Що за вето е това, което всеки може да обсъжда, да гласува, да бламира, да отхвърля и да обжалва! Това не е вето, а някакъв изрод на съвременния уж добродушен, уж преизпълнен с любов и умиление, но всъщност изцяло лежащ в зло свят. Ветото е нещо окончателно, произнесено от авторитетна институция. При нас – напротив, ветото не е край, а начало на кален поток от лъжи, лицемерие и евтин популизъм. Треперлив гласец на някой, който иначе трябва да олицетворява, но всъщност има право само да се съобразява.
Винаги съм мислел, че да плюеш политиците изобщо и по принцип е само още един вид популизъм, че клишета като „няма държава“ и „всички са маскари“ са банални и слабосъдържателни, но тази седмица Парламентът надмина себе си. Сигналът, който той излъчи, беше като сигнал от прокълнат остров. С поведението си депутатите обидиха не само демокрацията, но и елементарната почтеност и поставиха под въпрос състоятелността на парламентаризма въобще.
След като сведоха темата до пълна неразбираемост, парламентарните партии показаха, че са там, не за да представляват някого, който ги е изпратил, не да защитават интересите на определени социални групи, нито да изразяват принципите на една или друга идеология, а да упражняват нещо, което на теория трябва да е задължение, но отдавна се е превърнало в техен поминък.
Какво се случи с т.нар. „вето“ на Президента по чл. 14 на новия Изборен кодекс? Станаха ясни две неща. Първо, че Патриотичният фронт провери доколко е ценен за Бойко Борисов и получи много приятен за себе си отговор – че от всички дребни изнудвачи той е най-приемливият. И второ, това се е случило след продължителни и старателни пазарлъци от позициите на интереси, които нямат абсолютно нищо общо с народното представителство. Да, мотивите на двете страни по ветото може на пръв поглед да имат политическа обвивка, но всъщност всичко опира до прегрупиране с цел упражняване на властта.
Самият проблем с гласуването в чужбина е шизофреничен. Към него се подхожда по два коренно противоположни начина. Едните искат да го затруднят, за да не могат да се вършат безобразия и изборни престъпления в Турция. Другите искат да го улеснят, за да увеличат подкрепата от страна на хора, по презумпция космополити, демократи и либерали. Тоест, двете страни си представят едно и също нещо по два различни начина – едните виждат Анадола, другите виждат Америка. Едните виждат гастарбайтери и неграмотни маси, шибани от партийни функционери към урните, другите виждат горди и добре заплатени IT инженери, готови да пропътуват половин континент с единствения гъдел да покажат среден пръст на някоя противна мутра в родината си.
И понеже колкото и да презират избирателите си, и двете страни трябва да пазят някакво приличие пред тях, започнаха да се надцакват на парче. Започнаха да разкъсват поредната плаха реформа с изнудвания и компромиси, да печелят битки за един параграф от текста на закона, но да губят битки за друг, и така докато накрая хармоничният и завършен килим на реформата не заприлича на кърпен съдран юрган.
Не става така. В резултат от сметкаджийските препирни около Изборния кодекс в момента се наблюдава това, че нашите управляващи, елитът на нацията, най-вещите и най-загрижените политици под лазурното небе на родината, задължават гражданите да гласуват, но използват цялата си административна мощ, за да саботират изпълнението на това тяхно задължение. Че нали ако може да се гласува само в дипломатически представителства, почти цяла Латинска Америка ще трябва да пътува до Мексико, не само да упражни правото, но и да изпълни задължението си да гласува!
Особено учудващо е поведението на партиите, членки на ЕНП. Направо е нелогично. Та нали те изповядват глобализма и федерализма, нали целият свят е едно „голямо село“, нали се борят да паднат всякакви граници, да се придвижват хората свободно било за препитание, било за удоволствие, нали те те пазят „свещените“ външни граници на Европейския съюз и се цупят, задето не ни броят достойни да бъдем в Шенген? Не са ли те онези, които бият тревога че от България „изтичат мозъци“? Не са ли те, които преди избори се кълнат, че ще оставят белите си кости по черните поля на историята, само и само да върнат младите и талантливи българи, отишли да се доказват и да печелят в чужбина? И сега какво? На практика казват на „българския Великден“: не само че ни е все едно дали ще участвате в българската демокрация, ами май даже предпочитаме да не участвате…
Не, не! – ще се разкрещят патриотите. Ние изобщо нямахме това предвид! Ние също много обичаме компютърните инженери от „българския Великден“, ние също искаме те да се върнат, защото са наше богатство и прочие. Ние визираме не Америка, Австралия или Далечния Изток, а конкретно Турция. Знаете ли вие, господа демократи и лигави либерали, какво ще се случи в Турция, ако българската държава не контролира пряко изборния процес? Че ние ще получим урни с бюлетини от селища, които сигурно изобщо не съществуват! Ще станем жертва на такива нарушения и престъпления, за които даже не сме сънували!
