Утре, 1 януари 2023 година, ще честваме 2161 години от рождението на кървавия диктатор Луций Корнелий Сула. Стар аристократ с най-синя кръв (по-синя е може би единствено тази на Цезар, внук на Венера по етруска линия), той започва живота си като обикновен гражданин в незадоволително материално положение. В онези сравнително първобитни от съвременна гледна точка, но иначе мъдри и справедливи времена, за да стане човек сенатор са били необходими две предпоставки – да бъде от достатъчно знатен род – патриций, което ще рече „отец“ – и да покаже някакъв минимум на богатство, да покрие определен имуществен ценз. Защото още тогава е било ясно на какво е способен един беден сенатор. Аристократизма Сула има по рождение от Корнелиите, а богатството придобива чрез разврат и насилие.
Сула е може би най-талантливият и най-решителният римски генерал. Когато Макиавели в книгата си „Владетелят“ – настолно четиво на всички съвременни български политици заедно със „Сун дзъ“ – съветва „великолепния Лоренцо Пиеро де Мèдичи“ да бъдe „хитър както лисица и храбър като лъв“, той не иска от него друго, освен да придобие качествата на Луций Корнелий Сула, описани от неговия съвременник – консула Гней Папирий Карбон.
По онова време популарите (либералите) са в настъпление. Сравнително наскоро е паднал Картаген и Рим вече няма реална конкуренция. Вече нищо не засенчва хилядолетния му хоризонт и той започва да расте и да се възвеличава. Вероятно в онези години Рим се е чувствал така, както са се чувствали Съединените щати след края на Втората световна война – млад господар на света с предчувствие за приказно бъдеще (и в двата случая предчувствието се сбъдва). Обаче началото на политическия възход съвпада с началото на нравствената деградация и идеологическите дефицити. Старите морализатори като Катон Цензор, дето беше казвал онова за Картаген в края на всяка своя реч, днес се въртят в гробовете. Изгрява епохата на Марий и на популарите. Започват либерални реформи, започва модернизация и глобализация. Военните победи и завоевания само допринасят за градуса на настроението и напомпват самочувствието. Вероятно тогава Римският сенат е започнал да придобива облика на днешния Европейски парламент. Но с тази разлика, че днес популизмът триумфира, докато тогава, още едва прохождащ, е сепнал партията на оптиматите (консерваторите), в последствие олицетворявана и предвождана от Сула, и тя е взела необходимите мерки.
След две граждански войни, в които смазва популарите (либералите), Сула взима цялата власт и Сенатът го провъзгласява за пожизнен диктатор. Предлага му и титлата император, но Сула отказва да я приеме. Той е нещо като Пиночет на своето време. Ярък контрареволюционер, той заличава всички конституционни реформи на популарите Марий и Цина и налага консервативна конституция.
Започва люта разправа с политическите врагове, защото знае, че ако не ги унищожи напълно, те ще се завърнат, по-отровни от всякога. Самонадеяни до крайност, извратени и агресивни като американските демократи след победата на Байдън над Тръмп. По онова време Луций Корнелий прави едно от най-зловещите изобретения в политическия живот – проскрипциите. Това са списъци с имената на политически врагове, поставящи ги извън закона – който убие или предаде проскрибиран, получава награда; който укрие такъв – наказват го със смърт.
Твърдят, че Сула е използвал проскрипциите за лично обогатяване и саморазправа. Може, може да го е имало и това. Сигурно го е имало. Но проскрипциите, според вижданията на оптиматите, са преди всичко средство за унищожаване на популарите като особено вредни за държавата и нравите. С техническото изпълнение на проскрипциите Сула натоварва една специфична категория черносотници – особено брутални роби, освободени специално за целта. Имало е в Рим такъв обичай, че когато някой освободи роба си, робът от благодарност взима името на бившия си притежател. Така, в годините на гонения на политически опоненти, из Рим върлуват мрачни главорези, които всичките се казват по един и същи начин – Луций Корнелий. Все едно безмилостният рижав диктатор се е клонирал на стотици свои аватари и лично е тръгнал да сее смърт из вечния град. Който тогава все още не е бил вечен. Представяте ли в какъв ужас се е гърчела либералната душа, в какъв страх да не би някоя тиха нощ на вратата ѝ да почука Луций Корнелий. Поредният Луций Корнелий, един от много с изцапани до лактите с кръв ръце.
