Стар мит. Още от зората на „демокрацията“, тоест от 90-те години на миналия век, когато все още бяхме екзалтирани от падането на тоталитаризма, което си беше наистина сериозно историческо събитие. Никой не бива да ни се сърди, че бяхме екзалтирани.
Тогава тъкмо се бяхме почувствали „граждани“, като под „гражданин“ разбирахме човек, който може да изкаже мнението си безнаказано. Между другото, днешният морално-естетически облик на социалните мрежи се дължи именно на това разбиране – мога да кажа каквото мисля и мога да мисля каквото си искам. И е точно така. Всеки може да мисли каквото си иска, без това да значи, че всяка мисъл е ценна и заслужава внимание, но все пак е достойна да бъде споделена.
В зората на „демокрацията“ имаше нещо като мания за гласуване. Тя идваше преди всичко от радостта да участваш в истински демократичен процес, а не да идеш в кварталната кръчма и да пуснеш за единствения кандидат, само и само да не види някой, че не си гласувал. Защото негласуването тогава с право се разглеждаше като скрито (и гузно) гласуване „против“. В зората на „демокрацията“ да гласуваш значеше, че някой те пита, че някой иска мнението ти, че от мнението ти зависи нещо.
В зората на „демокрацията“ на гласуването се гледаше като на автентично и отговорно гражданско поведение. Който не гласува, не е гражданин, а овца, смазана от комунизЪма и тоталитаризЪма. Който не гласува, не е демократ, а тогава това беше страшна морална присъда. И до днес всички партии са преди всичко „демократични“, пък от там нататък вече се различават по едно или друго. Което, разбира се, прави целия политически процес леко скучноват. И днес всички искат едно и също, само Костадинов иска нещо различно, но и той проведе допитване за определяне кандидат за президент или иначе казано – постъпи съвсем по демократичному.
Пак по същите времена се зароди и навикът да се гледа на изборите като на наказание за врага или иначе казано – да се допуска гласуване „против“ вместо гласуване „за“. Тогава казаха: „гласувайте за когото и да е, само да не се върнат комунистите“. Сега някои от участниците в настоящата президентска кампания 2026 говорят същото. Гласуването, поне като публична ценност, бързо се превръща от „гласувам за когото искам“ в „гласувам за когото трябва“. Един човечец във фейсбук по време на цялата кампания крещеше в подкрепа на трагично неизбираем кандидат – споделяше му всички визуални материали, а от себе си добавяше сърцераздирателни призиви, с които искаше да ни убеди, че това е единственият кандидат, който става за президент. Публикациите му събираха между 5 и 10 харесвания, но човечецът не се сломи, а продължи до края. А отдолу го ругаеха че цепи правилния вот, като агитира за неизбираем кандидат. Ето как човечецът ИСКА да гласува за някого, но се оказва, че ТРЯБВА да гласува за другиго, за да не може някой си трети да сечели. Това е във връзка със синдрома на „по-малкото зло“.
Синдромът на „по-малкото зло“ изразява една твърде спорна концепция. Някой написа:
„Ще гласувам за педофилите, за да не дойдат комунистите“.
Със сигурност някъде там има и някого, който мисли точно обратното. Този синдром роди крилатия израз „гласувам с отвращение“. Негов баща, знаете, е Иван Костов, който го отрони за първи път през 2003 на балотажа за кмет на София между Стефан Софиянски и Стоян Александров.
И какво излиза? Излиза че демокрация е да изнасилиш съвестта си и то с отвращение. Как точно народът става суверен и субект на властта, след като от него се иска да захвърли убежденията си в името на някаква стратегическа линия, кой знае чия!
Цялата тази Хамлетова истерия „да гласувам или не“ е напълно излишна. Въпросът има някакъв смисъл единствено в това, че по-голямата избирателна активност намалява ефекта от купения и фалшифицирания вот. С изключение на това всичко останало произлиза от един друг мит – че от всеки от нас зависи много повече, отколкото в действителност. Нека го наречем „Синдрома „Грета Тунберг“ – нефелна ученичка спасява ПЛАНЕТАТА.