И тук опираме до един стар принцип, който ако искаме ще одобрим, ако не искаме – не, и който гласи така: не бива да се спира изпълнението на нещо по същество правилно, справедливо и полезно, само защото съществуват опасения, че то ще бъде опорочено от зловредни елементи. Иначе казано, не е редно да се лишаваме от къпане в морето, защото някоя медуза може да ни нажули задника. Ако сме приели, че всички българи имат право (пък напоследък са и длъжни) да гласуват, то е редно осъществяването на този акт да се благоприятства, а не да се спъва. Ако ни е страх, че в отделни държави ще се случат неприятни неща като манипулации и фалшификации, то да търсим други начини да се справяме с това.
Сигурно има такива начини. Например, да се забрани двойното гражданство. Тогава тези хора в Турция, които така тревожат патриотите и които едва ли чувстват някакъв непреодолим порив на граждански дълг, който да ги тика към урните, ще престанат да бъдат интересни за своите стотници и хилядници и те ще ги оставят на мира. Такава мярка би имала и хубав страничен ефект – за български паспорт ще се натискат само онези македонци, които наистина искат да бъдат българи, а не просто да мият клозети в Германия от името на нашата държава.
Успокояващо за патриотите би се отразило и въвеждането на машинно гласуване. Защо не се борят за това? Кандидатите в списъка да нямат номера и при всеки следващ, който влезе в тъмната стаичка, имената им да се появяват в разбъркан ред. Избирателят трябва да открие в списъка политика, когото си е избрал след задълбочено запознаване с платформата му и сравняването ѝ с платформите на неговите опоненти, и да гласува за него, уверен, че той ще изразява неговите политически възгледи в институциите на властта. Така зловещите тълпи от неуки избиратели, които в най-страшните кошмари на патриотите отново и отново възпроизвеждат ДПС във властта, без изобщо да осъзнават, че го правят, вече няма да имат тази възможност.
А за още по-голямо спокойствие всичко това може да се скрепи и с въвеждането на един образователен ценз за участие в избирателния процес. Звучи напълно логично и справедливо, па макар и малко обидно за някого. Да гласуваш значи да избираш, а да избираш означава да си наясно с алтернативите. А за това се изисква известна грамотност и обща култура. За да избереш между кашкавал и сирене, трябва да знаеш какво е кашкавал и какво е сирене.
Така че да се ограничава и затруднява гласуването на българите в чужбина е не само неправилно, не само грозно, но и ненужно. Съвсем друг е въпросът за мотивите, с които всяка политическа сила заема позициите си в дебата. Както казахме в началото, те нямат нищо общо нито с идеологията, нито с политиката, а още по-малко пък с дълга и ангажимента към избирателите. Стана ясно, че свещените въпроси са два: 1) „Още колко ще ме бъде в тази власти и в този парламент?“ (в отговор на този въпрос стават пазарлъците в кулоарите и се търгуват гласовете); и 2) „Ще ме бъде ли в следващите?“ (в отговор на този въпрос пък се манипулира законодателството, за да е благоприятно за манипулиращите го). Много от хорицата, които сега са се закачили за по нещичко, дори и с крехките си умове осъзнават, че следващия път няма да ги бъде. Те са готови да станат даже и марксисти-вудуисти, само и само звездният им миг да продължи още мъничко. Наскоро излезе хубав виц, че някои малки партии никога няма да излязат в опозиция (като направи АБВ, например), защото техните лидери са се вкопчили в министерските си бюра до побеляване на пръстите и няма да се пуснат, дори да ги теглят за краката.
Лошото е, че професионализмът и приличието се развиват в обратна пропорция. Колкото по-професионална става политическата класа, толкова по-небрежна става тя по отношение на лицеприятността на постъпките си. Вероятно и общественото мнение става по-безкритично и затова е така. Вчера по телевизията, като питаха някакъв депутат как ще гласува, той каза, че трябва да изчакаме ръководствата да се съберат, да преговарят, да се разберат нещо и след това ще ни кажат как да гласуваме. Ето за това става въпрос. Когато следващия път някой дойде при вас на предизборна среща да ви разпитва за нуждите и болките ви, да обещава как ще бъде вашият глас в Парламента и как ще воюва за интересите ви, да знаете, че просто изпращате машина за гласуване и нищо повече. Как се оправя това? Никак. Преживява се. Хубаво е да се въоръжим с търпение, но да не спираме да мислим, че Картаген трябва да бъде разрушен.
