Мислех да озаглавя този текст „Обща теория на консерватизма“, първо от пристъп на самоирония, защото съм пълен аматьор в тази област, и второ, за да намигна към една по-стара статия, озаглавена „Обща теория на патриотизма“. Иронията идва и оттам, че „общата теория“ на каквото и да било не носи почти никаква познавателна стойност за него. Затова винаги е много смешно като чуеш, че някой е професор по обща теория на нещо. В крайна сметка обаче избрах другото заглавие, защото то е по-близо до темата – когато политиците се правят на някакви, знаят ли на какви се правят.
Нашият век на комуникационен бум, през който огромни потоци информация идват при нас, без дори да сме си направили труда да ги потърсим, е белязан от триумф на лъжата и извращаване на думите. Включително и на думата „консерватизъм“. Така например в официални документи на „консервативни“ политици четем, че техни приоритети са намаляване на броя на депутатите, прогресивен данък, данък „богатство“, мажоритарно гласуване, раждане на деца срещу финансово поощрение от държавата и т.н. Това, разбира се, не е консерватизъм и го виждат даже децата. Но извън тези крайности в извращаването на понятията, днес под консерватизъм масово се разбира национализъм, евроскептицизъм и десен популизъм. За това са виновни както онези, които наричат себе си „консерватори“, така и другите, които ги наричат с това име.
А всъщност консерваторът е човек, който никога няма да тръгне да се самоопределя като някакъв, включително и като консерватор. Ще чака другите да го разгледат, да го осмислят, да го дефинират и да му лепнат етикет. След което ще се намръщи и ще им обясни защо не са прави. Толкова е скептичен.
Но много политици (не само у нас), които искат да си вдигнат процентите, виждат, че да си консерватор е модерно и се приема все едно си бунтовник против „статуквото“, много популисти решиха да напишат на състезателната си фланелка „консерватор“ наред с останалите етикети. Модата идва заедно с националистичната вълна в цяла Европа, както и с неспособността на конюнктурната администрация да създаде свежи идеи и нови политики. Вижте „Бялата книга“, която Юнкер представи по повод Брекзит – манифест на интелектуалната и идейна импотентност.
През тази година ще има важни избори в няколко европейски страни. Всички те, включително и холандските, които минаха, показват изгрева на всевъзможни извънсистемни партии, но най-вече национал-популистки, които мнозина наричат „консервативни“. Всъщност западноевропейският избирател, който сам по себе си е не особено информиран и нравствено несигурен потребител, се гневи на едно чудовище, като заплашва да го накаже чрез друго. Едното чудовище е провалилата се социална държава с отвратителната си и ялова бюрокрация, лицемерен хуманизъм и фалшив морал, а другото чудовище са ексцентричните „антисистемни“ образувания, които станаха толкова модерни и които се опитват да създават илюзията, че има някакви си граждани, които са свободни и имат някакъв избор. Всъщност, и двете чудовища са създадени от един ум – умът на пропития с хуманизъм и индивидуализъм горд Гражданин На Света. Ето как „консерватор“ е на път да стане, ако не мръсна дума, то етикет на нещо, което няма нищо общо с консерватизма.
Що е това „консерватизъм“[1]? Когато прости граждани като нас си мислят за политика, те си представят два полюса (тема, която засегнахме миналата седмица) – най-общо казано, социалистически и капиталистически, за да не дразним модерните мислители с термини като „ляво“ и „дясно“. Всъщност, големите политически идеологии не са две, а три: социализъм, либерализъм и консерватизъм. Тук либерализмът може да се отъждестви с капитализма, особено ако го разгледаме в класическия му вид, търсещ свобода на пазарите, на конкуренцията, ненамеса на държавата и т.н. Що се отнася до консерватизма, той не разваля хубавата двуполюсна корелация, просто защото е наречен „идеология“ съвсем условно, без да е такава всъщност. Оприличават го на „самото отрицание на идеологията“, по-скоро обща насоченост на човешкия ум, светоглед, становище, модел на личностно поведение, комплекс от социални нагласи и предразсъдъци, интелектуално и политическо течение, начин на чувстване, начин на живот. Но всички изследователи, които се опитват да го опишат чрез най-различни дефиниции, са единодушни в едно и то внася успокояваща простота: консерватизмът е преди всичко политическата доктрина на Едмънд Бърк.
