Твърде забавно, а и поучително беше за нас, простите граждани, в самия край на вече отминалата 2016 година да се запознаем с два текста на една и съща тема – „Моето отношение към Русия“. Първият беше от д-р Николай Михайлов и го намерихме в сайта „Епицентър“, препечатан от „Нова Зора“. Вторият е от Иво Беров и макар да е писан през април 2015, сега беше препубликуван в неговия блог в отговор на първия текст („Пак го пускам това, понеже оня ми ти доктор пак се е напънал да хвали Русията. Ай с—–р бе, докторе, ай с—-р бе, Михайлов“ – споделя във фейсбук Иво Беров).
Въпреки че и двамата автори разработват темата за Русия, текстовете са твърде различни. И даже не толкова различни, защото по жанр и патос се родеят, колкото антагонистични. Двата коментара са чудесна илюстрация на полярния мироглед, адекватен единствено в отношенията между футболни агитки.
Статията на д-р Михайлов е апология на Русия и то поднесена с патос, на който би завидял и поетът Христо Радевски[1]. Статията на Иво Беров прилича на екзорсизъм и анатема, пред която Хенри Кисинджър изглежда като фанатичен русофил.
И така, смятам да поднеса днешното си четиво в три части с елементи на критика.
Първа част. Русофилия
Общият поглед върху статията на д-р Михайлов показва, че той разглежда Русия като всемирно духовно и културно явление, което, ако не непременно обич, заслужава задължително възхищение. Който не го засвидетелства, е отрепка. Ето защо текстът започва с портрет на русофоба (именно този портрет вероятно е възпламенил Иво Беров). За автора всеки, който постави под съмнение величието и изключителността на Русия, е антиправославен (тоест, безбожен) либерал на заплата при т. нар. „западна официална пропаганда“. Освен това русофобът е корпоративен кариерист, „сноб на успеха“, който се снима пред американското посолство „в смирената поза на обслужващ персонал“. Ерго, има два вида русофоби – глобални и национални. Глобалните са всички либерасти от прогнилия индустриален Запад, а националните – техните български мекерета и епигони в стил „Криворазбраната цивилизация“. Русофобът на д-р Михайлов не е просто русофоб, а „либерал, западник и русофоб“. Освен всичко останало, този персонаж е и „професионално протестиращ, който се разхожда наоколо с компютър на гърба, за да дебне хибридни солдати“.
Русофобията според д-р Михайлов няма нищо общо с антикомунизма. Знам ли, може би д-р Михайлов някъде дълбоко в себе си все още се чувства антикомунист. Затова прави и успокояващото съвестта разграничение между русофили и съветофили. Тези, последните, са лошите, а първите – не. Къде е разликата ли? Според автора разликата е вероизповедна (след малко ще видим, че и за Иво Беров вероизповедният признак е много важен). Тоест, съветофилите „филят“ тоталитарен режим, който инструментализира за целите си марксизма-ленинизма, а русофилите „филят“ режим, който инструментализира Православието. Според Николай Михайлов тази разлика е огромна, макар политическият принцип да е един и същ, като само е подменена доктрината.
Защо русофобите, в т.ч. Съединените щати и Западна Европа, „фобят“ Русия? Ами, много просто! Защото Русия е различна и с тази своя различност им пречи безметежно да коват сатанинските си козни. Различността е преди всичко цивилизационна. Русия била „антибуржоазна“ по инстинкт. Може би защото инстинктите ѝ са прекалено имперски и феодални. Руснаците, за разлика от западняците, били презирали парите. Значи дълбоко грешат онези, които смятат, че Русия се управлява от плутокрация, значи Путин оглавява световните класации на милиардерите с омерзение, а неговите олигарси стискат зъби и едва търпят активите и банковите си авоари.
Призванието на Русия било да накаже силния за неговата наглост, защото имала била „загадъчното свойство“ да привлича слабите за реванш срещу силните. И действително виждаме как „наглостта на силните“ беше наказана в Чечня, Украйна и Сирия.
Всъщност проблемът на западните държавни ръководители е че треперят от Путин и го ревнуват задето е самодържец и за разлика от тях не отговаря за властта си пред никакви демократични институции.
