Спасената София
в. "Труд"

Спасената София

от

Идеите в политиката са мъртви. А какво е политиката, ако не съревнование на идеи? Всъщност този въпрос е излишен – ние много добре знаем какво е политиката. Тя отдавна е всичко друго, само не и съревнование на идеи, но по инерция го повтаряме, за да не забравим какво би трябвало да бъде.

Какви са днес идеите на управляващите партии по света, каква е идеологията им? Какви са идеите и идеологията на българските политически партии? Откакто е на власт „сглобката“, не се уморявам да повтарям, че българският политически живот е осакатен, защото на практика няма опозиция, а това е зловещо в една система, претендираща да се основава на плурализма и конкуренцията.

Каква е идеологията на модерните партии? Някакъв аморфен прагматизъм. Какъв е мирогледът им? Материализъм и политикономия. Каква е политическата им обвивка и практика? Най-страшната – популизъм. Най-страшната, защото популизмът се основава на лъжа и измама.

Особено показателно е случващото се в София през последните два месеца. Не, не е нелепата пешеходна зона около „Св. Александър Невски“, която затормози още повече движението и паркирането в центъра. Не са и зловещо-смехотворните рождественски декорации със светещи вещици и розови понита, макар те да дават недвусмислена заявка за цялата бъдеща културна политика на новото управление. Не са и изпочупените клони на дърветата след шокиращия първи сняг в края на ноември миналата година, доста от които все още не са изнесени. Не са преспите и ледовете на „Витошка“ по тротоара до парка на НДК, по които хората излязоха със ски. Не са даже и жълтите павета между Народния театър и Министерство на финансите – иначе любима тема за остроумия в мандата на Фандъкова. Не са даже и протестите на градския транспорт, колкото симптоматични и тревожни да се те. Всичко това са дреболии.

Да, знам. Ако днес беше началото не на 2024, а на 2019 и настоящите управляващи бяха яростни опозиционери, компетентни по всички градоустройствени въпроси, от тези дреболии щеше да е неистов вой и писъци до небесата. Щяха да късат ризи и горестни сълзи да леят. Щяха да се кълнат как с младежки порив и дръзновение, с талант и компетентност могат да оправят всичко в този клет хилядолетен град, само дето мафията не им разрешава. Е, сега и метлата, и лопатата са в техните ръце, а те не могат да започнат да управляват, защото не могат да се разберат за председател на Общинския съвет.

Ето това е истинският проблем на управлението – неспособността да управлява. А не дреболиите като снегове, павета и светещи вещици. Тези работи са периферни следствия от централния проблем.

Колко бяха, седем ли? Седем пъти се опитват да изберат председател на Общинския съвет и не успяват. Един непреднамерен страничен наблюдател искрено би се удивил: ама, как така! Та нали всички, които се явиха на избори и вкараха общински съветници, бяха водени единствено от чувство за дълг към общността, към града и хората? Нали всички бяха готови на саможертва? Нима не четохме обещанията им, нима не гледахме клиповете, листовките, билбордите?… Толкова ли е трудно да изберат един за председател, все едно кого? Нима той ще наруши баланса на силите, нима ще промени хода на историята? Щом не могат да се разберат като партии със свои групи общински съветници, да направят председател Карлос Контрера – той е сам, няма група. Освен това е опитен общинар и енергичен общественик. Щом на всички заветната цел и мечта е да се служи на града и хората, да избират Контрера и да почват да служат. Или Вили Лилков. Или Грети Стефанова като доайен. Или пък някой друг незнаен, но трудолюбив общински съветник. Защо? Защо не направиха това?

От месеци текат преговори. ГЕРБ не гласуват, за да приличат на опозиция, нищо че имат общо правителство с Промяната. ДПС – тоже. „Възраждане“ сякаш се държат най-последователно, най-много приличат на опозиция и така трябва, ако не искат да се спаружат като предишната сензационна първа политическа сила ИТН. Самите ИТН и „Синя София“ имат по трима съветника, поради което не ги и питат много-много, макар че в „сглобка“ с другите по-малки биха направили мнозинство, обаче твърде нестабилно впоследствие, за съжаление.

