Все ми се струва, че нашата политическа система (пък и не само нашата) е недъгава, защото не е двуполюсна. А би могла да бъде. Целият свят е двоичен: бяло и черно, лято и зима, ден и нощ, материално и духовно, добро и зло, експлоататори и експлоатирани, кока-кола и пепси, мерцедес и беемве, стражари и апаши, шматки и тарикати и т.н., и т.н. Това е нормалното състояние на нещата във вселената, това следва да бъде и в политиката.
Разбрали са го още два века преди Христа в Римската република, която тъкмо е тръгвала да завладява света. По това време Сенатът е изразено двупартиен: популари (напр. Цезар) и оптимати (напр. Сула). Първите са демократични, по своему напредничави и приблизително отговарят на днешните ни представи за леви, а вторите – консервативни и реакционно настроени, десни от съвременна гледна точка.
Този принцип на двуделност се запазва и след ренесанса на парламентаризма през 17 и 18 век и е жив и днес в някои цивилизовани общества. Тъй както семейството се състои от мъж и жена, а човешкото тяло от лява и дясна част (напук на някои модерни мислители), така и политическото тяло на обществото се състои от лява и дясна част. И макар през годините в понятията „ляво“ и „дясно“ да се влагат различни и даже противоположни съдържания, то цялата картина продължава да е същата като при популарите и оптиматите в древния Рим.
Разчленяването на политическото тяло на десетки причудливи партии и измислени политически субекти прилича на въвеждането на онези 31 пола вместо нормалните два, което се случи наскоро.
Основната разлика между двупартийността и многопартийността е тази, че в първия случай традиционните партии са институции. Те имат своя стойност, различна от стойността на лидерите и активистите си. Сериозните политици си избират в коя от класическите партии да се запишат и правят кариерите си там, а не се хвърлят да спасяват света като основават собствени партии, веднага след като са ги показали десетина пъти по телевизията и хората са позапомнили физиономиите им. При този модел партиите се променят отвътре чрез борба между личности и фракции, лидерите им биват сваляни, сменяни и оттегляни, но партиите не се цепят, не се люспят и не се роят. Внуци членуват в партиите на дядовците си. И затова, ако направите анкета на улицата, със сигурност ще попаднете на хора, които не знаят как се казва лидерът на лейбъристите в Англия, точно както не знаят и как се казват партиите на Касим Дал, Марешки или Ковачки в България.
След падането на Тодор Живков през 1989, България съвсем закономерно тръгна по пътя на двуполюсния модел. На единия полюс застана БКП с привилегированите и несправедливо облагодетелстваните през социалистическото минало, а на другия полюс се събраха всички останали. Направиха се нови партии, възстановиха се стари, но в по-голямата си част всички се обединиха в СДС, а които не го направиха – забравиха ги, с изключение на ДПС и някои БЗНС-та. Двата полюса се оформиха: комунисти и демократи. Бяха години на идейна яснота. Макар СДС все още да не беше една партия, със сигурност беше един от двата полюса.
Разбира се, както много други неща, и двуполюсният модел беше опорочен още в зародиша си. Появи се ДПС – партия на етническа и верска основа, която умело изигра картата на страха от възродителния процес. Така в българската политика се очертаха три главни роли: два полюса и един „балансьор“. И всички партии, които се появиха след това, бяха просто актьори, които се борят да ги изпълняват. Полюсите се редуват, а балансьорът е винаги на власт, за да гарантира редуването. Този двуполюсен модел вече не е онзи на популарите и оптиматите. Този вече е заразèн с гнилоч.
Как се разви това либрето през годините? Единият полюс остана непоклатим като връх Бузлуджа и това трябва да му се признае – БСП са вечните български популари. В ролята на оптиматите обаче се изредиха няколко театрални звезди, а пък кастингът за ролята на балансьора беше най-оспорван и трагикомичен.
Докато СДС бяха оптиматите, се случиха важни неща: реституцията, приватизацията и валутният борд. Не се случи лустрацията и предишната управляваща класа не само запази заграбените активи, но и остана във властта. По онова време корупцията се сложи на научна основа и се професионализира. През 1997 СДС стана партия. После всичко свърши изведнъж.
Сякаш непоколебимо се е наложило мнението, че с идването си Царят разби двуполюсния модел. Това не е така. Той просто отне ролята на полюс от Иван Костов и продължи да я изпълнява лично според собствените си художествени и творчески виждания. Костов му попречи да стане президент и го тласна в нелепицата да бъде министър-председател. Попречи му да включи партията си в ЕНП и го тласна в нелепицата да се пише либерал. Но въпреки това Царят го помете. Точно тогава хората разбраха, че никой не е абониран за властта. Точно тогава стратегическият хоризонт на политиците се сви до не повече от един мандат, което се оказа впоследствие твърде порочно и вредно.
