Една публикация от началото на седмицата ме наведе на тъжни мисли. Темата е банално битова – борбата с гратисчиите в обществения транспорт. Мислите обаче не са нито банални, нито битови и ме мъчат отдавна. Те са мислите за това как членовете на едно общество не се чувстват такива. Те са мислите за синдрома на поругания асансьор.
Случвало ми се е, а сигурно се е случвало и на вас да попаднете в асансьора на някоя голяма панелна сграда и да видите изгорените и стопени бутони. По шперплатовите стени на съоръжението са изписани еротични сведения за съседи, съседки и техните роднини, или пък са изразени пристрастия към един или друг футболен отбор. Могат да се видят нарисувани свастики, а понякога дори и сувастики (свастика завъртяна обратно на часовниковата стрелка), но едва ли стенописецът прави разлика между значенията на свастиката и сувастиката, просто е неграмотен и пише руни с правописни грешки. Крушката в асансьора е блиндирана. Или с решетка от яка арматура, или зад дебела плоча ПДЧ, разпробита неравноделно с бормашина, за да се процежда все пак някаква светлина и при това крушката да не бъде открадната или потрошена. Обичам думата „разпробивам”, а какво е ПДЧ имам само смътна представа, така че може и да не съм се изразил съвсем коректно.
Кой гори със запалка бутоните на асансьора, кой троши крушките и кой рисува свастики и понякога сувастики? Някой враг? Някой квартален Монтеки, който иска да обругае блока на Капулети? Това би казала Логиката като в онзи виц. Психологията обаче (като във все същия виц) казва друго. Вандалите, които се гаврят с бедния асансьор, рушат го и го карат да изглежда зле, са неговите собственици. Това е израз на един уникален инстинкт за самоненавист и самоунищожение, познат още от онзи древен прабългарски обичай на Тангра да се принасят в жертва най-умните и най-талантливите, та чак до т. нар. „народен съд”, който прави същото, само че не принася умните и талантливите в жертва на Тангра, а ги принася в жертва на светлото бъдеще, в което ще господства най-прогресивната класа на света. Хилядолетна селекция, довела до индивида, който гори със запалка собствения си асансьор в собствения си дом. Селекция, довела дотам, щото един от най-почитаните стихове на един от най-почитаните поети да гласи: „не сме народ, а мърша”. Едва ли в света има друга литература, която да се похвали с такова поетическо заключение.
Аз обаче не обвинявам хората, които горят собствените си асансьори, и не мисля, че сме „мърша”, както е казал големият либерал и народен поет Петко Славейков. Ние просто сме жертва на жестока тоталитарна пропаганда, изпепелила две поколения българи. Пропаганда като онази, която кара македонците да вярват, че са потомци на Александър Велики и че държавата им се е простирала от Битоля до Афганистан. У нас тази пропаганда е постигнала две неща. Първо, насадила е у хората убеждението, че държавата е техен враг, и, второ, унищожила е инстинктите им на собственици. А терминът за човек без инстинкт на собственик, с извинение, е „лумпен”. Да приемаш държавата за враг, значи да впрегнеш всички свои сили и цялата си интелигентност, за да воюваш с нея, да се мъчиш да я надхитриш и излъжеш. А всъщност държавата би трябвало да е висша форма на организация, която защитава интересите на обществото от името на членовете му и за тяхна сметка. Държавата трябва да зачита собствеността на гражданите, да я защитава и да поощрява нейното придобиване и отговорно управление. Дали нашата държава защитава интересите на членовете на обществото и дали ги мотивира да бъдат отговорни собственици? Отговорът на ето този въпрос ще обясни защо хората се возят гратис и защо горят асансьорите си.
В момента държавата ни е такава, че ако човек реши да изпълни всичко, което тя изисква от него и да й плати всичко, за което тя го преследва, ще трябва не просто да фалира, а и да изтлее физически. Прилича на виц случая, когато данъчните дошли в някаква фирма и казали: „Признавайте какво не ви е наред. Щом още съществувате, значи криете данъци”. Рекетът се е превърнал в държавна политика, която, за съжаление, се провежда от хора, които не са чели Лафонтеновата басня за кокошката със златните яйца (както, впрочем, не са чели и почти никакви други текстове). Искат да ти забранят да се разпореждаш със собствеността си и дори да ти забранят да паркираш пред дома си, ако не си им платил всичко, което те са решили, че им дължиш. Събират ти такси включително и за това, че си им платил такси. Гордеем се, че сме „данъчен рай”, защото данъкът ни бил 10%. Но попитайте когото и да е счетоводител в частна фирма и той ще ви каже, че под една или друга форма фирмите дължат около 70% от всичко, което са изкарали. Как тогава хората да си дупчат билетчета и как да не горят асансьорите си!
Жалко е, много е жалко, че държавата продължава да бъде враг на гражданите и ги принуждава да се борят с нея. Знаете ли какво значи истинска солидарност в рамките на едно общество? Истинската солидарност е доброволно да си плащаш разумните данъци, които знаеш за какво отиват. Толкова е просто. Всеки би го правил с удоволствие. Но когато усетиш заговор срещу себе си, когато корупцията прекрачи всякакви граници на приличие, когато малка група личности без домашно възпитание и чувство за мярка постави под въпрос твоето икономическо и дори физическо оцеляване, тогава мисля, че никой не може да бъде обвиняван, че се опълчва. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За в. “Труд“.