В заключение д-р Михайлов казва, че „без Путин българската десница е немислима“, но не защото Путин е някакъв извор на вдъхновение за нея или пък ценен идеологически фундамент, а защото българската десница съществува, само за да го плюе. Няма плюене – няма десница. Немислима десница. Тоест, може да се разбира така: този, който не плюе по Путин, не е десница, следователно който го хвали е направо комунист. Не знам дали това е търсеното от Михайлов внушение, но така излиза.
Втора част. Русофобия
Докато д-р Михайлов апологетизира Русия и Путин, представяйки ги за политическо, културно и духовно явление, Иво Беров ги демонизира. И при него Православието е ключово за анализа и дори толкова задълбочава в него, че накрая изпуска нещата от компетентност. Статията е конструирана около т.нар. от автора „начала на християнството“. Руснаците са горди и противно на истинските християни не са смирени, при тях всичко е велико от ВОСР до Великата Отечествена, съветските джуджета са най-огромни в света. Всичко това, разбира се, е израз на фройдистки комплекс за малоценност, категоричен е авторът, навлизайки в професионалната територия на д-р Михайлов.
Друго „начало“ е „всеобхватността“. Тук Иво Беров драматично се оплита в грешни термини и в положения, които изобщо не са му ясни. Какво според него значи „всеобхватност“? Ето какво пише: „Друга особеност на християнството е всеобхватността. Всеобхватност – това всъщност е значението на думата католицизъм. Това означава и думата „екуменизъм”, която пък определя православието. Православието е екуменическо, то обхваща целия обитаван свят „ейкуменос”.“
Разбираме какво се мъчи да каже авторът, но трябва да направим малко уточнение. „Католически“ (Καθολικος – съобразно цялото, изцяло), а не „католицизъм“, което е друго, е гръцка дума, в славянската богословска терминология превеждана като „съборен, вселенски“. Това е едно от четирите определения на Църквата в чл. 9 от Никео-Константинополския Символ на вярата и в него няма нищо „католическо“ в съвременния смисъл на думата. От своя страна т.нар. „екуменизъм“ пък изобщо не определя Православието, както твърди Беров, и от съвременна гледна точка в него няма нищо „православно“. Целият свят не е „ейкуменос“ (няма такава дума), а „ойкумене“ (οἰκουμένη) и макар Хекатей Милетски наистина да го въвежда в смисъл на цялата населена с хора територия на планетата (с център Елада, разбира се), то в християнския свят е прието като ойкумена да се разглежда светът, обитаван от християни, от Божи народ, членове на Църквата. Друг е въпросът кое е Църква, кои са в нея, кои са отпаднали и кои никога не са били приемани. Когато му се отговори, ще може точно да се определи в какви предели (географски и духовни) се простира ойкумената. А пък „икуменизъм“ (а не „екуменизъм“) днес означава нещо съвсем, ама съвсем различно. Така че ако Иво Беров иска да противопостави Русия и Запада, противопоставяйки римокатолицизма като „всеобхватност“ и православието като „екуменизъм“, то нито е прав по същество, нито е прецизен технически. Нито пък е редно да се противопоставят светски социално-политически системи чрез противопоставяне на вероизповедания.
Но в крайна сметка общият извод на Беров е абсолютно верен: християнството е наднационално, надполитическо и наддържавно. Обаче, видиш ли, „руското православие“ не било такова. То било „племенно, расово и расистко“. След всичко казано от самия него дотук, авторът не може да въвежда понятие като „руско православие“, защото противоречи на себе си. Православието е едно („всеобхватно“ по собствените му думи) и поместна църква, която се слага в услуга на държавната пропаганда, изпада в ереста, наречена етнофилетизъм. Тоест, руски йереи, които са се съблазнили да бъдат великоруски путинисти, би трябвало да се разглеждат като самоотлъчили се и да не петнят лицето на Църквата.
Като следващо „начало“ на християнството в статията на Беров се сочи любовта и добротата. И тук руснаците се оказват пишман-християни, защото не са нито добри, нито обичливи. Да, добре. Разбрахме. Разбрахме, че Русия използва Православието за държавни и политически цели. Разбрахме, че го използва лицемерно, като всъщност изобщо не се ръководи от неговите постулати и ценности („начала“). Разбрахме също, че самото Православие си е виновно, защото не е тъй модерно и напредничаво като римокатолицизма. Идеята е ясна, но не е издържана. Да видим нататък.