Основополагащо в тази доктрина е убеждението, че в Божествено уредената вселена обществото и неговите институции се управляват от същите закони, които управляват и световното цяло. Тоест, държавата е природен феномен, а не обществена договорка. Естественото право (естественият нравствен закон) е онази външна, обективна и неизменна точка, в която е прикован погледът на балерината, за да не падне, докато се върти (в случая „балерина“ е тромава метафора на обществено-политическия живот и държавата). За консерватизма на Бърк е от ключово значение единството между религия, морал и политика. Църквата е източник на морала, като напомня на всички управляващи същинските цели на човешкото битие, а управляващите са длъжни да прилагат тези принципи в политиката. „Религията е извор на нравите, а политиката винаги трябва да се стреми да бъде в съзвучие с принципите на морала“. Когато моралът спре да бъде абсолютен и обективен, когато се превърне в конюнктура, тогава изчезва. Не може да има субективно, относително добро, както не може да има и безцелно добро.
Друга ярка черта на консерватизма е скептицизмът му по отношение на рационализма от Декартов тип („Мисля, следователно съществувам), според който светът е достатъчно постижим единствено с разума, защото разумът е способен в напълно удовлетворителна степен да обработи обективните данни, постъпващи чрез сетивата. Според консерватизма традицията винаги трябва да бъде предпочитана пред разума (а оттам и фолклорът пред историята), защото носи мъдрост, трупана за време, много по-дълго от един човешки живот, няколко поколения или даже цял исторически период. На това схващане, тъй характерно за романтизма, дължим в частност издирването, събирането и отпечатването на приказките на братя Грим, а не на грижата за уютното заспиване на децата край огнището.
Моралът е единият стълб, на който се крепи обществото. Другият е собствеността. Собствеността е важна за свободата и за житейското осъществяване на човека. „Всеки има право да притежава и увеличава собствеността си; никой обаче няма право да претендира за равен дял от нея и за преразпределението ѝ“. Консерватизмът не се плаши от неравенството, защото го приема за нормално. Хората са равни по своята природа и в задълженията си един към друг, но не са еднакви по способности, качества (трудолюбие, предприемчивост, агресивност), поради което не заемат еднакво (равно) обществено положение. Именно това е справедливо, а не насилствената уравновиловка (егалитаризъм) в името на някаква фалшива и изсмукана от пръстите „справедливост“. Не е несправедливо работливият да е по-богат, несправедливо е да го направиш насила еднакво беден с по-малко работливия. Вижда се колко далеч поставя този принцип консерватизма от популизма, па бил той и „десен“.
Изобщо, ако някой политик, било от голяма или малка партия, бил той ярък водач или обикновена апаратна шушумига, иска да бъде „автентичен“ консерватор, той трябва да е готов да го обвинят в следното:
1. Че е ирационален, защото защитава предразсъдъците;
2. Че е антидемократичен, защото не приема вишегласието като принцип за взимане на решения;
3. Че презира бедните, защото утвърждава неравенството;
4. Че е безпринципен, защото защитава статуквото.
Тези обвинения, разбира се, ще бъдат неоснователни, но вие трябва да сте способни аргументирано да се защитите. Неблагодарна работа е да си консерватор!
Когато се изкарват консерватори, за да са в крак с модата и да се харесат на патриотично и антиевропейски настроената публика, политиците трябва да имат предвид какви всъщност се изкарват, за да не стават смешни. И като си търсят атрактивна доктрина, която да си пришият, да не забравят, че проблемът винаги са хората, а не системите. През 1989 думата „демокрация“ звучеше опияняващо, а сега ѝ се мръщят. През 90-те „бизнесмен“ звучеше гордо, а сега е синоним на престъпник. Проблемът са хората, защото те са способни със своя егоизъм и лошотия да опорочат и най-прекрасната теоретична конструкция още в самия ѝ зародиш. Затова либертарианците са романтици, защото „дерето на Голт“ от романа на Айн Ранд е не само практически, но и теоретически невъзможно. Всяка една политическа програма може да е великолепна като замисъл и обосновка, но се корумпира веднага щом попадне за конкретно изпълнение в ръцете на хората. Затова може би и не си заслужава политическите програми даже да бъдат четени. Светът наистина лежи в зло, а хората предпочитат лъжата пред истината.
Така че, ако някой съвременен политик, особено такъв в предизборна кампания, тръгне да ви разправя, че е консерватор, вие бръкнете в задния джоб, извадете тази статия, която току-що изрязахте от вестника, и си я прочетете още веднъж. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
[1] Принципите на консерватизма си припомнихме от Антология „Консерватизмът“, издание на Център за социални практики със съдействието на Уестминстърската фондация за демокрация и Консервативната партия на Великобритания, съставителство и студия – Светослав Малинов, София, 1999; Едмънд Бърк, „Размисли за революцията във Франция и за действията на някои общества в Лондон, свързани с това събитие“, София, ГАЛ-ИКО, 2000 г.
