По повод една незначителна публикация през изминалата седмица ние, простите граждани, си зададохме въпроса кое е най-значимото морално усилие, което е правило някога човечеството, а пък и сега прави без особен резултат. Безспорно това е усилието да се прокара устойчива граница между доброто и злото.
Модерният свят е видимо единодушен, че най-безспорното и общоприемливо добро са правата на човека, формулирани от ООН през далечната (или не чак толкова) 1948 година. Те се приемат за ценност и до голяма степен се гарантират от общества, устроени на принципите на либералната демокрация, капитализма и свободния пазар. От тази гледна точка светът се дели на свободни общества и на тоталитарни диктатури. Едните са „добрите“, а другите са „лошите“.
Още в средата на месец юни Европейският съюз удължи с още една година икономическите санкции по отношение на Крим. Те включват забрана за внос на продукти, за инвестиране, за сътрудничество в туризма и за износ на някои стоки и услуги за полуострова. Тези мерки са задължителни за всички фирми, регистрирани на територията на ЕС.
През миналата седмица обаче стана ясно, че европейски компании редовно нарушават наложените санкции. Данните изнесе Центърът за изследване на корупцията и организираната престъпност (OCCRP – Organized Crime and Corruption Reporting Project). Припомням, че тази организация е консорциум от 24 неправителствени разследващи центъра, много журналисти и няколко големи новинарски агенции от Източна Европа до Централна Азия. Тя съществува от 2006 и е известна със скандала около случая „Магнитски“ през 2013, когато се разкриха незаконни борсови спекулации и документни престъпления, довели до открадването на 1 млрд. долара от британски инвеститор и до съставяне на черен списък с имената на 60 чиновници, полицаи и съдии със забрана да влизат в САЩ. Самият адвокат Сергей Магнитски загина в следствения арест при неизяснени обстоятелства (предполага се след побой и неоказване на медицинска помощ) и мнозина предполагат, че това е организирано от главните действащи лица в аферата, онези чиновници, полицаи и съдии, уплашени от неудобния свидетел, отказващ да лъже в тяхна полза.
Безспорно обаче най-голяма известност Центърът за изследване на корупцията и организираната престъпност спечели от „Панамската афера“ – не онази от 1889, а тази с участието на адвокатската кантора „Мосак Фонсека“, когато „изтекоха“ 11 и половина милиона документи, показващи как най-различни хора са правили финансови машинации, в повечето случаи формално законни, за да прикриват истинските си доходи и техния произход. В разследването бяха въвлечени над 370 журналисти от 109 медии в 76 страни, включително и България. „УикиЛийкс“ твърди, че цялата кампания е била финансирана от Фонда на Сорос, за да се урони имиджа на Путин, а OCCRP се сочи като главен организатор на атаката. Тогава „Гардиан“ даже публикува схема, която онагледяваше пътищата, по които минават парите на Путин, за да се върнат обратно при него. По тези пътища се срещаха най-различни деятели на бизнеса, най-различни зони, включително и офшорни, и даже един музикант – акционер в „банката на Путин“.
Но независимо от всичко, независимо от това кой е „добър“ и кой е „лош“, независимо от подозрението, че истината отново се експлоатира в битки за глобално влияние и много пари, Панамската афера беше един от онези редки моментни проблясъци, в които виждаме каква превратна и наивна представа имаме за света, в който живеем.
И така, през изминалата седмица Центърът за изследване на корупцията и организираната престъпност излезе с материал (цитиран в news.bg) от свое разследване, което показва как „за последните две години в кримски пристанища се пребивавали 24 кораба под флагове на страни от ЕС, 43 кораба, регистрирани в Европейския съюз, както и 22 кораба, бенефициенти от ЕС“. Смята се, че навлезлите в кримски пристанища съдове са повече от 600 за същия период, което показва, че западните бизнесмени печелят в нарушение на политиките на собствените си страни. За да не бъдат разкрити, нарушителите прибягвали до средства от пиратските екшъни – плавали под флагове на чужди държави, плавали под украински флаг, който след преминаването на Керченския пролив сменяли с руски, а трети просто изключвали системите си за позициониране. Трудно можели да бъдат преброени онези, които прибягвали до услугите на страни извън Европейския съюз и въртели търговията си с техни кораби.
Санкциите срещу икономическия обмен с Крим са част от санкциите против Русия, които Европа ѝ налага заради това, че е навлязла с войски в Украйна и е анексирала същия този Крим. Те ще се прилагат дотогава, докато не се изпълнят условията на мирното споразумение от Минск за прекратяване на конфликта в Украйна. Или поне такава е идеята. Тези санкции са наложени, за да се затвърди у цивилизования свят собствената му представа за добро, за човешки права и свободи, за справедливо и регламентирано уреждане на международните отношения.
На пръв поглед е кристално ясно кои са „добрите“ и кои са „лошите“. Но защо част от „добрите“ и то не коя да е част, а представители на бизнеса, на индустрията и търговията, на онези интелигентни, образовани и предприемчиви, които движат икономиката, създават печалба и част от тази печалба връщат на обществото под формата на данъци, защо те престъпват решенията и вървят против политиката на своите собствени общества? Някой ще отговори: в името на печалбата, която е по-важна от всичко! И сигурно ще бъде прав, но къде останаха доброто и злото, къде остана моралът, къде е временното жертване на личния интерес в името на стратегическия интерес на общността?
Кой ще уважава противник, който с едната ръка заканително размахва пръст, а с другата не спира да върти алъш-вериш под масата? Но пък от друга страна можем ли да обвиняваме търговците и корабовладелците, след като в държава като Германия, в една от емблемите на Европейския съюз няма единно мнение по въпроса. Преди броени седмици външният министър Щайнмайер (социалист) заяви, че ако се наблюдава напредък в мирния процес, ЕС постепенно трябва да сваля санкциите срещу Русия, „наложени заради ролята на Москва в украинската криза“ (забележете: „украинската криза“ е нещо случващо се от само себе си, в което Москва е приела да се включи с някаква „роля“). Неговото мнение е в остър конфликт с мнението на началничката му Меркел (от консервативния блок), според която е редно санкциите да останат до постигането на онова, заради което са били наложени. Е, при това положение какво да мисли европейският бизнесмен?
Русия доставя около 1/3 от газта на Европа. Ако за миг си представим, че някаква сърцата и идеалистично настроена европейска администрация реши да пресече постъпването на руски газ, то Русия ще капитулира на секундата. Каква ти секунда! Ще капитулира в мига, когато повярва, че това наистина може да ѝ се случи, месеци преди да ѝ се е случило ефективно. Русия, както духовито се изразява Гари Каспаров, се оказа от грешната страна на историята, но от правилната страна на тръбата. Европа ще претърпи далеч по-малки неудобства в сравнение с Русия и те ще бъдат свързани основно със загуби и пропуснати ползи, както и с разклащане на политическата популярност. Но Европа е достатъчно изнежена, за да не се реши и на това. Една от дефинициите за силно лидерство се свързва със способността да се приемат краткосрочни жертви в името на дългосрочни ползи. Но такова лидерство днес в Европа няма.
След края на студената война нещата вече почти нямат морални измерения. Няма никаква ценност извън циничните корпоративни интереси, като към тези интереси трябва да мислим и политическите интереси и интересите на превърналата се в суверенна каста чиновническа администрация на Свободния свят. Това важи за всички държави по света, в това число и за нерешителния Запад, и за арогантния Путин.
Днес е трудно да прокараш устойчива граница между доброто и злото, защото липсва достатъчно силен нравствен критерий. Съвременният човек вярва, че е субект, а не обект на морала. Убеден е, че всичко се решава по законите, които той сам изобретява, колкото и относителни и конюнктурни да са те. И колкото по-относителни и конюнктурни са човешките закони, колкото повече противоречат на естествения нравствен закон (вродената представа за добро и зло, съвестта), толкова по-лесни за престъпване се оказват. И обратно: човешките закони са толкова по-добри и толкова по-трудни за погазване, колкото по-близо стоят до естествения закон.
Така нареченият „Свободен свят“, либералната демокрация и капитализмът не е истински противник на тоталитаризма, Путин, тероризма, ИДИЛ, Саудитска Арабия и каквото там е решил да брои за противник. Защото ако наистина беше, можеше с ресурсите, с които разполага, да се разправи с всеки враг за броени седмици. Днес „доброто“ и „злото“ са партньори в зрелищен танц, а ние им плащаме, за да ги гледаме. „Злото“ е опитомено и даже има с „доброто“ общ доходен бизнес. Когато един злодей се изхаби и вече не плаши толкова много трудещите се, то той тихомълком се забравя, на негово място веднага се появява нов и танцът продължава. Но нима при това положение все още можем да говорим за добро и зло? Не. Както много пъти съм казвал, ако в една каца смесиш равни части мед и помия, то кацата ще се окаже пълна по-скоро с помия, отколкото с мед.
И така, докато не се появи истинското, неопитоменото зло и не изрита танцуващите от вечеринката. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.