Следва пасаж, в който Иво Беров полемизира с Николай Михайлов, като го сравнява с партийните пропагандатори от времето на тоталитаризма, които громели гнилия Запад и величаели Съветския съюз. Привежда класическия аргумент за това колко хора бягат в Америка и колко – в Русия (единствено пияницата Депардийо и то за кратко, според Иво Беров), защитава Запада от нападките че бил консуматорски: такъв е защото произвежда, а русняците само консумират, без да произвеждат нищо. Изобщо, чудна работа, че светът обръща толкова много внимание на Русия при цялата ѝ нищожност!
Накрая е статистическата част, която чрез диаграми показва как Русия заема водещите места по брой на аборти, разводи, самоубийства и убийства. Има и огромен цитат от текст на Кончаловски, озаглавен „Нека се ужасим от себе си“. Цитатът съдържа данни за малката продължителност на живота, смъртността, демографския срив, бедността, корупцията, наркоманията и алкохолизма в Русия. Да си правят сметка „българските православни путинолюбци“!
Трета част. Без(при)страстие
Очевиден порок и при двамата автори е крайната пристрастност. Не може да се отсича еднозначно за цяла страна и 150 млн. души. Това е глупаво, както и да кажем, че французойките са най-красивите жени или пък че италианците са най-добрите готвачи. Освен пристрастието, и двамата пропускат едно и също важно нещо – историята, историческата гледна точка, обусловеността на чувствата към Русия от конкретни исторически събития. А да градим отношението си към Русия, да я „филим“ или „фобим“ извън историческия контекст е нелепо. Ние не сме центърът на този контекст, както мнозина презумират в разсъжденията си. Ние винаги сме били периферен заложник на геополитическите отношения между Руската и Османската империя, а по-късно и между Русия (СССР) и Запада. Вярно, дължим Третото българско царство на поредната война между Русия и Турция. Вярно, Русия има важна роля в изграждането на възрожденската интелигенция. Вярно, Русия има световна заслуга в запазването и богословското развитие на Православието и от нея ние си го връщаме обратно след пет века на деградация. Но също така са исторически факт непрекъснатите опити за вмешателство във вътрешната ни политика и отбраната, скандалите и фасоните около българския престол, Коминтерна, тероризма, нахлуването на съветските войски, марионетните правителства, половинвековната политическа и икономическа зависимост, хибридния натиск в най-ново време, включващ финансиране на политически партии, медии и намеса в демократичния процес.
И още нещо. Двамата автори по един и същ начин въвличат в полемиката Църквата, като това е не само излишно, но и вредно. За съжаление, пропагандата, ангажирана с русофило-фобията иска от тях точно това. Оставете Църквата. Тя ще надживее и Путин, и хибридната война, и всичко останало. И „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). Църквата е ЕДНА (защото нейният Глава Исус Христос е един); СВЯТА (заради освещаващото действие на Светия Дух в нея); ВСЕЛЕНСКА (заради съборността и обхвата над цялото Творение) и АПОСТОЛСКА (заради непрекъсваемостта на благодатта от Петдесетница в тайнството Свещенство). Нека критикуваме Русия политически, нека я критикуваме икономически, но да се въздържаме да я критикуваме църковно, първо защото материята е по-особена, и второ (дори само заради това!), защото днешната руска конюнктура иска от нас това. Ако критикувайки Русия се съблазним да критикуваме Православието, ние ѝ го подаряваме. А то не е нейна собственост.
Вероятно, като турим чертата, ще се окаже, че за нас минусите от Русия са повече от плюсовете, пък и зависи кое ще наричаме минуси и кое плюсове, от гледна точка на какво? Това обаче не означава, че трябва да се разделим на тъпоумни агитки и да се мразим един другиго заради Русия. Русия си е Русия – държава като всяка друга. Не е наша съдба. Колкото по-малко страсти влагаме, толкова по-слабо ще може да ни влияе някой чрез тези страсти. Защо у нас има русофили и русофоби, а няма туркофили и туркофоби? А? Питал ли се е някой? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
[1] Христо Радевски – поет-комунист, известен най-вече със стихотворението си „На Партията“:
Мен хулите не ме смущават,
врагът с които те покри —
аз знам, аз вярвам, че си права,
когато съгрешиш дори!