Тази сутрин някой подхвърлил писмо пред сградата, където е офисът ми. Моята секретарка, чувствителна и състрадателна дама, го видяла да зъзне на улицата и го прибрала, за да не се търкаля като сираче. И понеже смисълът на живота на едно писмо е то да бъде прочетено от някого, отворила го и го прочела. Писмото било от „Софийска вода” до Госпожа Етажна Собственост. „Софийска вода” упреквала Госпожата, че повече от година не й е осигурила достъп до имота си, за да може концесионерката да замери уредите й.
Когато в офиса се появих и аз с приятна умора в краката след тениса, Кремена ми даде писмото, за да взема съответното управленско решение какво да се прави с него.
Разбира се, най-лесно беше писмото да се върне на подателя с бележка: „Лицето ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ не е открито на адреса”. Но това не само би било едно малодушно прехвърляне на отговорността, но и би създало опасен прецедент, ако някой друг, да речем „Топлофикация”, пожелае да се свърже с Госпожа Етажна Собственост. Затова реших да съдействам, доколкото мога, на „Софийска вода”. Помъчих се да си спомня дали съм срещал такава госпожа в асансьора. Имаше една намусена дебелана, която наскоро умори глухия си мъж, но съм почти готов да се закълна, че нито собственото й име беше Етажна, нито пък фамилията – Собственост. Пък и тя, макар вечно намръщена и изпълнена с омраза към всяка форма на живот под 140 килограма, едва ли беше от госпожите, които ще отказват някому достъп до уредите си и то в продължение на повече от година.
Тогава реших, че ключът към загадката е думата „имот”. Ако открия имота на Г-жа Етажна Собственост, ще съм открил и нея самата. И така тръгнах по всички имоти в сградата, но след като ги обиколих, в нито един от тях не намерих собственик на име Г-жа Етажна Собственост. Всички собственици на имоти, че дори и наемателите, се казваха по всевъзможни други начини, но не и по този. За пръв път ми дожаля за „Топлофикация” и за нейните Сизифови усилия да открие от кого да си взима общите такси. Започвам да си мисля дали във всяка сграда не се крие по една Г-жа Етажна Собственост, която демонично отказва достъп до измервателните си уреди и пречи на организации като „Софийска вода” и „Топлофикация” да формират печалбите си от услуги, които никой друг не ползва, освен Г-жа Етажна Собственост. Личности като нея заслужават да им се устройва лов на вещици и да си плащат като попове! (Защо „народният гений”, за когото и друг път съм казвал, че го подозирам в малоумие, счита свещениците за най-типичните платци и затова казва „плаща си като поп” – това аз не знам и не се наемам да обясня).
И като казвам „дожаля ми за „Софийска вода”, имам предвид че ми дожаля до такава степен, че реших да й отговоря от името на Г-жа Етажна Собственост – малка благородна лъжа, която ще спести много мъка на този грешен свят. Ще седна и с преправен почерк ще напиша едно писъмце, нещо от рода на: „Скъпа водичке софийска, това че не съм те допуснала цяла година до уредите си, е не защото те мразя или пък защото обичам „Топлофикация” повече от теб. Не! Не съм те допуснала, защото аз самата не знам какво съм. Не съм нещо, което пие вода, нито съм нещо, което се мие. Не се отоплявам, защото не ми е студено, нито си светя, защото не ми е тъмно. Не съм лице, нито физическо, нито юридическо. А и да ти платя не мога, защото си нямам парички. Но ти, Софийска водице, ако искаш да ми видиш уредите, ела ги виж, само че аз не знам къде са ми те, нито знам дали ми се намират такива, нито дали имам право да притежавам собствени уреди. Целувам те страстно между кранчето ти за топла и това за студена вода: твоя Г-жа Етажна Собственост”. Ето едно такова писмо ще напиша, ще запечатам плика с целувка и докато пощаджията го отнася, ще взема своята черна ръчно направена китара с f-ове и седеф по прагчетата, ще си сипя една водка „Юрий Долгорукий” (макар че не обичам водка) и тъжно ще запея: „Ваше благородие, госпожа Ет. Собственность”…