Всъщност самият Луций Корнелий Сула едва ли се е вълнувал особено какво вършат среднощните Луцийкорнелиевци от негово име и за своя сметка. Вероятно след проскрипциите републиканската съкровищница се е обогатила, но са се обогатили и десетки довчерашни роби, за да се превърнат в закваската на нова, безскрупулна политико-икономическа класа, която бързо ще да е забравила идеалите на оптиматите, ако изобщо някога ги е познавала. Може би след всичко това Сула е видял, че не само не е успял да направи Рим по-добър, но го е направил и по-лош, отваряйки кутията на Пандора, за да изпълзи оттам невиждана робска простащина и безпардонност. Може би затова политическата му кариера свършва така озадачаващо.
След като променя по контрареволюционен начин конституцията, след като концентрира в свои ръце цялата възможна власт в Римската република (тоест може да се каже и в света), той прави нещо невероятно – връща властта на SPQR и се оттегля в старата си вила в Кампания, придобита в началото на кариерата му чрез разврат и насилие, където след няколко години умира, вероятно от диабет, на 60-годишна възраст. Разбира се, след оттеглянето му мейнстриймът веднага заличава всичките му реформи и връща ситуацията такава, каквато е била при Марий. Популизмът и народнячеството накрая винаги побеждават или поне ще побеждават до Второто пришествие, след което ще видим „ново небе и нова земя“. Сула си отива доброволно, за да отвори път на другия беден, но безупречен аристократ – Юлий Цезар, женен за внучката му Помпея. Цезар е популар, проскрибиран популар. Докато Сула е в Рим, не смее да припари. Връща се чак когато Сула сдава властта. За популарите Цезар е това знаме, което беше за оптиматите Сула. Цезар наследява Сула и започва да строи онова европейско величие, което днес умира пред очите ни.
Ако Сула не се беше оттеглил (нищо не го е принуждавало да направи това!), ако не беше отказал титлата Император, вероятно нямаше да ги има нито Цезар, нито Август, нито Калигула, нито Нерон. А щеше ли да го има Константин – първия християнски император? Щеше ли да го има Юстиниан с неговата симфония на властите? Щеше ли да го има и патриарх Фотий – сам по себе си либерал според класификатора на своето време, – който даде онази гениална идея на Кирил и Методий? Не знам. Но от свои приятели историци съм чувал, че за сериозните представители на тази наука няма „ако беше, щеше“. Историята е такава, каквато е. Ако тръгнеш по пътя на „ако беше, щеше“, най-много да си докараш някое психическо разстройство.
Либерализмът и консерватизмът не са от вчера. Те не са новите имена на лявото и дясното, защото както ляв човек може да е консервативен, така и десен човек може да е либерален. Те се различават по друго. Либерализмът е тази душевна нагласа, която се стреми към обществен и технически напредък. А какво е консерватизмът? Обратното, ще кажат либералите. Но не е така. Консерватизмът се стреми към същото – към обществен просперитет, – но не като отрича всичко преди себе си, а като се мъчи да го продължи закономерно. Консерваторите усещат себе си като джуджета, които нямаше да виждат толкова надалеч, ако не бяха стъпили на великанските рамене на своите деди. Ако изстъпленията на либерализма са революциите, то тези на консерватизма са контрареволюциите, опитите да се възстановят донякъде нанесените от революциите щети. Ако либералите са обсебени от собствената си правота, то консерваторите се съмняват дори и в себе си, защото, за разлика от либералите, вярват, че светът и човекът са лоши, увредени от злото, и от тях могат да се очакват неприятности. И още: особено след Френската революция в края на 18 век, либерализмът е демократичен, а консерватизмът е йерархичен. Тоест за либералите властта трябва да идва отдолу нагоре, а за консерваторите – отгоре надолу. Като се замислиш, това е много сериозно мирогледно различие.
И така, честит рожден ден, кървави диктаторю, а на останалите – ЧНГ. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За в. “Труд”.