. Състоянието, в което човешката воля не само се разминава, но и противоречи на Божията, наричаме своеволие и от него произтичат всички познати злини от обидната дума до атомната бомба над Хирошима.
По линия на това убеждение държавите мога да бъдат ни повече, ни по-малко, три вида: теокрация – когато властта е само от Бога, държавата се управлява по Божиите закони; диархия – когато има светска и църковна власт, двете се контролират и допълват, а църковната власт легитимира светската (най-ярък пример е Империята, наречена впоследствие „Византия“); секуларна държава – когато църквата е ефективно изолирана от управлението и от кумова срама не са ѝ забранили да се изказва по някои нравствени въпроси, но никой не ѝ обръща внимание.
По-голямата част от историята на Европа е преминала в търсене на формулата на диархията – как ренесансовият човек да установи светска власт по свой вкус, като обаче не изгуби и легитимността, която ѝ придава божествената санкция. Ето го предметът на дейност на западната църква в продължение на векове – да санкционира и легитимира светската власт. Защо е нужно това? Оставете настрана мистичното измерение на проблема. Това е нужно, за да се ограничат кръвопролитията и ненужният разход на ресурси в битката за властта. Когато всички са съгласни, че една власт е легитимна и санкционирана от Църквата, тоест от Бога, ще се замислят дали да я узурпират, ако след това никой няма да им я признае и всеки ще е свободен да отсече главата на узурпатора, за да застане на негово място. В днешно време това би изглеждало като безкрайна поредица от безсмислени извънредни парламентарни избори, след всеки от които никой не признава на победителя правото на власт.
През Средновековието е господствала теорията за двата меча. С тях се управлява държавата. Единият е властта на папата (на Църквата), другият – на императора. И забележете, моля, католическата тънкост, че двата меча получава папата, тъй като е викарий на Христос, и той дава единия на императора по свое усмотрение. Тази система се нарича „папоцезаризъм“, защото духовният глава дава власт на светския и светският се отчита пред него. В Източната империя (Византия) е обратното. Там системата се нарича „цезаропапизъм“, защото от волята на императора зависи кой ще бъде Константинополски патриарх, тоест глава на Църквата, нищо че иначе Църквата по същия начин както и на запад санкционира и легитимира властта на императора.
При това положение на запад най-големите тарикати (напр. Борджиите) се насочват не към светската, а към духовната власт и се стремят да станат папи. Защото така получават на практика и светската власт. Това не се харесало особено на проторенесансовия европеец и затова Данте измислил елегантен изход…
Седя и си мисля: как ли би изглеждала една хипотетична дисертация със заглавие „Данте Алигиери – първопроходник на глобализма и секуларизма“. В своя забележителен трактат „Монархия“ Данте въвежда две изключително важни положения: 1) По схоластичен начин доказва, че държавата не е зло и следователно човекът може да търси (с политически средства) благоденствие в нея; така щастието бива не само небесно, но и земно, и човекът има пълното право, докато е жив тук на този свят, да обръща повече внимание на земното щастие (с това Данте влиза в тежък задочен сблъсък с Тома Аквински, поради което в крайна сметка „Монархия“ е забранена от католическата църква; 2) Мечовете на властта наистина са два, но не са и двата в ръцете на папата. Императорът получава своя меч лично от Бог и само Богу дължи отчет за управлението си. Идеалната държава според Данте (знам, знам, че е утопия!) е световна империя с един монарх, абсолютно лишен от всякакви недостатъци и изтъкан от интелект, талант и алтруизъм, напращял от безкомпромисен морал. С това Данте посява идеята за глобализма, а с теорията за втория меч, който светската власт получава директно от Бог, а не от Църквата, проправя пътя на секуларизма.
За Данте идеалната империя е вече позната – Рим, защото Рим е извор на добродетели. Тук отново влиза в сблъсък, само че този път с Августин. Идеалният свят ще е този, в който цялата политическа организация на човечеството се осъществява от една единствена държава, абсолютна монархия и това е Рим. Владимир Соловьов (1853-1900) е на подобно мнение, само че при него не е Рим, а Русия, но то е почти едно и също, защото Русия е Третият Рим. И така до ден днешен…
Смеем се на Русия, че се напъва да е Третият Рим, но я вижте символиката на Третия райх – дъбовите венци, аквилиферите и хоругвите, наподобяващи лабаруми, с орлите. Вижте фашото (снопа пръчки с брадвичката) на италианците по времето на Мусолини. Вижте ги как се поздравяват – със saluto romano. Ами цялата стилистика на Наполеоновия Париж воглаве с Триумфалната арка? Ами американците с техните орли и с това, че се управляват от Сенат със сенатори? Ами сградата на Конгреса им? Вижте как изглежда и как се казва – Капитолий. Пустият му Рим. Блян и бълнуване за всички! Нали не си мислим, че всичко това не се отразява на такива като нас?
Мислим си, че античните, средновековните и ренесансовите идеи са нещо много далечно, нещо, с което нямаме нищо общо. А не е така. Много световни събития, чиято развръзка наблюдаваме днес, имат завръзката си векове назад във времето. Причините за войната в Украйна тръгват от Петър I. Един живот не е достатъчен да се случи нещо. Още по-малко пък един мандат, който все по-често не е и цял.
Днес в света, към който сме избрали да се числим, властта е секуларна, Бог е изключен от формулата. Затова имаме това, което имаме, и не бива да роптаем, защото то друго не може да бъде. Нито тук, нито някъде другаде. Илюзия е, че може. Илюзия е, че своеволието носи щастие. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За в. “Труд“.