През този необичайно топъл ноември бяхме седнали на открито в една пицария на жълтите павета, в сградата, в която преди комунистическата катастрофа се помещаваше офицерският клуб. Причината да седнем точно тук беше изявлението на Батко, че много отдавна не е ял пица и много му се е прияло. А когато на Батко му се поще нещо, времето трябва да спре своя ход и цялата вселена да се пренастрои към задоволяване на прищявката.
– Знаете ли какво значи „калцоне“ на италиански? – попита Батко, докато прелистваше менюто с благоговението, с което се прелиства прашен средновековен фолиант. – Означава буквално „чорапище“, голям чорап.
Всички промърмориха, че това е много интересно и започнаха да дирят с очи келнера, който, след като остави документацията на масата, изчезна от полезрението за повече от четвърт час. Но ето че миг преди отсъствието му да добие измеренията на катастрофа, той се появи и с човеколюбива усмивка се изправи до масата.
– Избрахте ли? – попита келнерът.
– Да – отговори Батко. – Дай ми първо една водка за отскок, после брой бавно наум до десет и ми донеси голям Джеймисън с голяма бира.
– За мен кафе с голям коняк – скромно изчака реда си Милен.
– Искаш ли да си разделим една бутилка червено вино? – обърна се Хер Дидев към Прохор и след като Прохор му отказа, Хер Дидев поръча две бутилки от някакво небрежно кианти: по една за всеки.
– А нещо за ядене? – попита келнерът.
– Засега донеси това, пък после ще видим – отпрати го Батко.
Келнерът се оттегли с чупка в кръста, която изразяваше едновременно премерено раболепие и ненакърнимо лично достойнство. Миг по-късно се появи с водката и по лицето на Батко се разля човещина.
– Няма да се оправим – продължи Батко някакъв предишен разговор, – докато не се промени избирателната система.
– Аз отдавна съм казал какво трябва да се направи – каза Прохор, който беше професионален политик, но не се срамуваше от това. – Трябва да се въведе задължително машинно гласуване. Влиза избирателят в тъмната стаичка и вижда пред себе си монитор. На монитора са написани имената на партиите така, както са по съдебна регистрация. Няма номера. Избирателят трябва да намери в списъка партията, за която иска да даде гласа си и да го даде.
– А защо да няма номера? – наивно попита Хер Дидев.
– Защото като плъзнат емисарите да купуват гласове много по-лесно ще казват за кой номер да се гласува. Бай Мангал много по-лесно ще запомни „4“, отколкото „Национално движение за просперитет и европейско мислене в свободното време“.
– Хитро – призна Хер Дидев.
– Нещо повече – вдигна пръст Прохор. – При всяко следващо влизане в стаичката партиите в списъка ще се разбъркват, за да не могат да кажат на бай Мангал: гласувай за деветата отгоре надолу.
– Хитро – пак призна Хер Дидев.
– А може и друго – вдъхнови се Милен. – Може при всяко следващо влизане в стаичката, имената на партиите да се показват в различен шрифт. Така ще неутрализираме опасността мутрата да нарисува буквите като картинка и неграмотният бай Мангал да сравнява чисто графически.
– Мислил съм за това – каза Прохор. – Освен това може да се въведе и време за гласуване, за да не може бай Мангал до безкрай да сравнява с предварително зададени му образци. Дори си го представям така: влизаш в стаичката, отляво е тъчскрийнът, на който трябва да гласуваш, а в дъното има решетка, зад която буйства гладен и освирепял питбул. Времето за гласуване е, да речем, 20 секунди. Над решетката има електронен брояч, който мери времето отзад напред и гласоподавателя вижда точно колко секунди остават, преди решетката да се вдигне. Разбира се, когато гласува, отброяването спира. Така и изборният ден ще приключи по-раничко.
– А не може ли – попита делово Хер Дидев – за още по-голяма сигурност освен шрифта, с който са изписани имената на партиите, да се променят и самите имена на партиите? Аз мисля, че така е най-сигурно, защото човек ще се ориентира единствено в съответствие с политическите си убеждения. Например, влизаш ти, четеш „Българска социалистическа партия“ и гласуваш за нея, защото искаш държавата да преразпределя цялото БВП. Влиза след теб Милен и там вече не пише БСП, а пише „Българска партия за преразпределяне на цялото БВП“. Милен разпознава своите политически убеждения и гласува. После влиза Батко, но тогава вече със съвсем различен шрифт пише: „Партия за окончателно тържество на синдикатите и защита на руските интереси“. И понеже Батко, също както и Милен, е напълно наясно с политическите си убеждения, гласува без да му мигне окото.
– То така излиза – скептично вметна Милен, – че ще могат да гласуват само хора, които са наясно с политическите си убеждения.
– Ами, точно така излиза – вдигна рамене Прохор.
– Няма ли да стане много ниска избирателната активност?
– Ниска на душмани!
Междувременно келнерът се беше появил отново и гузно пристъпваше около масата.
– Ще поръчате ли храна? – попита той.
– После! – сгълча го Батко. – Дай сега още едно уиски и още една бира, както и един фернет, че ми се е допило нещо сладко.
– И на нас по още една бутилка кианти.
– Аз пък не искам повече коняк – каза Милен. – Има ли калвадос?
– Има.
– Дай.
Келнерът се оттече към бара, за да се върне с трогателна мълниеносност и да сервира поръчката.
– Бравос! – похвали го Батко и после продължи, озарен от свежо хрумване: – а всъщност има и още по-прост начин да се оптимизира избирателната система. Можем да го наречем полифонично или многогласно гласуване. Като начало трябва да се попитаме защо всеки гласоподавател има право само на един глас. Така не е справедливо, различните гласоподаватели имат различна тежест и би трябвало да имат различно по обем право да определят как ще се управлява обществото. Ето го въпросният бай Мангал от предишния пример, който не може да прочете името на партията, за която са му платили да гласува. Той е кирлив, неграмотен, интересува се от децата си само дотолкова, доколкото те му дават основание да получава социални помощи, краде бюстове на възрожденци и ги претопява за вторични суровини и не си плаща нито данъците, нито електричеството. Този бай Мангал, понеже сме приели да признаем всеобщото избирателно право, има един глас на избори. Ако обаче бай Мангал се изкъпе и обръсне, ще има два гласа. Като се научи да чете и пише – още един глас. Гласовете му ще станат четири, ако прати децата си на училище. С пет гласа ще гласува, когато тръгне на работа. А започне ли да си плаща сметките, данъците и осигуровките, гласовете му може да стигнат и над десет. И така нататък. Ето аз, например – потупа се Батко по гърдите, – ще гласувам с 983 гласа.
– Ашколсун! – искрено се възхити Милен.
Приятелите продължиха да пият мълчаливо и сигурно още дълго щяха да пият така, ако за пореден път не се беше появил келнерът.
– Ще поръчате ли вече храна? – пожела да се осведоми той.
– Не! Иди си! – гневно размаха ръце Батко. – И да не си посмял да се върнеш без уиски.
– Направо донеси бутилката, че този калвадос ме престърга – обади се и Милен.
– Абе, Батко – каза Хер Дидев, – нали седнахме тук, защото много ти се ядеше пица.
– Не вярвайте на всичко, което казвам – отговори Батко и зарея многозначителен поглед из смрачаващото се небе над градинката, където се извисяваше голямата бронзова глава на Стамболов, сцепена от зла сабя.