За мнозина смисълът на живота е в това след тях да остане един по-добър свят и то благодарение на личните им усилия. Защо тогава да не оставят след себе си и един по-добър Млечен път, същото е? От гледна точка на арогантността е абсолютно същото. Но веднъж повярвали, че в лично качество могат да променят светове, тези хора изпадат в прелест и в истинска драма, когато установят, че това не е така. Освен ако не са Сталин и Хитлер, но дори и те не са еднолични автори на това, което са оставили след себе си.
Затова за тези хора гласуването е толкова важно и негласуването – толкова страшно. Видях написано с големи букви на цветен фон:
„Ако гласът ми наистина няма значение, защо някой иска да го купи?“.
Този някой купува стадо, като плаща на глава добитък. Ако някой искаше да купи САМО и единствено твоя глас, тогава щеше да е интересно. Но за да се случи това, трябва да си член на някакво жури, което присъжда големи награди, на някакъв съвет и прочее ограничени по численост структури. Когато става дума за избори, единицата е стадото, а не личността. От личността зависи наистина много малко. Да, има личности, от които зависи повече, но тях ги корумпират истински или ги неутрализират по други начини, ако се окажат неподкупни.
Сега пак са се разкрещели: „Гласувай, та гласувай!“. Появиха се дежурните карикатури и закачки с ходенето за гъби (този израз пък се приписва на Луканов). Пак изкарват лош и едва ли не предател всекиго, който отказва да гласува. Но да се върнем на споменатите Сталин и Хитлер и си ги представим на балотаж. За кого ще гласувате? Знам, знам, че мнозина ще гласуват за един от двамата и то с чиста съвест. Но нека зачетем и избора на онези, които не биха преглътнали нито единия, нито другия. Кой е по-малкото зло? Кой?
Има такова схващане: все някой ще стане президент и щом няма опция „гласувам да няма президент“, трябва да избереш все някого, защото президент така или иначе ще бъде излъчен. Има обаче един тънък момент. Ако гласуваш и онзи, за когото си гласувал спечели, то всичко, което ще извърши след това, ще бъде не само с твоето одобрение, но и по твое настояване. Това е тягостно, ако си гласувал не по съвест, а по сметка. Тягостно е, ако си гласувал за „по-малкото зло“, защото в известна степен си отговорен за всичките малки и големи злини, които ще извърши.
Ако ли пък не гласуваш, „защото няма за кого“, ще имаш пълното право после да мърмориш, защото каквото и да сторят избраниците, то няма да е санкционирано от теб, няма да го извършат „от твое име“.
Така че утре, ако искате, гласувайте, ако искате, недейте да гласувате. Ако искате гласувайте по съвест, ако искате гласувайте по сметка. Ако искате ходете за гъби, ако искате се отвращавайте пред урните. Ще попитате: ами ти, бай Иване, дето ни омайваш с тези простотии, ти за кого ще гласуваш? И ще гласуваш ли изобщо? Не, малките ми, бай Иван няма да гласува!
Няма да гласувам по две причини. Първо, както казах, не искам да съм отговорен за простотиите, които ще сътвори онзи, за когото съм гласувал насила, защото непременно трябва да се гласува. Второ, моята секция е на четвъртия етаж в училището и не намирам, че точно тези избори носят интригата, която си заслужава катеренето.
В епохата на демократичните национални държави интригата на избори е корелацията ляво/дясно. От доста време и не само у нас лявото и дясното са се изродили до лявоподобен популизъм и дясноподобен популизъм и между тях вече няма никаква интрига. Отдавна не намирам своето автентично политическо представителство и не виждам смисъл да хабя сили, за да си кривя душата.
– А за кого би гласувал, бай Иване?
– Ако се появи някоя искрена християн-монархическа партия (която няма откъде да се появи), ще видим. А дали е искрена ще си проличи, когато се саморазпусне, след като постигне целите си. Защото в истинската монархия, дори и да има партии, те ще са твърде различни от тези, които познаваме.
Това е. С две думи: ако не искате да гласувате, ако няма за кого да гласувате, не изнасилвайте съвестта си. Не гласувайте. Няма да извършите престъпление нито срещу човечеството, нито срещу планетата. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За в. „Труд“.