С БСП нещата са по-тънки. Мълви се, че Борис Бонев твърде бил напреднал с преговорите за подкрепа. Какво им обеща, бедний ми Бонев, в замяна? Нещо идеологическо ли беше или нещо прагматично? Леви социални политики ли им обеща или достъп до обществени поръчки? И как успя да залъжеш себе си, за да се подмазваш на отломките на тоталитаризма и сталинизма, на официалните русофилски сили, на последователните антиевропейци? Това ли е цената на идеите? Това ли са моралните принципи?

Много му се ще на Бонев да е председател на СОС (и аз не разбирам защо точно, но то е понеже съм прост). Предишният председател на СОС Георги Георгиев от ГЕРБ в една своя изобличителна статия за десетте лъжи на Бонев каза между другото как го хванал да му седи в стола с почти еротична наслада. Какъв е тоя зор! Наистина ли има някаква далавера да си председател или в случая с Бонев си е голото тщеславие на неосъществения кмет?

Както и да е. Всичко вървяло добре с БСП и те били склонили да гласуват за Бонев, нищо че за него щели да гласуват и онези политически сили, чийто военен министър е Тагарев, но не щеш ли, в същия тоя момент се случила оная работа с паметника на съветската армия… И тук в поезията има апосиопеза, замълчаване, горестен отказ от говорене, нещо като „но млъкни, сърце!“…

Те от БСП си бяха казали хората, че си имат определени червени линии, отвъд които е умъртвено всяко приличие. И ПСА, иже нарицаемый МОЧА, бил заявен още от самото начало като една от тези червени линии. В мига, в който нарязали с флекс войника с автомата, работника с кангото и майката с детето, в същия този миг БСП се оттеглила от Бонев и преговорите секнали на милиметри от хепиенда.

Виждате ли от какво зависи политическият живот в България? Има ли нужда да го коментираме? Има ли нужда да го анализираме?

Сега какво? Ако и на 8 февруари не успеят да си изберат председател на Общинския съвет, твърде вероятно е да се стигне да предсрочни местни избори. Тѐ таково нещо не бехме виждàли!!! Казвам „твърде вероятно“, а не „задължително“ или „неминуемо“, защото имало там някакви юридически тънкости, според които, макар и без председател, съветът се събирал да заседава, сиреч не бил съвсем мъртъв, не бил все още безнадеждно вкочанен труп.

Та, ако трябва да се върнем към началото: каква е идеологията на властта в България, какъв е мирогледът на новото поколение политици? Защо трябва да изберем една или друга партия, един или друг политик, при положение не само че всички обещават едни и същи популистки глупости, ами след като им се вържат и ги изберат, правят едни и същи простотии. Какво: да гласуваме за онзи, чиито простотии са най-малки?

Слушайте, защото ще ви кажа нещо много сериозно. Когато назрее ситуация като сегашната, когато попаднем в това, което наричат „криза на ценностите“, когато политическите играчи (партии и личности) не се различават помежду си по своя мироглед и идеология, тогава обществото инстинктивно, но и трескаво, започва да търси някакъв общ знаменател, някакъв ориентир, голяма идея, около която всички да се обединят, загърбвайки по-малките си идеи, доколкото имат такива. Първата голяма обединителна идея, която в такива случаи попада пред погледа на обществото, е патриотичната във всички свои варианти и проявления – се теб може да сме различни, може да сме опоненти и даже врагове, но сме българи и това ни сплотява. Не случайно модерният свят удря най-силно върху семейството и патриотизма. Това са ценности, това са реалии, изградени върху истина и поради това жилави и устойчиви.

Затова в подобни бездуховни ситуации избуяват заявените на патриотичен принцип партии и субекти. Колкото и да ви е мъчно, партии като „Възраждане“ ще растат, особено ако се придържат дисциплинирано към политиката си да бъдат опозиция на всичко. Сега все още не им е настъпил моментът, защото хората продължават да вярват, че в главата на Борисов има някакъв гениален план, който ще изуми всички, ще постави всеки на мястото му и от чешмата ще потекат мед и масло (не се смейте, много хора го мислят!), но ако не се случи така, ако надеждата в лукаво прикритата опозиция се провали, тогава кутията на Пандора ще е отворена и проправен пътят пред всевъзможни злорадо кискащи се демони.

Ех, де да можеше да ни отмине тая чаша! Но ние знаем, че няма да го бъде без кискащите се демони. Трябва да стиснем зъби и да ги изтърпим. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд“.

Може да харесате и: