Държавата уж плати за кампании на всички в изборите, пък нещо не виждам някой да се е претрепал да популяризира референдума. Затова ще му ударим едно рамо ние, простите граждани.
Знам, че е грехота да се дразниш и гневиш, но популизмът ме вбесява. Явно обаче народът (избирателите=потребителите) си го иска, защото в средата на второто десетилетие от 21 век вече няма леви и десни политици, а само леви и десни популисти. Те не идват да възвестят истината, която масите не знаят, а истината, която масите искат да чуят. От това разглезеният избирател (потребител) става още по-разглезен и отхвърля като чуждо тяло всеки, който в предизборните си речи не успее да надмине собствените му фантазии, да го изненада, да му нарисува свят, по-охолен и чудесен, отколкото потребителят сам е способен да го мечтае. Популизмът е лъжа, която хората доброволно финансират със собствени средства, за да им я говори някой „лидер“ убедително и да им я чете изразително.
За да си популист трябва или да си тъп, или да си злонамерен лъжец. И в двата случая не бива да бъдеш допускан до участие във властта. Но на практика е обратното: във властта се допускат почти само популисти, които са или тъпи, или злонамерени, или най-добре и двете заедно.
Референдумът е сред любимите инструменти на популистите. Дори не самият референдум, а идеята за него, духът на референдума. Той е стимулатор за антисистемните инстинкти на масите. На въпроси в сферата на „Искате ли да им се стъжни животът на политиците?“ масите викат „Да-а-а-а-а!“, както биха викали „У-у-у-у-у-у!“. Тук, разбира се, говорим за популистките референдуми, а не за нормални допитвания от вида чешма ли искате на площада или шадраван. За съжаление, от много време референдумите, особено националните, са популистки.
Техният главен проблем е некоректното и манипулативно задаване на въпросите. Както за Белене:
– Искате ли България да има развита атомна енергетика?
– Да-а-а-а-а-а-а-а!
– Тогава ще построим Белене и ще се налапаме! Глас народен – глас Божи!
Въпросите в популистките референдуми са характерни с това, че подсказват някакъв приятен, приемлив, на пръв поглед изгоден и даже възвишен отговор. Хората го дават, вярвайки че упражняват нещо като гражданска власт, но не се замислят, че въпросът има и други отговори. Например така:
– Искате ли да се повишат средните годишни температури?
– Да-а-а-а-а-а-а!
Искаме, как да не искаме! Ще се намали цената на парното, ще спестим от вълнени чорапи! Ще берем реколти по цяла година! Ще живеем в леки и евтини постройки като птички Божи! Но няма ли тогава да се стопят ледените шапки на полюсите и Пазарджик да стане пристанищен град? Виж, за това не бяхме се замисляли…
Оттук произтича и една друга особеност на въпросите в референдумите. Те съдържат два вида отговори: видим и първосигнален отговор, който анкетираните дават, мислейки че действат в свой интерес, и по-трудно забележим, по-невидим отговор, в който се съдържа интересът на питащия. Като с Белене. Тези два вида отговори често са противоречащи си до антагонистичност. Как да преценим от тази гледна точка задаващия се на 8 ноември референдум? От него останаха три въпроса след справедливото отпадане на други три. Ето ги:
1. Подкрепяте ли народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура? Преди да отговоря на този въпрос, аз бих си задал един друг: Какъв резултат би показала Цецка Цачева, ако не беше кандидатура на ГЕРБ, а примерно на „Движение българска пролет“? Дотук с мажоритарността. Пък и защо да се въвежда мажоритарност? Тя е исторически първата система и именно за да се изгладят нейните недостатъци в края на 19 и началото на 20 век (ако не се лъжа) се въвежда пропорционалната. Мотивите на феновете на мажоритарността в общи линии са два: по-достойни хора във властта и по-висок рейтинг на парламента като институция. Многократно е доказано, че въвеждането на мажоритарна система не постига нито едната, нито другата цел. Дали ще се появя някъде като водач на листа или като мажоритарен кандидат – няма никакво значение: ще водя една и съща кампания, ще говоря едни и същи глупости и ще се пазаря с едни и същи хора. За феновете на мажоритарността е много по-важно да променят начина на номиниране на кандидатите и достъпа им до медии. Но не го правят, защото не е лесно. Както някой беше писал, ако сега се въведе мажоритарна система, ще имаме вместо 32 (с чужбина) многомандатни района – 240 (колкото са депутатите) едномандатни, където кандидатите ще бъдат издигнати от същите партии по познатия начин. В парламента ще влязат по-малко партии, което си има както положителни, така и отрицателни страни, но хората ще бъдат все тези, които партиите са пожелали да бъдат. Очевидно е, че това няма да допринесе и за повишаването на доверието в институцията.
2. Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и референдумите? Ами то нали вече и бездруго е задължително! Защо този въпрос не отпадна като въпроса за електронното дистанционно гласуване? Но както и да е. Признавам, че винаги съм бил привърженик на идеята за задължително гласуване. Когато човек живее в общество, той трябва да участва в устройството му и да носи отговорност за участието си. Ако отговорността му към общността и собствената му съвест не са достатъчно силни да го накарат да бъде активен гражданин, да го накара законът. От техническа гледна точка, ако задължителното гласуване увеличи активността, това ще бъде удар по лъжата и измамите.
На практика обаче се оказа, че няма механизъм да осигуряване на тази задължителност. Ако някой пренебрегне новото си задължение, няма да му се случи нищо. А на наближаващите избори задължителността ще бъде допълнително компрометирана и от глупавото квадратче „не подкрепям никого“. Те и депутатите по силата на своята клетва са длъжни да поставят народните интереси преди партийните и личните, но какво от това…
3. Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана за финансиране на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори? Този ми е любимият рефрен заедно с рефрена за намаляването на броя на депутатите. Да оставим настрана как точно, с помощта на какви специалисти се е стигнало до този лев на глас и да огледаме самата философия на въпроса. Нали фундаментална наша ценност е да сме демократи-плуралисти и да имаме многопартийна парламентарна система? Но за да я имаме, ние, простите граждани, трябва да си я платим. Защото ако я плати някой друг, ще си я има той. И сега партиите взимат пари от съмнителни субекти, но поне можеш да им направиш забележка. Ако ги оставиш без субсидия, ще трябва да им разрешиш стопанска дейност и тогава фирмите им няма да са обръчи, а техни собствени. Партии, оставени без пари на милостта на деребеи, олигарси и други спонсори с икономически апетити към държавата и обществените поръчки, плюс мажоритарност – Боже, опази!
Друга върховна глупост е идеята от отпадналия (слава Богу) въпрос за намаляване броя на депутатите. Логиката на питащия е следната: депутатите са маскари по дефиниция, те са зло. Следователно, колкото по-малко депутати, толкова по-малко зло. По същата логика, ако зъболекарите причиняват болка, то колкото по-малко зъболекари, толкова по-малко болка. Миналата седмица проф. Михаил Константинов в кръга на шегата попита кои са двата най-разпространени елемента във вселената – водородът и човешката глупост. Така е. И никой от възторжените борци против „гнилата система“ не се замисля, че посредством такива въпроси му се предлага да прави повече демокрация с по-малка представителност. Никой не си дава сметка, че колкото е по-малка представителността, толкова по-малка е и легитимността на властта. Изумително! Това е като 2+2, не иска по-голямо интелектуално усилие. То ако беше така, най-демократичен щеше да е хипотетичният парламент с един депутат – Бойко Борисов.
Има два подхода към задаващия се референдум: да се неглижира или да се участва в него. В първия случай той ще се провали поради липса на интерес. Ако обаче има изгледи достатъчно много хора да участват в него, то е добре всеки да отговори на въпросите, но първо да ги обмисли и да види какво ще произлезе от всяка предлагана промяна. Защото и промените като монетите си имат две страни, а по закона на Мърфи в крайна сметка ще надделее нежеланият резултат. Очевидно въпросите са формулирани така, че питащият да получи желаното от него „Да-а-а-а-а-а!“. Ако това е вярно и ако приемем, че неговият интерес е различен от нашия, то чисто технически правилният отговор би трябвало да бъде „не“, без дори да се замисляме. Обаче последното нещо, което бих препоръчал на някого, е да взима решения без да се замисля.
Ето, ударихме едно рамо на референдума ние, простите граждани. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