Така или иначе, в рамките на един мандат Царят със своето НДСВ оглавяваше полюса на оптиматите и тогава се случиха хубави за родината неща – финализирахме членството в евроатлантическите структури, бизнесът вървеше, имаше пари, а в публичното пространство се мяркаха интелигентни и човекоподобни физиономии.
През следващия мандат обаче двуполюсният модел претърпя катастрофа.
Популарите, оптиматите и балансьорът се оказаха заедно управляващи и се впуснаха в корупция, без да има сериозна опозиция, която да ги контролира. Костов беше разцепил СДС още в 2004 и влезе в политиката с новата си партия ДСБ. От този момент останките от бившите оптимати започнаха да наричат себе си „автентична десница“. От този момент нататък положението в т.нар. „дясно пространство“ стана плачевно. Всеки искаше да си върне контрола над полюса, без да си дава сметка, че той е безвъзвратно изгубен. След Костов, Надежда Михайлова също си направи партия, Софиянски също, че и Пламен Юруков, който за кратко беше началник на остатъчното СДС. С амбиция за овладяване на „дясното“ тръгна и Меглена Кунева, както и производната от СДС формация Д2, впоследствие Д3. В по-ново време се появиха Реформаторският блок (той даже успя да влезе в Парламента), Нова Република и ДаБГ. Последните деснеят единствено дотолкова, доколкото и те претендират за полюса на оптиматите. Нищо повече.
Тъжното е, че тези дребосъци вече и не претендират за полюса, а гонят само две технически цели: 1. Да вземат субсидия и 2. Да вкарат евентуално депутати и после да се пазарят за парламентарна подкрепа срещу постове.
Така че, ако някой е разбил двуполюсния модел, това не е толкова Царят, колкото Иван Костов с поведението си, след като напусна полюса на оптиматите.
На противоположния полюс дисциплината сякаш е по-здрава. Там сякаш се спазва цивилизованият принцип партията да сменя лидерите, а не лидерите партиите си. Но и там видяхме люспене и роене – първо Татяна Дончева в 2011, а после, през 2014, и Георги Първанов.
Люспенето не отмина и традиционния балансьор. От ДПС се отрониха като бисери първо Касим Дал, а после и Лютви Местан (днес те двамата са в коалиция помежду си, след като Дал беше в РБ, но вече не е). Но там сътресението дойде чак тогава, когато се разбра, че ДПС на Доган май не е баш протурска, ами проруска партия наред с най-яростния си критик Атака.
Иначе борбата за ролята на балансьора не е нова. Водили са я Жорж Ганчев, Яне Янев, Волен Сидеров, Реформаторският блок на Кунева-Лукарски, а сега и Обединените патриоти.
Тройната коалиция, ако не икономически, то морално беше най-големият провал в новата политическа история. След нея политиците разбраха, че всичко е позволено, защото избирателите ще го преглътнат и забравят. Че вече няма сблъсък на идеи, а само калкулация на интереси. Тройната коалиция роди съвременните политически нрави.
Споменът за двуполюсния модел обаче се оказа жив и полюсът на оптиматите си намери нов, ярък стопанин в лицето на Бойко Борисов. Идвайки от редиците на Царя, той повтори и неговия триумф. Докато „автентичната десница“ продължаваше да си въобразява, че полюсът на оптиматите ѝ се полага по право, Борисов се настани удобно на него и каза: „Десницата – това съм аз!“. И беше прав, защото десницата не е само организация, която споделя дясна идеология, но и организация, за която гласуват десни хора.
За съжаление възцаряването на Борисов не успя да реабилитира двуполюсния модел. Дребни, но многобройни фактори попречиха на това. Така се оформи картината по време на последните президентски избори, когато Борисов сдаде властта ненужно и налудничаво – дали под натиск, дали от детински инат или защото парите в държавата свършиха. Факт е, че сега тръгваме на предсрочни избори в отчайващо политическо, идейно и морално състояние. Във въздуха се носи усещането, че Борисов си отива и политическата класа отговаря с трескаво оживление. Създават се невероятни коалиции, герои на нашето време се появяват в най-неочаквани листи, картината никога не е била по-откровено цинична.
Никой не знае какво ще се случи. Управлението ще зависи от изнудвачи, които ще пристанат на първия, който получи мандат за съставяне на правителство. Така е, когато нямаме здравословен двуполюсен модел.
И ще става все по-зле. Другия път (а той ще е съвсем скоро) ще се появят още повече народни спасители, яхнали нашето омерзение, ще се прегрупират в още по-скандални коалиции и ще извършат още по-невероятни номадски преходи. И накрая ще изгубим свободата си, защото не я заслужаваме. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
